Клайв Къслър
Съкровище (68)

67

На следващата сутрин адмирал Сандекър бе пропуснат през портата на едно имение от охраната на Секретните служби. Той подкара колата, която беше взел под наем, по виещата се алея към известната на малцина вила на президента на брега на Озаркското езеро в щата Мисури. Спря пред вилата и извади куфарчето си от багажника. Във въздуха се чувстваше свежа хладнина и той я намери за много ободряваща след горещите температури покрай Рио Гранде.

Президентът, облечен в топло яке от овча кожа, слезе по стъпалата на верандата и го поздрави:

— Адмирале, благодаря, че дойде.

— Бих предпочел да съм тук, отколкото във Вашингтон.

— Как беше пътуването?

— Спах през повечето време.

— Съжалявам, че се наложи така спешно да те извикаме тук.

— Напълно съзнавам важността на положението.

Президентът постави ръка на гърба на Сандекър и го поведе нагоре по стъпалата към вратата на вилата.

— Нека да влезем и хапнем нещо за закуска. Дейл Никълс, Джулиъс Шилър и сенатор Пит вече са нападнали яйцата и пушената шунка.

— Събрали сте мозъчния тръст, виждам — каза Сандекър с предпазлива усмивка.

— Прекарахме половината нощ в обсъждане на политическите последици от вашето откритие.

— Самият аз едва ли бих могъл да допълня нещо повече към доклада, който ви изпратих по куриер.

— С изключение на това, че сте забравили да включите схема на разкопките, които смятате да извършите.

— Ще стигнем и до тях — отвърна Сандекър, като отстояваше позицията си.

Президентът не бе смутен от раздразнения тон на Сандекър.

— Ще можете да ги покажете на всички по време на закуската.

Те прекъснаха разговора си за няколко мига, докато президентът го водеше през къщата, построена от дървени трупи. Те минаха през една уютна всекидневна, която бе обзаведена така, че приличаше по-скоро на модерна стая в градски апартамент, отколкото на ловна хижа. В една голяма каменна камина пращеше малък огън. Те влязоха в трапезарията, където Шилър и Никълс, облечени като рибари, станаха като един, за да се ръкуват. Сенатор Пит просто махна с ръка. Той бе облечен в анцуг.

Сенаторът и адмиралът бяха близки приятели поради близостта им с Дърк. Сандекър долови едно леко предупреждение от мрачното изражение на Пит старши.

Имаше и още един човек, когото президентът не бе споменал — Харолд Уисмър, стар приятел и съветник на президента, който се радваше на огромно влияние и работеше извън администрацията на Белия дом. Сандекър се зачуди защо той присъстваше.

Президентът издърпа един стол.

— Седни, адмирале. Как предпочиташ яйцата си?

Сандекър поклати глава.

— Една малка купа плодове и чаша обезмаслено мляко ще ми бъде достатъчно.

Един сервитьор с бяло сако взе поръчката на Сандекър и изчезна в кухнята.

— Ето как значи поддържаш тази желязна форма — каза Шилър.

— Това плюс достатъчно упражнения, които ме държат постоянно в изпотено състояние.

— Всички ние искаме да поздравим вас и вашите хора за прекрасната находка — започна Уисмър без колебание. Той гледаше през розови очила без рамки. Устните му почти не се виждаха от гъста и рошава брада. Той бе плешив като баскетболна топка, широко отворените му очи му придаваха леко опулен израз. — Кога смятате да започнете да копаете?

— Утре — отвърна Сандекър, подозирайки, че те се готвеха да дръпнат килимчето изпод краката му.

Той извади от куфарчето си увеличено копие на една карта за геодезически проучвания, която показваше топографията над Рома. Следващото нещо, което извади, бе една изрезка с рисунка на хълма, на която бяха обозначени местата, където те планираха да изкопаят шахтите. Той ги постави върху свободната част на масата.

— Възнамеряваме да изкопаем два изследователски тунела в главния хълм на осемдесет метра под върха.

— Този, който е наречен „Гонгора“?

— Да, тунелите ще влязат от две противоположни страни на склона срещу реката и след това ще завият един към друг, но на различни нива. Или единият, или и двата ще попаднат в пещерата, за която Юний Венатор споменава в надписа, гравиран върху камъка на Сам Тринити, или ако имаме късмет, може да се натъкнем на една от оригиналните входни шахти.

— Вие сте абсолютно сигурни, че съкровищата от Александрийската библиотека са на това място — каза Уисмър, като затягаше примката. — Нямате никакви съмнения.

— Никакви — потвърди Сандекър с язвителен тон. — Картата от римския кораб в Гренландия ни доведе до предметите, открити в Рома от Тринити. Всичко съвпада до най-малките подробности.

— Но възможно ли е…?

— Не, автентичността на римските предмети е проверена и потвърдена. — Сандекър рязко прекъсна Уисмър. — Това не е фалшификация, не е опит за измама, нито някакви сложни трикове или игра. Знаем, че съкровището е там. Единственият въпрос е колко голямо е то.

— Ние не намекваме, че съкровищата на Библиотеката не съществуват — бързо изрече Шилър, дори малко по-бързо, отколкото трябваше. — Но ти трябва да разбереш, адмирале, че международните последици от едно такова огромно откритие трудно биха могли да бъдат предсказани и още по-трудно овладени.

Сандекър погледна втренчено Шилър, без да мига.

— Не мога да разбера как изваждането на бял свят на знанието на древните ще доведе до един Армагедон. Освен това не смятате ли, че малко сте позакъснели? Светът вече знае за съкровището. Хала Камил съобщи за нашето търсене по време на обръщението си пред Обединените нации.

— Има съображения — каза президентът сериозно, — за които ти може би не предполагаш. Президентът Хасан може да предяви претенции, че цялото съкровище принадлежи на Египет. Гърция ще настоява да им върнем златния ковчег на Александър Македонски. Кой може да каже какви претенции ще изяви Италия?

— Може би аз съм тръгнал по погрешен път, господа — каза Сандекър. — Но доколкото зная, ние обещахме да поделим откритието с президента Хасан, с цел да стабилизираме правителството му.

— Вярно — призна Шилър. — Но това беше преди вие да установите точното му местонахождение край Рио Гранде. Сега въвлякохте и Мексико в играта. Онзи фанатик Топилцин може да направи голям въпрос от факта, че мястото, където е било заровено съкровището, преди е принадлежало на Мексико.

— Това може да се очаква — каза Сандекър. — Но девет десети от правната страна на въпроса се решава от собствеността. По закон предметите принадлежат на лицето, което притежава земята, където те са заровени.

— На мистър Тринити ще бъде предложена значителна сума пари за земята му и правата над реликвите — каза Никълс. — Бих добавил също така, че сумата, която ще му бъде изплатена, ще бъде освободена от данъци.

Сандекър погледна скептично Никълс.

— Съкровището може да струва стотици милиони. Готово ли е правителството да отиде на такава висока сума?

— Разбира се, че не.

— Ами ако Тринити не приеме вашата оферта?

— Има и други методи за сключване на сделка — каза Уисмър със студена решителност.

— Откога правителството се занимава с изкуство?

— Предметите на изкуството и останките на Александър Велики имат само историческа стойност — каза Уисмър. — Това, което е от жизненоважно значение за нас, е знанието, скрито в свитъците.

— Това зависи от окото на ценителя — каза философски Сандекър.

— Информацията, съдържаща се в научните документи, особено геологическите данни, биха могли да окажат огромно влияние върху нашите бъдещи взаимоотношения с Близкия изток — продължи упорито Уисмър. — Освен това трябва да се вземе под внимание и религиозната страна на въпроса.

— Какво има толкова? Гръцкият превод на оригиналния староеврейски текст на Стария Завет е бил направен в Библиотеката. Този превод стои в основата на всички книги на Библията.

— Но не и на Новия Завет. — Уисмър поправи Сандекър. — Под този хълм в Тексас може да има заровени исторически факти, които да хвърлят друга светлина върху възникването на християнството. Факти, които по-добре би било да си останат заровени.

Сандекър хвърли един студен поглед на Уисмър, след което се обърна към президента.

— Надушвам заговор, господин президент. Ще бъда благодарен, ако науча причината, поради която съм тук.

— Нищо лошо няма, адмирале, уверявам те. Но всички сме съгласни, че ни предстои една огромна и сложна операция, при която трябва да се пипа много внимателно и предпазливо.

Сандекър не беше глупав. Разбра, че капанът бе щракнал. Почти от самото начало бе усетил накъде духа вятъра.

— Значи след като ние от НЮМА — той направи пауза и погледна сенатора Пит — и особено твоя син, сенаторе, свършихме цялата мръсна работа, накрая ще бъдем изхвърлени като непотребна вещ.

— Трябва да признаете адмирале — каза Уисмър с официален тон, — че това едва ли е работа на една правителствена агенция, чиято сфера на дейност обхваща единствено подводните изследвания.

Сандекър не обърна внимание на думите на Уисмър.

— Доведохме проекта почти до неговия край. Не виждам защо да не можем да го завършим окончателно.

— Съжалявам, адмирале — каза твърдо президентът. — Но ви отстранявам от проекта и го прехвърлям на Пентагона.

Сандекър бе зашеметен.

— Военните! — изтърси той. — Чий вятърничав мозък измъдри тази идея?

Очите на президента придобиха смутено изражение. След това те стрелнаха Уисмър за миг.

— Не е важно кой е измислил новия план. Решението е мое.

— Не мисля, че ти разбираш, Джим — каза тихо сенаторът. — Това, на което си се натъкнал, излиза далеч извън пределите на простата археология. Знанието под този хълм може коренно да промени външната ни политика към Близкия изток в продължение на десетилетия напред.

— Достатъчно основание, за да подходим към това нещо като на строго секретна разузнавателна операция — каза Уисмър. — Трябва да държим откритието в тайна, докато всички документи не бъдат щателно проучени и данните от тях анализирани.

— Това може да отнеме двадесет или дори сто години, в зависимост от броя и състоянието на свитъците след шестнадесетвековния им престой в подземния склад — възрази Сандекър.

— Щом се налага — сви рамене президентът.

Сервитьорът донесе на адмирала неговата купа с плодове и чашата с мляко, но Сандекър бе загубил апетита си.

— С други думи, на вас ви трябва време, за да изчислите цялата стойност на падналия от небето късмет — язвително каза Сандекър. — След това ще започнете политически пазарлъци за древните карти, сочещи местонахожденията на неизвестни нам минерални и нефтени запаси в Средиземноморието. Ако Александър Македонски не се е превърнал на прах, костите му ще бъдат изтъргувани на гръцкото правителство срещу подновени договори за нашите военноморски бази. И докато американският народ усети какво става, вие ще сте разпродали всичко до шушка.

— Не можем да го разгласим — търпеливо заобяснява Шилър. — Не и преди да сме подготвени за това. Ти не можеш да разбереш огромната изгода за външната ни политика, която си поставил в скута на правителството. Ние не можем да се откажем от нея просто така, в името на обществения интерес към исторически предмети.

— Аз не съм наивен, господа — каза Сандекър. — Но открито признавам, че съм един сантиментален стар патриот, който вярва, че хората заслужават повече от правителството си, отколкото получават. Съкровищата от Александрийската библиотека не принадлежат на шепа политици, за да търгуват с тях. Те принадлежат на цяла Америка по силата на правото на собственост.

Сандекър не изчака да му отговорят. Той удари една бърза глътка от млякото, след което извади от куфарчето си един вестник и го хвърли небрежно в средата на масата.

— Тъй като всички са изцяло погълнати от важната задача, вашите помощници са пропуснали едно малко съобщение от телеграфната служба на Ройтер, което бе публикувано в повечето от вестниците по света. Ето ви един вестник от Сейнт Луис, който взех от службата за коли под наем. Статията е на трета страница и я отбелязах с кръг.

Уисмър вдигна сгънатия вестник, отвори го и го отгърна на страницата, посочена от Сандекър. Той прочете заглавието на висок глас, след което захвана текста:

Римляни на тексаска земя?

Според високопоставени източници от администрацията във Вашингтон издирването на огромно подземно скривалище с реликви от прочутата Александрийска библиотека в Египет е приключило на няколкостотин метра северно от реката Рио Гранде в Рома, щата Тексас. Древни предмети, открити през годините от някой си мистър Самюел Тринити, са признати за автентични от археолозите.

Издирването започна с откриването на римски търговски кораб, датиращ от четвърти век след Христа, в ледовете на Гренландия…

Уисмър спря. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Изтекла е информация! Изтекла е информация, дяволите да го вземат!

— Но как… кой? — зачуди се Никълс, шокиран.

— Високопоставени източници от администрацията — повтори Сандекър. — Това може да означава само Белия дом. — Той погледна президента, след това Никълс. — Вероятно някой недоволен помощник, когото един от вашите началници на отдели е предложил за понижение или уволнил.

Шилър погледна навъсено президента.

— Около мястото сега ще загъмжи от хора. Предлагам да заповядате на военните да отцепят района.

— Джулиъс е прав, господин президент — каза Никълс. — Ако не бъдат спрени, иманярите ще сринат онези хълмове в желанието си да намерят съкровището.

Президентът кимна.

— Добре, Дейл. Осигури ми линия до генерал Меткалф, от Обединения комитет на началник-щабовете.

Никълс бързо стана от масата и влезе в кабинета, в който се помещаваха секретите служби и техниците от отдела за свръзка към Белия дом.

— Настоятелно препоръчвам да сложим информационна завеса върху цялата операция — каза напрегнато Уисмър. — Трябва също така да пръснем слух, че откритието е журналистическа измислица.

— Идеята не е добра, господин президент — бе мъдрият съвет на Шилър. — Вашите предшественици се убедиха колко скъпо струва това. Американският народ не трябва да бъде заблуждаван. Информационните медии ще надушат, че се опитвате да прикриете истината и ще ви разкъсат на парчета.

— Присъединявам се към Джулиъс — каза Сандекър. — Отцепете района, но не спирайте разкопките. Информирайте редовно обществеността, без да скривате нищо. Повярвайте ми, господин президент, вашата администрация би спечелила много повече, ако извади съкровищата на бял свят, след като те бъдат открити.

Президентът се обърна и погледна Уисмър.

— Съжалявам, Харолд. Може би всичко това да е за добро.

— Да се надяваме, че е така — каза Уисмър, като гледаше сериозно. — Не искам и да си помисля какво би могло да се случи, ако онзи фанатик Топилцин реши да го направи на въпрос.