Клайв Къслър
Съкровище (26)

25

— Моето посещение е съвсем неофициално — обясняваше Джулиъс Шилър на Хала Камил, докато влизаха във всекидневната на зимната вила на сенатора Пит. Груби дървени греди служеха за укрепване и украса на тавана й. — Наредил съм на моите помощници, които ме заместват, да казват, че съм заминал да ловя риба в Кий Уест.

— Разбирам — каза Хала. — Благодарна съм, че ще имам възможност да поговоря и с някой друг, освен с готвача и охраната от Секретните служби.

Тя го посрещна облечена модно, с исландска жилетка от кафява вълна и панталони в подходящ цвят. Стори му се още по-младолика, отколкото Шилър си я спомняше.

Той изглеждаше нелепо в зимния курорт с деловия си костюм, излъскани обувки тип „щиблет“^[1] и дипломатическото куфарче, което носеше.

— Мога ли да помогна с нещо, за да направя по-поносимо поставянето ти под охрана?

— Не, благодаря ти. Нищо не може да облекчи чувството на безсилие, породено от бездействието, когато имам да върша толкова много неща.

— Още няколко дни и всичко ще свърши — опита се да я успокои Шилър.

— Изобщо не очаквах да те видя тук, Джулиъс.

— Натъкнахме се на нещо, което засяга Египет. Нашият президент счете, че ще бъде разумно да се посъветва с теб по повод едно неотдавнашно събитие.

Хала подви крака под себе си и отпи от чая.

— Трябва ли да се чувствам поласкана?

— Да приемем, че той ще ти бъде признателен за съдействието.

— Във връзка с какво?

Шилър отвори дипломатическото куфарче, подаде на Хала подвързана папка и се отпусна в креслото с чашата си чай в ръка. Той забеляза как нежните черти на ангелското й лице се изопнаха, когато започна да осъзнава значението на това, което четеше. Най-после тя довърши последната страница, затвори папката и впери пронизителен поглед в Шилър.

— Това известно ли е на обществеността?

Той кимна.

— Откриването на кораба ще бъде оповестено днес след обед. Но няма да споменем нищо за съкровищата на Александрийската библиотека.

Хала се загледа през прозореца.

— За нас загубата на библиотеката преди шестнадесет века би могла да се сравни единствено с това, вашият президент неочаквано да нареди да бъдат изгорени архивите на Вашингтон, института Смитсониън и Националната художествена галерия.

Шилър кимна.

— Сравнението е точно.

— Има ли надежда древните книги да бъдат отново намерени?

— Все още не знаем. Восъчните плочки от кораба сочат само няколко разпалващи въображението нишки. Скривалището би могло да се намира навсякъде между Исландия и Южна Африка.

— Но вие сте твърдо решени да предприемете издирване — каза тя с все по-нарастващ интерес.

— Проектът по откриването е в ход.

— Кой друг знае за това?

— Само президентът, аз и няколко отговорни члена на правителството, а сега вече и ти.

— Защо се спряхте на мен, а не на президента Хасан?

Шилър стана и прекоси стаята. После отново се обърна към Хала.

— Може би на лидера на вашата нация не му остава много време да бъде на власт. Смятаме, че тази информация може да има твърде важни последствия, за да попадне в чужди ръце.

— Ахмад Язид.

— Откровено казано, да.

— Рано или късно, на вашето правителство ще се наложи да установи връзки с него — каза Хала. — Ако съкровищата на библиотеката и нейните безценни геологически сведения бъдат открити, Язид ще настоява те да бъдат върнати на Египет.

— Ясно ни е — каза Шилър. — Това е и в основата на нашата среща тук, в Брекънридж. Президентът желае ти да съобщиш за предстоящото откриване в своето обръщение към Обединените нации.

За момент Хала погледна замислено към Шилър. После извърна очи и гласът й прозвуча гневно.

— Как мога да съобщя, че откриването ще стане всеки момент, когато издирването може да отнеме години и в края на краищата да се окаже безуспешно. Намирам за отвратително, че президентът и неговите съветници настояват да си послужат с лъжа, като използват мен, за да я изрека. Да не би това да е още една от вашите глупави външнополитически игри по отношение на Близкия Изток, Джулиъс? Отчаяна спекулация, целяща президентът Хасан да остане на власт и да се подкопае доверието в Ахмад Язид? Нима аз съм оръдието, което искате да използвате, за да подведа египетския народ да повярва, че в най-скоро време ще бъдат открити богати находища на минерали, които ще предизвикат обрат в нашата изпаднала в криза икономика и ще премахнат ужасната бедност?

Шилър, който седеше безмълвен, не направи никакъв опит да отрече истинността на казаното.

— Дошъл си при жена, която няма да ти свърши работа, Джулиъс. Предпочитам да видя как правителството на страната ми пада и да посрещна смъртта от ръцете на палачите на Язид, отколкото да залъгвам своя народ с напразни надежди.

— Благородни подбуди — тихо каза Шилър. — Възхищавам се на твоите принципи. Въпреки това смятам, че планът си струва.

— Рискът е твърде голям. Ако президентът не успее да осигури огромните знания, събрани в Александрийската библиотека, може да се стигне до политическа катастрофа. Язид ще се възползва от това и ще започне пропагандна кампания, която ще разшири социалната база на неговите привърженици и ще го направи по-силен, отколкото вашите експерти за Египет изобщо биха могли да си представят. За десети път в разстояние на десет години, външнополитическите експерти на Съединените щати ще станат за смях в очите на света и ще изглеждат като жалки дилетанти.

— Допускали сме грешки — призна Шилър.

— Как ми се иска да не бяхте се намесвали в нашите вътрешни работи.

— Не съм дошъл тук да разисквам политиката по отношение на Близкия Изток, Хала. Дойдох да те помоля за помощ.

Тя поклати глава и се извърна.

— Съжалявам. Не мога да изрека лъжа в качеството си на официално лице.

Шилър й хвърли поглед, изпълнен със съчувствие. Той прецени, че ще бъде по-добре да се оттегли, вместо да продължи да настоява.

— Ще предам на президента твоя отговор — каза Шилър и като взе дипломатическото си куфарче, тръгна към вратата. — Той ще бъде крайно разочарован.

— Почакай!

Той се обърна и зачака.

— Докажете ми, че вашите хора разполагат със сигурни сведения за местонахождението на предметите от библиотеката, а не с мъгляви предположения и аз ще направя това, което Белият дом желае.

— Ще направиш съобщението?

— Да.

— До обращението ти остават четири дни. Времето е малко.

— Това са условията ми — категорично заяви Хала.

Шилър кимна замислено.

— Прието.

После се обърна и се отправи към вратата.

 

 

Мухамад Исмаил наблюдаваше как лимузината на Шилър излезе от частния път, който водеше към вилата на сенатора Пит и зави по магистрала 9, по посока на зимния курортен град Брекънридж. Той не видя кой седи на задната седалка, но това не го интересуваше. За него беше достатъчно да види официалния служебен автомобил, патрулиращите наоколо мъже, които на равни интервали се свързваха помежду си с помощта на радиопредаватели и двамата въоръжени пазачи в микробуса „Додж“, спрян в началото на пътя, за да се увери в истинността на информацията, за която агентите на Язид във Вашингтон бяха платили.

Исмаил се облегна нехайно на огромната лимузина мерцедес-бенц дизел, като по този начин прикри мъжа, който седеше вътре и наблюдаваше с бинокъл през отворения прозорец. Върху багажника на покрива имаше няколко чифта ски. Исмаил беше облечен в бял скиорски костюм. Вечно свъсеното му лице беше скрито зад маска за ски в същия цвят.

— Видя ли достатъчно? — попита той, докато се преструваше, че подрежда ските върху багажника.

— Минутка още — отвърна наблюдателят. Той оглеждаше вилата, скрита отчасти зад дърветата. Всичко, което се виждаше около бинокъла, беше гъста черна брада и разчорлена коса.

— Побързай. Ще замръзна, както стоя на едно място.

— Имай минута търпение.

— Какво е положението? — попита Исмаил.

— Нарядът се състои от пет човека. Трима в къщата. Двама в микробуса. Около вилата винаги обикаля само един човек. Обиколката трае тридесет минути и нито секунда повече. Не се туткат. На тях също им е студено. Вървят винаги по една и съща пътека в снега. Не се виждат камери, но сигурно имат една, монтирана в микробуса, а образът от нея се наблюдава в къщата.

— Ще се разделим на две групи — каза Исмаил. — Едната ще завземе къщата, другата ще убие пазача, който патрулира навън и ще унищожи микробуса отзад, там, откъдето най-малко очакват нападение.

Наблюдателят свали бинокъла.

— Довечера ли смяташ да нападнем, Мухамад?

— Не — отвърна Исмаил. — Утре, докато американските свини тъпчат устите си със закуска.

— Нападението по светло ще бъде опасно.

— Няма да се прокрадваме в мрака като жени.

— Но единственият ни път за бягство минава през центъра на града — възропта наблюдателят. — Улиците ще гъмжат от коли и стотици скиори. Сюлейман Азис не би рискувал да се впусне в такава авантюра.

Исмаил внезапно се извърна и зашлеви наблюдателя с ръка, на която беше надянал ръкавица.

— Аз заповядвам тук! — тросна се той. — Сюлейман е чакал, когото всички надценяват. Не споменавай името му пред мен.

Наблюдателят не трепна. В тъмните му очи проблесна омраза.

— Заради теб ще избият всички ни — тихо каза той.

— Дори и така да е — просъска Исмаил. Тонът му беше студен като снега. — Нашата смърт ще бъде твърде малка цена, ако успеем да убием Хала Камил.