Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (32)

31.

Пит разглеждаше менюто, когато салонният управител на ресторант „Позитано“ на Феърмонт авеню поведе Лорън към масата му. Тя вървеше със спортна походка и кимаше или разменяше по някоя дума със служителите от Капитолия, дошли да обядват сред стенописите и полиците за винени бутилки на заведението.

Пит вдигна глава и очите им се срещнаха. Лорън отвърна на одобрителния му поглед с равна усмивка. Той стана и издърпа назад стола й.

— Днес си ужасно грозна — рече Пит.

— Непрекъснато ме озадачаваш — засмя се тя.

— С какво?

— В първата минута си кавалер, в следващата — простак.

— Казвали са ми, че жените си падат по разнообразието.

Очите й, ясни и кротки, се развеселиха.

— Там е работата, че ти вярвам. Ти си единственият мъж, който не ми лиже подметките.

По лицето на Пит се разля заразителна усмивка.

— То е защото не ти искам политически услуги.

Тя направи гримаса и отвори картата с менюто.

— Нямам време да се превръщам в прицел за шеги. Трябва бързо да се връщам в кабинета си и да отговоря на цял тон писма от избиратели. Има ли нещо вкусно?

— Мисля да опитам една „дзупа ди пеше“.

— Тази сутрин кантарът ми показа, че съм качила половин кило. Затова ще взема само салата.

Приближи се сервитьорът.

— Нещо за пиене? — попита я Пит.

— Оставям на теб да избереш.

— Два коктейла „Сазерак“ с лед и ако обичате, помолете бармана да налее ръжено уиски, а не бърбън.

— Разбира се, господине — потвърди сервитьорът.

Лорън разгъна салфетката си върху скута.

— Търсих те по телефона два поредни дни. Къде чезнеш?

— Адмиралът ме прати да изпълня спешна спасителна операция.

— Красива ли беше? — попита тя, използвайки прастара шега.

— За следовател, разследващ смъртни случаи, може би. Но мен удавници никога не са ме привличали.

— Извинявай — каза Лорън и до пристигането на напитките остана сериозна и мълчалива.

Двамата разклатиха леда в чашите си, преди да отпият от червеникавото им съдържание.

— Един от помощниците ми се натъкна на нещо, което вероятно ще ти бъде от полза — заговори накрая Лорън.

— Какво е то?

Тя извади от дипломатическото си куфарче няколко напечатани на пишеща машина листа, захванати с телбод и ги подаде на Пит. После започна да говори съвсем тихо.

— Опасявам се, че няма кой знае колко храна в това, но интерес представлява докладът за фантомните военноморски сили на ЦРУ.

— Не знаех, че имат такива — каза Пит, оглеждайки страниците.

— От 1963 година те успели да съберат малка флота, за която само няколко души от правителството знаели. Те обаче няма да признаят за съществуването й. Освен наблюдение основната й задача е да извършва тайни операции, свързани с прехвърлянето на хора и припаси за внедряването на агенти или горили в неприятелски държави. Първоначално флотата била събрана, за да тормози Кастро след превземането му на Куба. Няколко години по-късно, когато станало ясно, че Кастро трудно може да бъде свален, те ограничили дейността си, преди всичко защото кубинците заплашили, че ще си го изкарат на американските риболовни кораби. Оттогава флотата на ЦРУ разширила сферата на операциите си от Централна Америка до войната във Виетнам, до Африка и Средния изток. Следиш ли мисълта ми?

— Да, но не схващам накъде води всичко това?

— Имай малко търпение — каза Лорън. — Един от атакуващите товарни кораби бил част от запасната флота на Военноморските сили във Филаделфия, наречен „Хобсън“. Той бил изваден от употреба и продаден на търговска корабна компания — прикритие на ЦРУ. Те не похарчили нищо, за да я променят външно и да я направят да прилича на обикновен търговски кораб, но за сметка на това вътре била оборудвана със скрито въоръжение, включващо нова ракетна система, високоусъвършенствана съобщителна и подслушвателна апаратура и съоръжение за спускане на бързоходни патрулни и десантни катери през плъзгащи се врати в носовата част. През 1985 година, по време на унищожителното нахлуване на Иран в Кувейт и Саудитска Арабия, корабът бил в готовност и с екипаж на борда. Развявайки морския флаг на Панама, той тихомълком потопил два съветски шпионски кораба в Персийския залив. Руснаците не могли да докажат кой е сторил това, защото наоколо не се виждал никакъв кораб от нашите Военноморски сили. Те и до ден-днешен смятат, че ракетите, разрушили корабите им, са изстреляни от Саудитския бряг.

— И ти си открила всичко това?

— Разполагам с източници — заяви Лорън.

— Има ли „Хобсън“ нещо общо с „Пайлъттаун“?

— Косвено.

— Продължавай.

— Преди три години „Хобсън“ изчезнал с целия екипаж край тихоокеанския бряг на Мексико.

— Е, и?

— И три месеца по-късно ЦРУ го намерил.

— Звучи ми познато — каза замислен Пит.

— Това ми беше мисълта — кимна Лорън. — Повторение на случаите със „Сан Марино“ и „Бел Час“.

— Къде е бил открит „Хобсън“?

Преди Лорън да успее да отговори, сервитьорът донесе следващата им поръчка. Дзупа ди пеше, италианската рибена супа, изглеждаше превъзходна.

Веднага щом сервитьорът се отдалечи достатъчно, Пит кимна на Лорън.

— Давай нататък.

— Не знам как ЦРУ е открил кораба, но те се натъкнали на него, докато седял на сух док в Сидни, Австралия, и му се извършвали подобрения във външния вид.

— Научили ли са под чие име е бил регистриран?

— Той развявал филипинско знаме под регистрацията на „Самар Експортърс“ — мнима фирма, учредена само от няколко седмици в Манила. Новото му име било „Бурас“.

— „Бурас“ — повтори като ехо Пит. — Трябва да е име на човек. Как е салатата ти?

— Подправките й са много вкусни. А твоята супа?

— Фантастична — отвърна той. — Пълна глупост е от страна на пиратите да откраднат кораб, принадлежащ на ЦРУ.

— Да, все едно някой джебчия да обира пияница и да се окаже, че пияницата е таен детектив.

— И какво става после в Сидни?

— Нищо. ЦРУ, което работи съвместно с австралийския клон на Британските тайни служби, се опитало да арестува собствениците на „Бурас“, но така и не успяло да ги открие.

— Никакви ли следи не е имало, никакви ли свидетели?

— Малкият корейски екипаж, който живеел на борда, бил набран от Сингапур. Моряците не знаели почти нищо, успели само да опишат как изглеждал капитана, който бил изчезнал.

Пит отпи глътка вода и прегледа отново една страница от доклада.

— Не са много отличителните черти. Кореец, средно висок, тежък седемдесет и четири килограма, черна коса, с дупка между предните зъби. Това се свежда до пет или десет милиона мъже — отбеляза той иронично. — Е, поне не се чувствам толкова зле сега. Щом ЦРУ не може да открие кой плава по световните океани с отвлечени кораби, аз ли ще мога!

— Обади ли ти се Джулиън Пърлмутър?

Пит поклати глава.

— Отдавна не съм го чувал. Сигурно се е отчаял и е изоставил случая.

— Аз също ще трябва да изоставя случая — тихо каза Лорън. — Но само за известно време.

Пит я погледна строго, после се отпусна и разсмя.

— Как може хубава млада жена да се занимава с политика?

— Шовинист такъв! — отвърна тя и сбърчи нос.

— Не, сериозно, къде ще бъдеш?

— В командировка за обмяна на опит на руски екскурзионен кораб, пътуващ по Карибско море.

— Да бе, забравих, че ти председателстваш комитета за търговския морски транспорт — каза Пит.

Лорън кимна и попи устни със салфетката си.

— Последният екскурзионен кораб, пътувал под флаг на звезди и райета, бе изваден от строя през 1984 година. За много хора това е национален позор. Президентът много държи и ние да бъдем представени в морската търговия така, както сме във военноморската отбрана. Той изисква от Конгреса да отпусне сума от бюджета в размер на деветдесет милиона долара за възстановяването на парахода „Съединени щати“, който е бил спрян в Норфолк преди двайсет години, и за връщането му в употреба, за да съперничи на чуждестранните екскурзионни параходни линии.

— И ти отиваш да проучиш руския метод за щедрото им черпене на пътниците с водка и хайвер, така ли?

— Това — отвърна тя и изведнъж стана сериозна, — както и рентабилността на поддържания от правителството им кораб за екскурзии.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден. Ще пътувам със самолет до Маями и оттам ще се кача на борда на „Леонид Андреев“. Връщам се след пет дни. А ти какво ще правиш?

— Адмиралът ми отпусна време, за да продължа с разследването на „Пайлъттаун“.

— Помогна ли ти нещо от тази информация?

— Дори една думичка може да помогне — отвърна той, полагайки усилия да се съсредоточи върху една мисъл, която тъмнееше като далечна сянка на хоризонта. После погледна Лорън и попита: — Чула ли си някаква конгресна „партенка“?

— Имаш предвид клюка ли? От рода на кой с кого се е чукал?

— Нещо по-сериозно. Слухове за изчезнала група от високопоставени лица от правителството или чуждестранен дипломат.

Тя поклати глава и отвърна:

— Не, чак толкова зловещо нещо, не. Капитолийската сцена е доста скучна, когато Конгресът е в почивка. Защо? Да не би да си подочул за някой забъркан скандал, за който не знам?

— Просто питам — отвърна Пит нехайно.

Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата.

— Не знам докъде ще те отведе тази работа, но моля те, бъди предпазлив. Фу Манчу може да разбере, че си го надушил и да ти устрои засада.

Пит се обърна и каза през смях.

— Не съм чел Сакс Ромър от дете. Фу Манчу, жълтата заплаха. Как се сети за него?

— И аз не знам — сви леко рамене тя. — Някаква асоциация с филм на Питър Селар, с търговското дружество „Сосан“ и с корейския екипаж на „Бурас“, предполагам.

Очите на Пит добиха замечтан израз, после се разшириха. Мисълта на хоризонта изкристализира. Той направи знак на сервитьора и плати сметката с кредитна карта.

— Трябва да завъртя няколко телефона — поясни той кратко. Целуна леко Лорън по устните и изхвърча навън на оживения тротоар.