Клайв Къслър
Изхвърлени в морето (31)

30.

Пит се отблъсна назад към преградната стена и като вцепенен загледа зловещата върволица от плаващи отломки и трупове, които изригваха от машинното отделение и се понасяха към тавана, където увисваха в уродливи пози като хванати в капан аеростати. Макар че вътрешните газове бяха почнали да увеличават обема си, все още не се забелязваха признаци на разлагане. Безвзорни очи се цъклеха под кичури коса, полюшвани от развълнуваната вода.

Пит положи усилие да се освободи от хватката на шока и отвращението и подготви съзнанието си за противната работа, която не биваше да оставя недовършена. С надигащо се чувство на гадене, съпътствано от смразяващ страх, той се промъкна през люка в машинното отделение.

Озова се в същинска костница. Спални завивки и дюшеци, дрехи и бельо от полуотворени куфари, възглавници и одеяла — всичко, способно да изплува на повърхността, се усукваше между тъпканица от трупове. Гледката представляваше кошмар, който не можеше да се сравни, нито поне малко да се оприличи на някой холивудски филм на ужасите.

Повечето от труповете бяха облечени с униформите на бреговата охрана, което подсилваше призрачния им вид. Други бяха с обикновени работни дрехи. По тях не се забелязваха следи от травми или рани.

Пит престоя вътре две минути, не повече, като от време на време се накланяше или отдръпваше, когато някоя безжизнена ръка бръснеше рамото му или побеляло, безизразно лице минеше на сантиметри от маската му. Беше готов да се закълне, че всички се бяха вторачили в него и го молеха за нещо, което той не можеше да им даде. Само един от труповете беше облечен по-различно от другите — с плетен пуловер под моден шлифер. Пит бързо пребърка джобовете му.

Онова, което Пит видя, щеше да се вреже завинаги в съзнанието му. Той се отритна от стълбата нагоре и излезе от машинното. Вече оставил ужасяващата гледка зад гърба си, Пит се спря, за да провери въздушния си манометър. Стрелката сочеше четирийсет и пет килограма — достатъчно голям запас, за да види отново слънцето, ако не се мотаеше още. Завари Джордино да бърника в пещерообразните шкафове за хранителни продукти и му направи знак с вдигнат палец. Джордино потвърди с глава и заплува по коридора към външната палуба.

Вълна на облекчение премина през Пит, когато видя как яхтата загуби очертанията си в мрачината. Не им бе останало време да търсят въжето на буя, затова двамата поеха към повърхността, придружени от мехурчетата, които излизаха от изпускателните клапани на въздушните им регулатори. Водата бавно преля от кафяво-черна в оловнозелена. Най-после те изскочиха на повърхността и установиха, че са се отклонили от „Хоки Ямоки“ с около петдесет метра надолу по течението.

Сандекър и екипажът от инженери в моторната лодка ги забелязаха веднага и бързо започнаха да изтеглят спасителното въже. Сандекър събра длани като фуния пред устата си и извика:

— Дръжте се, ще ви издърпаме.

Пит махна с ръка в знак на потвърждение, благодарен, че може да легне по гръб и да се отпусне. Чувстваше се прекалено изтощен, за да прави каквото и да е друго, освен да се носи лениво срещу течението и да наблюдава как дърветата край брега се нижат покрай него. Минути по-късно двамата с Джордино бяха вече на палубата на старата моторница за ловене на миди.

— Е, „Игъл“ ли е? — попита Сандекър, неспособен да прикрие любопитството си.

Пит отговори едва след като свали резервоара си за сгъстен въздух.

— Да — потвърди той най-сетне. — „Игъл“ е.

Сандекър не се реши да зададе въпроса, обсебил съзнанието му. И го заобиколи.

— Намери ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Външно не е повредена. Стои съвсем изправена, с лек наклон от шейсет сантиметра на кила.

— И никакви следи от жертви?

— Погледната отвън, не.

Беше ясно, че Пит няма да даде никакви сведения доброволно, освен ако не го питат. Здравословният тен на лицето му сега изглеждаше необичайно блед.

— Надникна ли вътре? — поинтересува се Сандекър.

— Беше много тъмно, за да се различи нещо.

— Добре, по дяволите, да говорим направо!

— Е, след като досега ме разпитвахте тъй любезно — отвърна Пит със смразяващо безразличие, — ще ви кажа, че в яхтата има повече трупове, отколкото в гробище. Натъпкани са в машинното от пода до тавана. Преброих двайсет и един.

— Господи! — ахна Сандекър, изненадан повече от всякога. — Успя ли да разпознаеш някого?

— Тринайсет бяха моряци. Останалите ми се видяха цивилни.

— Осем цивилни? — Сандекър не скри изумлението си.

— Така ги прецених по дрехите им. Не бяха в състояние да им бъдат задавани въпроси.

— Осем цивилни — повтори Сандекър. — И нито един от тях не ти се е сторил познат?

— Не знам дали и майките им биха ги познали — каза Пит. — Защо? Очаквахте ли, че ще позная някого?

— Не мога да ти кажа.

Пит не помнеше да е виждал някога адмирала толкова смутен. Желязната му обвивка се бе смъкнала. Проницателните му, умни очи бяха изпълнени с ужас. Пит заговори, наблюдавайки реакцията му.

— Ако трябва да се осмеля да изкажа мнение, то е, че някой е очистил половината китайско посолство.

— Китайско ли? — Очите на адмирала изведнъж станаха остри като ледени висулки. — Какви ги приказваш?

— Седем от осемте цивилни бяха източноазиатци.

— Да не би да си в грешка? — попита Сандекър, възвръщайки самообладанието си. — При слаба или никаква видимост…

— Видимостта стигаше до три метра. Освен това мога да направя разлика между кавказец и източен азиатец.

— Слава богу! — каза Сандекър и въздъхна дълбоко.

— Ще ви бъда много задължен, ако ми кажете какво, по дяволите, очаквахте от Ал и мен да открием долу?

Погледът на Сандекър се смекчи.

— Дължа ти обяснение — рече той, — но не мога да ти го дам. Случиха се неща, които не е нужно да знаем.

— И без това си имам друга задача. — Гласът на Пит отново стана студен. — Тази не ме интересува.

— Да. Джули Мендоса. Разбирам.

Пит извади нещо от ръкава на леководолазния си костюм.

— Вземете, щях да забравя. Намерих го у един от труповете.

— Какво е това?

Пит държеше прогизнал кожен портфейл. Вътре имаше непромокаема служебна карта със снимка на мъж. До нея беше закачена значка във формата на щит.

— Документ за самоличност на агент от Тайните служби — отвърна Пит. — Името му е Брок, Лайл Брок.

Сандекър взе портфейла, без да каже нищо. Погледна часовника си.

— Трябва да се обадя на Сам Емет от ФБР. Това вече е негова работа.

— Вие няма да оставите нещата толкова лесно, нали, адмирале. И двамата знаем, че на НЮМА ще бъде възложено да извади „Игъл“.

— Прав си, разбира се — уморено отвърна Сандекър. — Но аз те освобождавам от тази задача. Свърши си твоята работа. Ще натоваря Джордино със спасителната операция. — Той се обърна и влезе в кормилната рубка, за да използва телефона, свързан с брега.

Пит остана още дълго на мястото си, загледан в тъмната, зловеща вода на реката, съживявайки в съзнанието си ужасната гледка на дъното. Сети се за един стих от стара моряшка поема: „Призрачен кораб с призрачен екипаж, който няма за къде да отплува“.

После, сякаш спускайки завеса, той отново насочи мислите си към „Пайлъттаун“.

 

 

На източния бряг на реката, скрит между гъсти ясенови дървета, един мъж с виетнамска маскировка от листа притисна око във визьора на видеокамера. От горещото слънце и тежката влага по лицето му се стичаха струйки пот. Въпреки неудобствата той не спираше да записва, нагласяйки телеобектива, докато горната половина на Пит запълни миниатюрния проекционен екран. После засне панорамен кадър на цялата лодка за ловене на миди по дължина, като задържаше за по няколко секунди обектива върху всеки член на екипажа й.

Половин час след като водолазите излязоха от водата, малка флотилия от кораби на бреговата охрана наобиколиха „Хоки Ямоки“. Дерик-кранът на един от плавателните съдове повдигна голям буй на червени ивици, с мигаща червена лампа и го спусна над потъналата „Игъл“.

Когато батерията на записващото устройство се изтощи, скритият оператор грижливо прибра апаратурата си и изчезна в падащия здрач.