Клайв Къслър
Нощно издирване (70)

70.

Залязващото слънце изведнъж бе забулено от облаците. Небето стана тъмно и заплашително. Пит и Джордино стояха на стария коловоз и се вслушваха в дълбокия тътен на приближаващата се буря. Светна мълния и миг след като гърмът отекна, започна да вали дъжд.

Вятърът задуха между клоните на дърветата със сатанински вой. Влажният въздух беше тежък и наситен с електричество. След малко светлината на деня угасна и заличи всички цветове освен черния, който бе пронизван от време на време от мигновените бели мълнии. Дъждовните капки се забиваха в лицата на Пит и Джордино.

Пит закопча яката на дъждобрана си, преви рамене срещу вихъра и се загледа в нощта.

— Защо си толкова сигурен, че ще се появи? — надвика вятъра Джордино.

— Атмосферните условия са същите, каквито са били, когато влакът е изчезнал — извика на свой ред Пит. — Разчитам на призрака да има мелодраматично чувство за подбиране на точния момент.

— Ще го изчакам още един час — намеси се с нещастен вид Чейс, който междувременно се бе присъединил към двамата, — след това се връщам на шлепа за чашка „Джак Даниълс“.

Пит им махна да го последват.

— Хайде да се поразходим малко по коловоза.

Чейс и Джордино тръгнаха с неохота след него. Мълниите засвяткаха една след друга без прекъсвания и гледан от брега, самият „Де Сото“ заприлича на сив призрак. В следващия миг зад него, оттатък реката, блесна огромна ярка мълния и шлепът се превърна в черен силует. Единственият признак на живот в него идваше от бялата светлина на мачтата, която упорито продължаваше да свети насред потопа.

След половин километър Пит спря и наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше.

— Струва ми се, че чувам нещо.

Джордино сви длани зад ушите си и изчака тътена от гръмотевицата да заглъхне над вълнообразните хълмове. Тогава и той чу звука — скръбния стон на влакова свирка.

— Излезе прав — каза Чейс. — Идва точно по същото време.

Никой не продума, докато звукът се приближаваше, после се разнесе дрънчене на камбана и пухтенето на изпусната пара. Звуците бяха погълнати за миг от нов силен гръм. По-късно Чейс се кълнеше, че почувствал как времето спряло.

В същия миг от завоя се зададе светлина и лъчите й, странно изкривени от дъжда, паднаха върху тях. Тримата стояха на място и всеки виждаше жълтеникавото отражение върху лицата на другите.

После отправиха погледи напред и както не можеха да повярват, така и бяха сигурни, че това не е измама и плод на въображението им. Джордино се обърна да заговори Пит и с удивление го видя да се усмихва — усмихваше се на разширяващата се силна светлина.

— Не се движете — каза Пит с невероятно спокойствие. — Обърнете се, затворете очи и ги покрийте с ръце, за да не ви заслепи светлината.

Инстинктът им подсказа да направят точно обратното. Чувството за самосъхранение, подтикващо ги да побегнат или поне да се проснат по корем на земята, се преборваше с будните им сетива. Единствената им връзка със смелостта беше твърдият глас на Пит.

— Спокойно… спокойно. Бъдете готови да отворите очи, когато извикам.

Господи, какво изопване на нервите!

Джордино се напрегна в очакване на удара, който щеше да смаже плътта и костите му и да ги пръсне като призрачен фонтан от тъмночервено и бяло. Реши, че ще се мре и край!

Оглушително дрънчене ги заля и щурмува тъпанчетата им. Имаха чувството, че са били захвърлени в някакъв особен вакуум, където разумното мислене на двайсетия век загубва всяко практическо значение.

После, като с магическа пръчка, необяснимото явление отмина над главите им.

— Сега! — изкрещя Пит сред грохота.

И тримата свалиха ръце и отвориха очи, изчаквайки ги да привикнат на мрака.

Светлината вече се отдалечаваше по изоставения коловоз, тракането на вагоните постепенно заглъхваше. Те ясно видяха как в средата на светлината, на метър и половина от земята, се очерта черен правоъгълник. Прехласнати, те го проследиха с погледи, докато се смаляваше в далечината, после заизкачва наклона към моста, където угасна и съпътстващото го тракане замря в бурята.

— Какво, по дяволите, беше това? — измърмори накрая Джордино.

— Един стар преден прожектор на локомотив и един усилвател — отвърна Пит.

— А, така ли? — скептично изръмжа Джордино. — И как така се носят по въздуха?

— Висят на електрическата жица на старите телеграфни стълбове.

— Ех, да можеше да има някакво логично обяснение — заклати тъжно глава Чейс. — Никак не обичам да виждам как се развенчават хубавите свръхестествени легенди.

Пит посочи с ръка небето.

— Продължавай да гледаш. Легендата ти ще се върне всеки момент.

Те се скупчиха около най-близкия телеграфен стълб и вдигнаха погледи към тъмнината. След минута оттам се зададе черна форма и се плъзна безшумно по въздуха над главите им. После се сля отново с тъмнината и изчезна.

— Здравата ми изкара акъла — призна Джордино.

— Откъде идва това чудо? — попита Чейс.

Пит не му отговори веднага. В същия миг една светкавица в далечината го освети и разкри замисления израз на лицето му.

След това той каза:

— Знаете ли какво си мисля?

— Не, какво?

— Мисля си, че ни трябва по една чаша кафе и парче горещ ябълков пай.

 

 

Когато почукаха на вратата на Ансъл Магий, и тримата приличаха на удавени плъхове. Едрият скулптор сърдечно ги покани да влязат и пое мокрите им връхни дрехи. Докато Пит ги представяше един на друг, Ани Магий се шмугна в кухнята и се залови енергично да прави кафе и пай, само че този път — черешов.

— Какво, господа, ви е накарало да излезете в противна нощ като тази? — подхвана разговора Магий.

— Бяхме на лов за призраци — отвърна Пит.

Магий присви очи.

— Имахте ли късмет?

— Може ли да говорим за това в канцеларията на гарата?

— Разбира се, разбира се — закима любезно Магий. — Хайде, елате.

Не стана нужда Магий да бъде дълго увещаван да достави удоволствие на Чейс и Джордино с историята на канцеларията и някогашните й обитатели. Докато разказваше, той накладе огън в тумбестата печка. Пит седеше мълчалив зад старото извито бюро на Сам Хардинг. Знаеше вече историята и сега умът му беше другаде.

Магий тъкмо показваше куршума в шахматната дъска на Хайрам Мийчъм, когато Ани влезе с поднос с чаши и чинии.

След като и последната троха от пая беше погълната, Магий вдигна поглед към Пит.

— Не ми казахте, дали видяхте все пак призрак.

— Не — отвърна Пит. — Призрак не видяхме, но станахме свидетели на хитра измама, имитираща влака фантом.

Широките рамене на Магий се отпуснаха.

— Знаех си, че все някога някой ще разкрие тайната. Успях да заблудя дори местните жители. Не че някой от тях щеше да се възмути. Напротив, те дори са горди, че си имат призрак, за който могат да кажат, че си е само техен. Нещо, с което да се хвалят пред туристите.

— Кога разкрихте измамата? — попита Ани.

— В нощта, когато почуках на вратата ви. Преди това, докато стоях върху бреговите укрепления на моста, вие бяхте пуснали фантома в движение. И малко преди да стигне до мен, лампата изгасна и шумът стихна.

— Значи сте разбрали как действа, нали?

— Не, бях заслепен от светлината. Докато очите ми привикнаха към тъмнината, от него вече нямаше и следа. Отначало направо се шашнах. Първата ми реакция беше да се изравня с нивото на земята. Още повече се обърках, когато не открих никакви релси в снега. Но аз съм човек със силно развито любопитство. Зачудих се защо е бил разглобен и махнат до последната траверса старият коловоз, а телеграфните стълбове са останали на мястото си. Железничарските власти са пестеливи хора. Не обичат да оставят никакви съоръжения, годни за повторна употреба, когато се наложи да изместят пътя. Тогава тръгнах покрай телеграфните стълбове, докато стигнах до последния. Той се издига до вратата на бараката край частния ви коловоз. Забелязах също, че на вашия локомотив липсва предния прожектор.

— Не мога де не ви поздравя, господин Пит — каза Магий. — Вие сте първият, който разкри веднага истината.

— Как работи това нещо? — поинтересува се Джордино.

— На принципа на седалков лифт — поясни Магий. — Прожекторът и комплект от четири високоговорителя висят от дълъг кабел, опънат върху напречните греди на телеграфните стълбове. Когато светлината и звуковият уред стигнат до края на стария мост Довил, един превключвател с далечно командване затваря батериите, после завърта уредите на сто и осемдесет градуса и ги връща в бараката.

— Защо в някои нощи чувахме само шума, а не виждахме светлини? — попита Чейс.

— Предният прожектор на локомотива е много голям — отвърна Магий — и лесно се забелязва. Затова, когато има луна, аз го свалям и пускам само звуковата система.

Джордино се усмихна широко.

— Не се боя да призная, че когато първия път ни навести това нещо, Чейс и аз бяхме на път да станем набожни.

— Надявам се да не съм ви създал ненужни притеснения.

— Съвсем не. То стана повод за дълги разговори.

— Почти всеки ден двамата с Ани заставаме на речния бряг и наблюдаваме спасителната ви операция. Струва ми се, че имате трудности. Извадихте ли вече някаква част от „Манхатън лимитид“?

— Нито винтче дори — отвърна Пит. — Приключваме с работата.

— Много жалко — рече искрено Магий. — Стисках ви палци да успеете. Сигурно не е трябвало да намерите влака.

— Във всеки случай не и в реката.

— Някой да иска още кафе? — Ани влезе с кана в ръка.

— Аз ще пийна — обади се Пит. — Благодаря.

— Казахте, че… — подхвана Магий.

— Имате ли от онези малки мотокари, които железничарите ползват за поправка на коловоз? — прекъсна го Пит, сменяйки темата.

— Разполагам с една осемдесетгодишна ръчна количка.

— Ще ми услужите ли с нея и с механизма ви за влака фантом?

— Кога искате да ги ползвате?

— Сега.

— В бурна нощ?

— Точно в тази бурна нощ.