Клайв Къслър
Съкровище (14)

13

Въпреки хората и оживлението наоколо му, Пит беше запленен от дълбоката тишина на студения Север. В нея се криеше някакво невероятно спокойствие, което сякаш поглъщаше гласовете и звуците на машините. Той се чувстваше така, сякаш се намираше скован от самота в хладилник, в някакъв безлюден свят.

Най-сетне се развидели. Светлината се процеждаше през странна сива мъгла, която правеше невъзможно образуването на сенки. Към десет часа ледената мъгла започна да се изпарява под лъчите на слънцето и небето доби мек, млечнооранжев цвят. Ефирната светлина правеше скалистите върхове, които се издигаха над фиорда, да изглеждат като надгробни камъни в покрито от сняг гробище.

Обстановката около мястото на катастрофата започваше да заприличва на военно нашествие. Първи пристигнаха пет хеликоптера на ВВС, които носеха на борда си отряд въоръжени до зъби мъже с решителен вид от специалните армейски сили. Те незабавно отцепиха корпуса на самолета и започнаха да патрулират из целия район. Час по-късно се приземиха федералните експерти по самолетни катастрофи и се заеха да маркират разпръснатите останки и да ги подготвят за извозване. Последва ги екип от патолози, които започнаха да поставят картончета с имена по труповете и да ги товарят в хеликоптерите, които бързо ги пренасяха по въздуха до моргата на военновъздушната база в Туле.

Флотата бе представена от капитан трети ранг Найт и неочакваната поява на „Поулър Иксплорър“. Всички преустановиха неприятната работа, с която бяха заети, когато над назъбените планински върхове отекнаха няколко силни изсвирвания от сирената на кораба.

Като се провираше между новообразуваните, плаващи ниско долу матови ледени късове и първите зимни айсберги, които приличаха на останки от готически замъци, „Поулър Иксплорър“ бавно приближи и навлезе в устието на фиорда. Известно време край осеяния с белези нос се плискаше бледосиня морска вода, която постепенно побеля.

Огромният нос на ледоразбивача без усилие проправяше път през леда и корабът застана на дрейф на по-малко от петдесет метра от разбития самолет. Найт нареди да се спрат двигателите, слезе по трапа на леда и любезно предложи на охраната и екипа от експерти да установят командния си пункт на кораба, като използват всички негови съоръжения — предложение, което без секунда колебание бе прието с благодарност.

Пит беше впечатлен от мерките за сигурност. Информационното затъмнение все още не беше разбулено: в съобщението, подадено на летище „Кенеди“, се казваше само, че полетът на представителите от Обединените нации има закъснение. Беше просто въпрос на часове, преди някой съобразителен кореспондент да се досети за станалото и да разтръби новината.

— Мисля, че очните ми ябълки са замръзнали до клепачите — унило заяви Джордино. Той седеше на пилотската седалка в хеликоптера на НЮМА и се опитваше да изпие чаша кафе, преди то да замръзне. — Трябва да е по-студено от вимето на дойна минесотска крава през януари.

Погледът, който Пит отправи към приятеля си, беше изпълнен със съмнение.

— Откъде знаеш? Та ти цяла нощ не си напускал топлата кабина.

— Аз измръзвам само като погледна кубче лед в чаша скоч. — Джордино вдигна ръка с разперени пръсти. — Гледай. Така съм вкочанен от студ, та не мога да си свия ръката в юмрук.

Пит погледна случайно през страничния илюминатор и зърна капитан трети ранг Найт, който идваше от кораба и с мъка вървеше по леда.

Той отиде в отделението за пътници и отвори товарната врата, когато Найт стигна до подвижната стълба. Джордино изпъшка от самосъжаление щом свидната нему топлина отстъпи място на мразовития вятър, който нахлу в хеликоптера.

Найт махна с ръка за поздрав и се качи на борда. При всяко издишване от устата му излизаха облаци пара. Той бръкна в парката си и извади плоска манерка в кожен калъф.

— Ето ви нещичко от лазарета. Коняк. Дори не успях да разбера каква марка е. Помислих си, че ще ви дойде добре.

— Мисля, че току-що изпрати Джордино в рая — каза Пит, като се смееше.

— Предпочитам да съм в ада — измърмори Джордино. Той надигна манерката и с наслада отпи от брендито, което на тънка струйка се стичаше в стомаха му. После отново вдигна ръката си и я сви в юмрук. — Май се излекувах.

— Нищо не ни пречи да се разположим удобно — каза Найт. — Наредиха ни да останем тук следващите двадесет и четири часа. Изпълнението на задачата се отлага, докато приключи разчистването.

— Как са оцелелите? — заинтересува се Пит.

— Мис Камил е настанена удобно и си почива. Между другото, тя искаше да те види. Спомена за някаква вечеря с теб в Ню Йорк.

— Вечеря? — невинно попита Пит.

— Чудна работа — продължи Найт. — Точно преди доктор Гейл оперативно да оправи скъсаните сухожилия на коляното на стюардесата, тя също спомена, че има уговорка за вечеря с теб.

По лицето на Пит се изписа пълно недоумение.

— Предполагам, че са изгладнели.

Джордино извъртя очи нагоре и отново надигна манерката.

— Тази песен май съм я чувал и преди.

— А стюардът?

— Състоянието му е тежко — отвърна Найт. — Но докторът мисли, че ще се оправи. Казва се Рубин. Докато чакали упойката да му подейства, започнал да бръщолеви някакви странни приказки как пилотът убил останалите двама члена на екипажа и изчезнал по време на полета.

— Може и да не са чак толкова странни — каза Пит. — Трупът на пилота все още не е открит.

— Не ми влиза в работата — повдигна рамене Найт. — Имам си достатъчно грижи, та да се замесвам в някаква неразрешена загадка за самолетна катастрофа.

— А какво ще правим с руската подводница? — попита Джордино.

— Ще си мълчим за нашето откритие, докато не рапортуваме лично на тузарите в Пентагона. Глупаво е да провалим всичко заради прихваната по съобщителните съоръжения информация. Щастливо стечение на обстоятелствата е, поне за нас, тази самолетна катастрофа. При това положение ще изглежда съвсем логично да поемем курс към дома и пристана ни в Портсмут, веднага щом оцелелите бъдат извозени по въздуха до някоя болница в Щатите. Да се надяваме, че това неочаквано отклонение ще обърка достатъчно аналитиците от съветското разузнаване, та да ни оставят на мира.

— Не разчитай на това — каза Джордино, чието лице беше започнало да поруменява. — Ако руснаците имат и най-малкото подозрение, че сме открили подводницата и са достатъчно откачени да си помислят, че нарочно сме предизвикали катастрофата на самолета, за да отвлечем вниманието им, ще довтасат със спасителни кораби и цяла бойна армада, подсигурени от въздуха. Щом открият подводницата, ще я вдигнат на повърхността и ще я завлекат обратно до базата в Североморск, на Колския полуостров.

— Или ще я взривят — добави Пит.

— Ще я разрушат?

— Съветите не разполагат с модерна техника за изваждане на потънали съдове. Тяхната главна цел ще бъде да не допуснат подводницата да попадне в чужди ръце.

Джордино подаде коняка на Пит.

— Няма смисъл да разискваме студената война тук. Защо не се върнем на кораба? Там е хубаво и топло.

— Защо не — каза Найт. — Вие двамата направихте вече доста повече, отколкото се иска от вас.

Пит се протегна и започна да закопчава ципа на парката си.

— Мисля да се поразходя.

— Няма ли да дойдеш с нас?

— След малко. Помислих си, защо да не навестя археолозите и да видя как са.

— Напразно ще биеш път. Докторът изпрати един от медиците си в техния лагер. Той вече се върна обратно. Като се изключат няколко синини и навяхвания, всички са добре.

— Сигурно ще ми бъде интересно да видя какво са изкопали — продължи да упорства Пит.

Джордино познаваше достатъчно добре приятеля си, за да се досети какво има предвид.

— Може би са открили някоя и друга гръцка амфора по тези места.

— Нищо няма да ми струва да попитам.

Найт изгледа Пит строго.

— Внимавай какво ще им кажеш.

— Знам си по вода урока за геологическото проучване, което провеждаме.

— А пътниците и екипажа на самолета?

— Никой не е успял да се измъкне от самолета и всички са загинали от измръзване в резултат на продължителното стоене в студената вода.

— Мисля, че чудесно ще успее да ги преметне — сухо отбеляза Джордино.

— Добре — кимна Найт. — Идеята ти е отлична. Само внимавай да не споменеш нещо, което не е нужно да знаят.

Пит отвори товарната врата и кимна небрежно.

— Не ме чакайте.

После излезе навън в студа.

— Вироглав човек — промърмори Найт. — Не знаех, че Пит се интересува от антични предмети.

Джордино погледна през илюминатора на кабината към Пит, който беше тръгнал през фиорда. После въздъхна.

— Нито пък той.

 

 

Леденото поле беше твърдо и равно и Пит напредваше бързо през фиорда. Той хвърли поглед към зловещите сиви облаци, които настъпваха от северозапад. Само за няколко минути времето можеше да се промени и яркото слънце да бъде заменено от непрогледна снежна виелица, която щеше да скрие от погледа всички ориентири. Тъй като нямаше желание да се скита напосоки, без дори да разполага с компас, той ускори крачка.

В небето над него се рееха двойка бели исландски соколи. Явно неподатливи на арктическия студ, те бяха една от малкото групи птици, които оставаха на север по време на суровата зима.

Като се движеше на юг, той прекоси бреговата ивица и продължи да се ориентира по дима, който се издигаше над бараката на археолозите. Далечното петно с неясни очертания изглеждаше така, като че ли се вижда от обратния край на телескоп.

Пит се намираше само на десет минути път от лагера, когато бурята се разрази. В един момент виждаше на почти двадесет километра пред себе си, в следващия видимостта му намаля на по-малко от пет метра.

Той започна да подтичва, като отчаяно се надяваше, че се движи по нещо, което макар и малко, наподобява права линия. Снегът, който го шибаше почти хоризонтално, идваше отляво и той се наклони в тази посока, за да компенсира отклонението си.

Вятърът, който духаше насреща му, се усили и той едва успяваше да се задържи на крака. Продължи да се влачи слепешком напред, забил поглед в краката си, броейки крачките си, притиснал главата си с ръце. Знаеше, че е невъзможно да се движи без ориентир, без постепенно да започне да обикаля в кръг. Знаеше също, че би могъл да мине само на няколко метра от лагера на археолозите, без да го забележи и да продължи да се препъва, докато не се свлече от изтощение върху леда.

Въпреки големия студ и силния вятър, дебелото му облекло го топлеше доста добре, а съдейки по ударите на сърцето си, можеше да каже, че не се напряга излишно.

Когато прецени, че са намира в близост до бараката, Пит спря. После продължи да върви и когато измина още тридесет крачки, отново спря.

Обърна се надясно и се отдалечи на около три метра, така че да може да вижда следите си, които идваха от обратната посока и постепенно се губеха в падащия сняг. После тръгна успоредно на първата пътека, като оглеждаше ивицата така, като че ли търсеше някакъв предмет на морското дъно. Той измина около шестдесет крачки преди старите му стъпки да започнат да избледняват и изчезват в снега.

Пит обходи пет ивици преди отново да завие надясно и да повтори същата схема, докато не се увери, че се е върнал при затрупаната вече осова линия. След това започна отново обхода, този път от другата страна. При третата ивица се препъна в една снежна пряспа и когато падна, се удари в метална стена. Той тръгна покрай нея и свърна два пъти преди да открие едно въже, което водеше към вратата. С дълбока въздишка на облекчение Пит я отвори, сгряван от мисълта, че животът му се бе намирал в опасност, но беше победил. Той пристъпи вътре и застина.

Това не беше жилищното помещение, а по-скоро голям заслон от типа на „Куонсет“^[1], който покриваше поредица от разкопки в почистената от лед почва. Температурата вътре бе малко над точката на замръзване, но той беше благодарен, че се е спасил от ураганния вятър.

Единствената светлина идваше от колманов фенер. Отначало си помисли, че в постройката няма никой, но после от изкопа в земята се подадоха глава и чифт рамене. Фигурата беше коленичила, обърната с гръб към Пит и по всичко личеше, че цялото й внимание е насочено към грижливото изстъргване на дребния чакъл от малка издатина в изкопа.

Пит излезе от сянката и погледна надолу.

— Готова ли сте? — попита той.

Лили се извърна, повече учудена, отколкото сепната. Светлината блестеше в очите й и всичко, което виждаше, беше един неясен силует.

— Готова за какво?

— Да излезем из града.

Едва сега разпозна гласа. Тя вдигна фенера и бавно се изправи. Впери поглед в лицето му, отново запленена от очите на Пит, а той беше очарован и възхитен от тъмночервената й коса, която хвърляше огнени отблясъци на ярката светлина на съскащия фенер.

— Мистър Пит… нали така? — Тя свали дясната си ръкавица и протегна ръка.

Той също свали ръкавицата си, пресегна се и здраво я стисна.

— Предпочитам привлекателните дами да ме наричат Дърк.

Тя се чувстваше като засрамено малко момиче, гневеше се на себе си, че не е гримирана и се чудеше, дали той е забелязал мазолите по ръката й. На всичко отгоре почувства как се изчервява.

— Лили… Шарп — заекна тя. — Моите приятели и аз се надявахме, че ще можем да ти благодарим за снощи. Мислех, че се шегуваш за вечерята. Наистина не предполагах, че ще те видя отново.

— Както чуваш — той замълча и кимна с глава към виещия навън вятър, — дори виелицата не можа да ме спре.

— Ти си направо луд.

— Не, просто глупав, защото си помислих, че ще мога да изпреваря арктическа буря.

И двамата се засмяха и напрежението се стопи. Лили понечи да излезе от изкопа. Пит пое ръката й, за да й помогне. Тя потрепна от болка и той бързо я пусна.

— Би трябвало все още да си на легло.

Лили бойко се усмихна.

— Е, още съм схваната и тялото ми е осеяно със синини, които не мога да ти покажа, но ще живея.

Пит вдигна фенера и обходи с поглед странно разположените камъни и разкопките.

— Над какво работите тук?

— Древно ескимоско поселище, което е било населено от първи до пети век от Новата ера.

— Дали ли сте му някакво име?

— Наричаме този обект Гронквист Бей Вилидж, на името на доктор Хайрам Гронквист, който го открил преди пет години.

— Един от тримата мъже, които срещнах снощи?

— Едрият човек, който при падането си беше изпаднал в безсъзнание.

— Как е той?

— Въпреки огромната възморава цицина на челото се кълне, че нито го боли главата, нито пък му се вие свят. Когато излязох от бараката, беше започнал да пече пуйка.

— Пуйка? — изненадан повтори Пит. — Сигурно имате първокласна система за снабдяване.

— На всеки две седмици от Туле пристига „Минерва“, самолет с вертикално излитане и кацане, който един богат бивш възпитаник е предоставил за ползване на университета.

— Мислех си, че разкопки толкова далеч на север се извършват само в средата на лятото, когато температурите се вдигат над нулата и почвата е размръзнала.

— По принцип, това е вярно. Но с отоплявания купол от готови елементи над главната част на поселището можем да работим от април до октомври.

— Открили ли сте нещо необичайно, някой предмет, който не сте очаквали да намерите по тези места?

Лили изгледа Пит подозрително.

— Защо питаш?

— От любопитство.

— Открихме стотици интересни предмети, които дават представа за начина на живот и нивото на развитие на древните ескимоси. В бараката са, ако искаш да ги разгледаш.

— Какви са шансовете ми да ги разгледам, докато похапвам пуйка?

— От средни до големи. Доктор Гронквист готви превъзходно.

— Надявах се, че ще мога да поканя всички ви на вечеря на кораба, но тази внезапна буря обърка плановете ми.

— Винаги се радваме да видим нов човек на масата.

— Открили сте нещо необичайно, нали? — внезапно попита Пит.

В широко отворените очи на Лили се появи подозрение.

— Откъде знаеш?

— Гръцко или римско?

— От времето на Римската империя, всъщност от Византийската.

— Какво точно от Византийската империя? — не отстъпваше Пит. Погледът му беше напрегнат. — Колко старо?

— Златна монета, от края на четвърти век.

Той се отпусна. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, докато Лили го гледаше объркана и в същото време доста раздразнена.

— Какво целиш? — рязко попита тя.

— Ами ако ти кажа — бавно започна Пит, — че по морското дъно има разпилени амфори, които водят към фиорда?

— Амфори? — удивена повтори Лили.

— Разполагам с видеокасета, на която са заснети от нашите подводни камери.

— Те са идвали. — Тя заговори като в транс. — Те наистина са прекосили Атлантическия океан. Римляните са стъпили в Гренландия преди викингите.

— Доказателствата сочат в тази посока. — Пит прегърна Лили през кръста и я поведе към вратата. — Като говорим за посока, тук ли ще стоим, докато мине бурята или онова въже отвън до вратата води до бараката ви?

Тя кимна.

— Да, опънали сме въжето между двете постройки. — Тя замълча и впери поглед в мястото, където беше открила монетата. — Гръцкият мореплавател Питий се отправил на епично пътешествие през триста и петдесета година преди Новата ера. Според легендите той поел на север, към Атлантическия океан и в края на краищата стигнал до Исландия. Странно защо няма данни или легенди, в които да се говори за римска експедиция толкова далеч на север и запад, седемстотин и петдесет години по-късно.

— Питий е имал късмет — той е успял да се завърне в родината си и да разкаже за стореното.

— Мислиш, че римляните, които са идвали тук, са се загубили по обратния път?

— Не, мисля, че все още се намират тук. — Пит погледна към нея, а в усмивката му се четеше решителност. — И ти и аз, красавице, ще го открием.