Клайв Къслър
Съкровище (2)

1

12 октомври 1991 година, летище Хийтроу, Лондон

Никой не обърна внимание на пилота, докато заобикаляше тълпата кореспонденти от средствата за масова информация, които се изсипаха от вътрешността на залата за високопоставени личности. Не му обърнаха внимание и пътниците в чакалнята при изход 14, които дори не забелязаха, че вместо дипломатическо куфарче той носеше сак. Пилотът вървеше навел глава, вперил очи пред себе си, като внимаваше да не попадне в полезрението на батареята от телевизионни камери, насочени към висока, привлекателна жена с гладко мургаво лице и изразителни, черни като въглени очи, която беше в центъра на шумното оживление.

Пилотът бързо се изкачи по закритата подвижна стълба и спря пред двама агенти от охраната на летището. Те бяха цивилно облечени и препречваха пътя към вратата на самолета. Той непринудено махна за поздрав и се опита да се провре между тях, но една ръка здраво стисна рамото му.

— Момент, командире.

Пилотът спря, на смуглото му лице се появи въпросително, но дружелюбно изражение. Изглеждаше леко развеселен от неловката ситуация.

Имаше нещо по цигански живо в погледа на тъмнокафявите му очи. Носът му беше чупен на няколко места, а в основата на лявата му челюст минаваше дълъг белег. Късо подстриганата сива коса под фуражката и бръчките, които прорязваха лицето му, говореха, че е около петдесет и пет — шестдесетгодишен. Беше висок почти метър и деветдесет, набит, с малко закръглено шкембенце. Опитен, уверен, изправен в ушитата си по поръчка униформа, той по нищо не се различаваше от останалите десетина хиляди пилоти, под чието командване по международните линии летяха пътнически реактивни самолети.

Той извади документите си за самоличност от горния джоб на куртката си и ги подаде на агента от охраната.

— Високопоставени личности ли ще возим този курс? — попита небрежно той.

Британският агент, учтив, безупречно облечен, кимна.

— Група служители от Обединените нации, които се връщат в Ню Йорк — включително и новият генерален секретар.

— Хала Камил?

— Да.

— Едва ли тази работа е подходяща за жена.

— Полът не се оказа пречка за министър-председателката Тачър.

— Тя не беше изправена пред такива големи неприятности.

— Камил е умна жена. Тя ще успее да се справи.

— Ако фанатиците мюсюлмани от нейната собствена страна не я хвърлят във въздуха — отговори пилотът с подчертан американски акцент.

Британецът го изгледа някак странно, но не каза нищо, докато сравняваше снимката в удостоверението за самоличност с лицето пред себе си и четеше името на глас.

— Командир Дейл Лемке.

— Някакви проблеми ли има?

— Не, просто се опитваме да ги предотвратяваме — отговори агентът от охраната, без да повишава тон.

Лемке разпери ръце.

— Искате ли и да ме обискирате?

— Няма нужда. Едва ли някой пилот ще отвлече собствения си самолет. Но трябва да проверим документите ви, за да сме сигурни, че наистина сте член на екипажа.

— Не съм облякъл тази униформа за бал с маски.

— Може ли да видим сака ви?

— Заповядайте.

Той постави сака от синя изкуствена материя на пода и го отвори. Вторият агент извади от него и разлисти страниците на стандартния наръчник за пилоти, в който бяха описани самолетни и летателни процедури, а после вдигна някакво механично устройство с малък хидравличен цилиндър.

— Ще имате ли нещо против да ни обясните какво е това?

— Работно рамо на лост за врата с маслено охлаждане. Заседна в отворено положение и нашите хора на летище Кенеди, които отговарят за техническото обслужване, ме помолиха лично да го занеса у дома за проверка.

Агентът побутна обемист, стегнато опакован предмет на дъното на чантата.

— Хей, я да видим какво има тук?

След това погледна нагоре. В очите му се четеше любопитство.

— Откога самолетните пилоти носят парашути?

Лемке се засмя.

— Скоковете с парашут са мое хоби. Когато имам по-дълъг престой, ходя да скачам с приятели в Кройдън.

— Надявам се, не сте намислили да скачате от реактивен самолет?

— Не и от такъв, който лети с осемстотин километра в час на десет хиляди и петстотин метра височина над Атлантическия океан.

Агентите размениха доволни погледи. Сакът беше затворен, а удостоверението за самоличност върнато на притежателя му.

— Съжаляваме, че ви забавихме, командир Лемке.

— Радвам се, че поговорихме.

— Приятен полет към Ню Йорк.

— Благодаря.

Лемке се спусна в самолета и влезе в пилотската кабина. Той заключи вратата и загаси осветлението, за да не може някой случаен наблюдател, намиращ се в голямата чакалня на горния етаж на летището, да проследи движенията му през прозореца. В добре отработена последователност той коленичи зад седалките, извади малко фенерче от джоба на куртката си и повдигна един капак, който водеше към отсека за електронна апаратура, наречен от някакъв отдавна забравен шегаджия „адската дупка“. Спусна стълбата в непрогледната тъмнина. В тишината се долавяха единствено гласовете на обслужващия персонал, който подготвяше пътническия салон и подреждаше багажа на пътниците.

Лемке се пресегна, издърпа сака след себе си и включи ръчното фенерче. Един поглед към часовника му показа, че има на разположение около пет минути, преди екипажът му да пристигне. С движение, което бе упражнявал почти петдесет пъти, той извади работното рамо на лоста от чантата си и го свърза към миниатюрен часовников механизъм, който беше скрил във фуражката си. Прикрепи сглобеното устройство към пантите на малък люк за достъп, който извеждаше навън и се използваше от наземните механици и техниците по поддръжката. После извади парашута.

Когато останалите двама члена на екипажа пристигнаха, Лемке седеше на пилотската седалка, забил нос в някакъв летищен правилник. Те го поздравиха свойски и започнаха да извършват обичайните предполетни проверки. Нито вторият пилот, нито бордовият инженер забелязаха, че Лемке изглеждаше необичайно мълчалив и затворен в себе си.

Може би сетивата им щяха да бъдат по-изострени, ако знаеха, че това щеше да бъде тяхната последна нощ на този свят.

В препълнената чакалия Хала Камил стоеше изправена пред гора от микрофони и ослепителния блясък на светкавиците и прожекторите. С привидно неизчерпаемо търпение тя отговаряше на водопада от въпроси, с които я обсипваше тълпата от нахално любопитни репортери.

Малцина питаха за обиколката й из Европа и непрекъснатите й срещи с държавни глави. Повечето се интересуваха от мнението й за опасността от сваляне на египетското правителство от ислямски фундаменталисти.

Тя нямаше представа за размера на вълненията. Фанатизирани молли, предвождани от Ахмад Язид, ислямски учен, тълкувател на Корана, бяха разпалили религиозни страсти сред милионите мизерстващи селяни от поречието на Нил и огромните маси бедняци в покрайнините на Кайро. Високопоставени офицери от армията и въздушните сили открито заговорничеха с ислямските радикали за сваляне на наскоро встъпилия в длъжност президент Надав Хасан. Положението беше крайно нестабилно, но Хала все още не беше получила от своето правителство информация за най-новото развитие на събитията и беше принудена да дава неопределени и уклончиви отговори.

Външно, Хала изглеждаше изключително сдържана и невъзмутима като сфинкс, докато отговаряше спокойно, без излишно вълнение. Вътрешно, чувствата й се люшкаха между объркването и душевния смут. Имаше усещането, че е един самотен наблюдател, като че ли всички тези неудържими събития се вихреха около някой друг, някой, комуто вече не можеше да се помогне и към когото тя изпитваше единствено жалост.

Тя спокойно би могла да послужи за модел на оцветения бюст на Нефертити в Берлинския музей. И двете имаха дълги шии, изящни черти и завладяващ поглед. Хала беше на четиридесет и две години, стройна, черноока, с безупречна смугла кожа на лицето и дълга, сресана на път смолисточерна, мека като коприна коса. В обувки с токчета тя беше висока метър и седемдесет и пет. Стилен костюм с плисирана пола подчертаваше гъвкавото й, добре сложено тяло.

През годините Хала се беше радвала на вниманието и ласките на четирима любовника, но не се беше омъжила за нито един от тях. Мисълта за съпруг и деца й беше чужда. Тя нямаше желание да се обвързва за по-продължителен период от време, а сексът за нея беше дори по-малко вълнуващо преживяване от купуването на билет и посещението на балетен спектакъл.

Като дете в Кайро, където майка й беше учителка, а баща й кинодеец, тя прекарваше всяка свободна минута в скициране и разкопки на древните руини, до които можеше да стигне с велосипед от дома си. Превъзходна готвачка и художник с докторат по антично египетско изкуство, тя беше успяла да си намери работа на една от малкото длъжности, достъпни за жените от мюсюлманския свят — изследовател в Министерството на културата.

След това, с големи усилия и неизчерпаема енергия, успешно се беше преборила с дискриминацията, наложена от исляма и се беше издигнала до поста директор на отдела за антично изкуство, а впоследствие оглави информационното ведомство. Тя привлече вниманието на президента Мубарак, който й предложи да стане член на египетската делегация в Общото събрание на ООН. Пет години по-късно беше провъзгласена за заместник-председател, след като Хавиер Перес де Куеляр подаде оставка в средата на втория си мандат, по време на политическа криза, предизвикана от пет страни, управлявани от ислямисти. Те оттеглиха подписите си от Хартата поради разногласия, възникнали в резултат на искания за религиозна реформа. Тъй като мъжете, които по старшинство стояха пред нея, отказаха да заемат този пост, тя беше назначена да изпълнява длъжността генерален секретар с плахата надежда, че би могла да запълни все по-разширяващите се пукнатини в основите на организацията.

А сега, когато правителството на страната й се намираше пред прага на разпадане, съществуваше голяма вероятност тя да стане първият генерален секретар на ООН без родина.

Един от нейните помощници се приближи и й прошепна нещо. Тя кимна и вдигна ръка.

— Съобщиха ми, че самолетът е готов за полет — каза тя. — Ще отговоря само на още един въпрос.

Репортерите започнаха да вдигат ръце, в залата се разнесоха дузина въпроси едновременно.

Хала посочи един мъж, който стоеше до вратата и държеше портативен касетофон.

— Лий Хънт от Би Би Си, мадам Камил. Ако Ахмад Язид замени демократичното правителство на президента Хасан с Ислямска република, ще се върнете ли в Египет?

— Аз съм мюсюлманка и египтянка. Ако ръководителите на страната ми, независимо от това какво правителство е на власт, поискат да се върна у дома, аз ще се подчиня.

— Дори и след като Ахмад Язид ви нарече еретичка и предателка?

— Да — спокойно отговори Хала.

— Ако е и наполовина фанатичен в сравнение с аятолах Хомейни, това може да означава, че ще се запътите към собствената си екзекуция. Ще бъдете ли така добра да коментирате?

Хала поклати глава и като се усмихна любезно, каза:

— Трябва вече да тръгвам. Благодаря ви.

Агентите от охраната я наобиколиха и я съпроводиха от тълпата репортери до стълбата за качване в самолета. Помощниците й и една голяма делегация от ЮНЕСКО вече бяха заели местата си. Четирима члена на Световната банка си бяха поделили бутилка шампанско и тихо разговаряха в килера за продукти. Главният салон миришеше на реактивно гориво и Бийф Уелингтън.

Хала уморено затегна предпазния колан на седалката си и погледна през прозореца. Навън имаше лека мъгла и сините светлини край пътеките за рулиране постепенно губеха очертанията си и се превръщаха в неясни отблясъци, преди съвсем да изчезнат. Тя свали обувките си, затвори очи и потъна в приятна дрямка преди стюардесата да може да й предложи коктейл.

След като изчака реда си зад топлия ауспух на един TWA 747, чартър 106 на Обединените нации най-сетне се придвижи до края на пистата за излитане. Когато от контролната кула се получи разрешение за излитане, Лемке плавно придвижи ръчката за газ напред. Боингът 720-В се понесе по мокрия бетон и се издигна във влажния въздух.

Веднага щом достигна десет хиляди и петстотин метра — височината за полет с крайцерска скорост и включи в действие автопилота, Лемке разкопча предпазния колан и стана от мястото си.

— Отивам до тоалетната — каза той и се отправи към вратата на кабината.

Вторият член на екипажа — бордовият инженер, русоляв, луничав мъж, се засмя без да вдигне лице от командното табло.

— Ще те чакам тук.

Лемке се изсмя пресилено и влезе в салона за пътници. Стюардите и стюардесите се готвеха да сервират храната. Ароматът на Бийф Уелингтън беше по-силен от всякога. Той повика с жест главния стюард и го отведе настрана.

— Да ви приготвя ли нещо, командире?

— Само чаша кафе — отговори Лемке. — Но не се притеснявай, сам ще се оправя.

— Не ме притеснявате.

Стюардът влезе в килерчето и напълни една чаша.

— И още нещо.

— Сър?

— Компанията ни помоли да участваме в метеорологично проучване, спонсорирано от правителството. Когато се отдалечим на две хиляди и осемстотин километра от Лондон, ще снижа самолета до хиляда и петстотин метра за около десет минути, докато запишем показанията за вятъра и температурата. След това ще се върнем на обичайната височина.

— Трудно е да се повярва, че компанията се е съгласила. Ще ми се сумата на банковите ми спестявания да се равнява на разходите за загубата на гориво.

— Бъди сигурен, че онези скъперници от ръководството ще изпратят сметката във Вашингтон.

— Ще уведомя пътниците, когато дойде време, за да не се притесняват.

— Освен това можеш да обявиш, че ако някой забележи точки или светлинки през прозореца, те ще бъдат от риболовна флотилия.

— Ще имам предвид това.

Лемке обходи с поглед пътническия салон, като спря за миг очи на спящата Хала Камил, преди да продължи нататък.

— Направи ли ти впечатление, че мерките за сигурност бяха необичайно засилени? — попита той, за да поддържа разговора.

— Един от репортерите ми каза, че Скотланд Ярд са надушили заговор за убийство на генералния секретар.

— Държат се така, като че ли под всеки камък има някакъв терористичен заговор. Наложи ми се да им покажа документите си за самоличност, докато претърсваха сака ми.

Стюардът сви рамене.

— По дяволите, така се грижат и за нашата безопасност, освен за безопасността на пътниците.

Лемке посочи към пътеката между седалките.

— Поне никой от тях не изглежда като похитител на самолети.

— Не, освен ако похитителите не са започнали да се обличат в костюми с жилетки.

— За всеки случай ще заключа вратата на пилотската кабина. Обаждай ми се по интеркома само ако става дума за нещо важно.

— Разбрано.

Лемке отпи глътка кафе, остави чашата и се върна в пилотската кабина. Неговият заместник, вторият пилот, се взираше през страничното прозорче към светлините на Уелс на север, а зад него инженерът беше зает да изчислява разхода на гориво.

Лемке се обърна с гръб към тях и извади малка кутийка от горния джоб на куртката си. Отвори я и приготви спринцовка, която съдържаше бързодействащо смъртоносно нервнопаралитично вещество, наречено сарин. След това отново се обърна с лице към екипажа, пристъпи със залитане като че ли беше загубил равновесие и сграбчи ръката на инженера, за да не падне.

— Извинявай, Франк, препънах се в килима.

Франк Хартли имаше буйни мустаци, оредяла сива коса и издължено, мъжествено лице. Той изобщо не усети как иглата влезе в рамото му. Вдигна поглед от инженерното табло с уреди и лампички и леко се засмя.

— Ще ти се наложи да оставиш пиенето, Дейл.

— Мога да летя в права линия — добродушно отвърна Лемке. — Само дето ходенето ме затруднява.

Хартли отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но изведнъж по лицето му премина сянка. Той разтърси глава, като че ли за да вижда по-добре. После очите му се обърнаха и инженерът се отпусна.

Като подпря с тялото си Хартли, така че да не се свлече на една страна, Лемке изтегли спринцовката и бързо я замени с друга.

— Мисля, че Франк не се чувства добре.

Джери Осуалд, седнал в креслото на втория пилот, се извърна. Едър мъж, с изпито лице на изследовател на пустинята, той го погледна въпросително.

— Какво му е?

— По-добре ела да погледнеш.

Осуалд провря тялото си край седалката и се наведе над Хартли. Лемке леко заби иглата и натисна буталото, но Осуалд почувства убождането.

— Какво, по дяволите, беше това? — сопна се той, обърна се и загледа недоумяващо спринцовката в ръката на Лемке. Беше доста по-тежък и по-мускулест от Хартли и отровата не подейства веднага. Изведнъж той разбра всичко и очите му се разшириха. Залитна напред и сграбчи Лемке за гърлото.

— Ти не си Дейл Лемке — изръмжа той. — Защо си се издокарал като него?

Мъжът, който наричаше себе си Лемке, не можеше да отговори, дори и да искаше. Огромните ръце го задушаваха. Притиснат към една преграда под тежестта на Осуалд, той се опита със задъхване да изрече някаква лъжа, но от устата му не излезе нито звук. Заби коляно в слабините на втория пилот. Единствената реакция беше кратко изсумтяване. Пред очите му започна да притъмнява.

После натискът започна бавно да отслабва и Осуалд залитна назад. Той събра последни сили и замахна с юмрук, като силно удари Лемке в корема.

Лемке се свлече на колене, замаян и останал без дъх. Той стоеше и наблюдаваше като през мъгла как Осуалд залитна към пилотското кресло и се сгромоляса на пода. Лемке седна, за да отдъхне малко, като се мъчеше да си поеме дъх и разтриваше корема си.

Той се надигна тромаво и се ослуша дали от другата страна на вратата не се чуват любопитни гласове. В салона беше тихо. Нито пътниците, нито обслужващият персонал бяха чули някакви необичайни звуци. Монотонният рев на двигателите заглушаваше всичко.

Когато затегна колана около Осуалд, когото беше завлякъл и поставил в креслото на втория пилот, целият плуваше в пот. Предпазният колан на Хартли беше затегнат, така че не му се наложи да се занимава с него. Най-накрая той се настани зад пилотския щурвал и намери по картата координатите на самолета.

Четиридесет и пет минути по-късно Лемке отклони самолета от предварително зададения курс към Ню Йорк в ново направление, към вечните ледове на Арктика.