Клайв Къслър
Нощно издирване (50)

50.

В басейна на пристанището на Римуски, около двата безлюдни дока и дългите складови постройки, атмосферата беше спокойна, дори полъх на вятър не нарушаваше пълното спокойствие.

Беше още много рано за появата на докерите, за неизменните крясъци на чайките и за дизеловите локомотиви, които превозваха сваления товар до близкия промишлен парк.

Влекачът, който само преди няколко часа бе минал покрай „Ошън венчърър“, теглейки празен шлеп нагоре-надолу по реката, се поклащаше вързан за един от доковете. Корпусът му бе нашарен с избила червеникава ръжда, а опустошенията от трийсетте години непрестанна употреба бяха оставили дълбоки следи навсякъде. От илюминаторите на кабината на капитана, намираща се точно под лоцманската кабина, струеше светлина и се отразяваше почти незабележимо в черната вода.

Шоу погледна часовника си и натисна мъничък бутон на уред, който приличаше на джобен калкулатор. Затвори за миг очи, замисляйки се, после започна да натиска един по един няколко бутона.

Не беше както някога, размишляваше той, когато агентът трябваше да се крие на някой таван и да говори тихо в микрофона на радиопредавателя. Днес цифровите сигнали се предаваха чрез изкуствен спътник на компютър в Лондон. Там съобщението биваше дешифрирано и изпращано на съответното място посредством предаване с оптично влакно.

След като свърши, Шоу остави електронния уред на масата и стана да се разтъпче. Мускулите му се бяха схванали, гърбът го болеше. Бръкна в куфара си и извади шише „Канадиън клъб“, което беше купил при пристигането си на летището на Римуски.

Канадците го наричаха уиски, но за английския вкус на Шоу то малко се различаваше от американския бърбън. Според него беше примитивно да го пие топло — само шотландците пиеха така собствения си алкохол — но в тия допотопни влекачи нямаше съвременни удобства, като машини за произвеждане на лед например.

Той седна отново и си запали една от цигарите, които си бе поръчал специално. Поне нещо бе останало от миналото. Най-много му липсваше задушевна компания. В моменти като този, когато оставаше сам с бутилка и размишляваше за живота си, винаги съжаляваше, че не се бе оженил.

Мечтанията му бяха прекъснати от приглушеното пиукане на малкия уред на масата. След това от единия му край започна да излиза тънка хартиена лента, широка не повече от шест милиметра. Това чудо на напредналата технология никога не преставаше да го забавлява.

Шоу си сложи очила за четене и се съсредоточи в миниатюрно изписаните думи. Пълният текст изпълваше близо половин метър лента. Накрая той свали очилата си, изключи приемо-предавателя и го прибра обратно в джоба си.

— Последни новини от добрата стара Англия ли?

Шоу вдигна поглед и видя изправения на прага Фос Глай. Глай не понечи да влезе. Само гледаше Шоу изпод въпросително извитите си вежди, а в очите му се четеше израз, наподобяващ този на чакал, душещ въздуха.

— Беше просто потвърждение на доклада за онова, което си видял — отвърна равнодушно Шоу и започна безцелно да навива около показалеца си лентата със съобщението.

Глай бе сменил термичния си водолазен костюм с джинси и дебел пуловер с висока яка.

— Все още треперя. Може ли да си пийна от твоята пиячка?

— Моля, заповядай.

Глай пресуши половин водна чаша „Канадиън клъб“ на две глътки. Шоу го оприличи на огромната дресирана мечка, която бе видял навремето да изпива цяла кофа със светло пиво.

Глай изпусна дълга въздишка.

— Сега отново се почувствах човек.

— По моите пресмятания — заговори кротко Шоу — ти пресрочи времето за изравняване на налягането с пет минути. Почувства ли някакво неразположение?

Глай като че ли се готвеше да си налее още пиене.

— Леко пищене в ушите, нищо повече… — С едно светкавично движение той протегна ръка и стисна китката на Шоу като в менгеме. — Това съобщение не засяга мен, нали, татенце?

Шоу се напрегна, когато почувства ноктите на Глай да се забиват все по-дълбоко в ръката му. Той събра крака, възнамерявайки да се отблъсне назад със стола. Ала Глай предугади мислите му.

— Без номера, татенце, за да не ти строша костите!

Шоу се отпусна на мястото си. Не от страх, а от гняв, че бе хванат в неизгодно положение.

— Надценяваш се, инспектор Глай. За какво им е на английските тайни служби да се интересуват от теб?

— Хиляди извинения — озъби му се Глай, без да разхлабва хватката си, — но подозрителният тип съм аз. А лъжците ме вбесяват.

— Налудничаво обвинение от налудничаво съзнание — каза Шоу, възвръщайки хладнокръвието си. — Не съм и очаквал нещо повече, имайки предвид с кого си имам работа.

Глай сви презрително устни.

— Умни приказки редиш, супершпионино! Предполагам, ще ми кажеш, че си се свързвал с твоя шеф в Лондон и преди два часа си получил потвърждение.

— Ами ако ти кажа, че грешиш?

— Няма да мине. Побъбрих си с доктор Коли в камбуза. Толкова ли ти е къса паметта, та забрави, че именно той ти помогна да съставиш доклада си за тази малка шашма? И че след като Коли си тръгна, ти добави послепис — искане подробна справка за Фос Глай? Ти го знаеш и аз го знам. Отговорът е тук, в ръката ти.

Капанът бе щракнал и Шоу се бе озовал вътре. Той прокле недоглеждането си. Почти не се съмняваше, че човекът срещу него би го убил, ако му се удадеше и най-малката възможност. Единствената му надежда беше да печели време и да заблуди Глай. Затова реши да подхвърли наслуки:

— Господин Вийон спомена между другото, че ти може да се окажеш неуравновесен. Трябваше да се вслушам в думите му.

Разширяващите се от гняв очи подсказаха на Шоу, че го бе боднал където трябва и продължи да дълбае по-навътре.

— Мисля, че дори употреби термина „психо“.

Последвалата реакция не беше такава, каквато очакваше. Ни най-малко.

Вместо да се изкриви от ярост, лицето на Глай изведнъж просветна. Той освободи китката на Шоу и седна.

— Значи така злослови зад гърба ми тази празнодумна отрепка — измърмори той. — Трябваше да се досетя, че накрая щеше да загрее за плана ми. — Глай замълча и погледна Шоу с любопитство. — Сега вече ми е ясно. Ясно ми е защо все аз бях пращан да върша мръсната подводна работа. Докато в даден момент трябваше да узнаете, че по някаква нещастна случайност съм се удавил за ваше облекчение.

Шоу изглеждаше объркан — нещата съвсем не вървяха така, както ги бе замислил. Той просто не знаеше за какво говори Глай. Нямаше друг избор, освен да го залъже. Много внимателно свали от пръста си съобщението, изстреля го с показалец към Глай и се вгледа в очите на мъжа. Те се отместиха надолу, но само за част от секундата. Това беше достатъчно.

— Много ме озадачава защо рискуваш живота си за едно правителство и един мъж, който те иска мъртъв.

— Може би защото ми харесват облагите от тях.

— Остроумието не ти приляга, господин мним инспектор Глай.

— Доколко ти е разказал Вийон за мен?

— Не се е впускал в подробности — отвърна Шоу и докато смачкваше цигарата в пепелника, забеляза, че Глай следи движенията му. — Намекна само, че ще направя услуга на Канада, ако те премахна. Откровено казано, не изпитах силно желание да влизам в ролята на наемен убиец, особено като не знаех защо заслужаваш да умреш.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Ти самият. — Шоу бе възбудил докрай интереса на Глай, но все още нямаше представа докъде щеше да го изведе играта му. — Започнах да те наблюдавам. Твоят френско-канадски език е отличен. Колкото до английския ти обаче, там нещата са по-различни. Нямам предвид произношението ти, а терминологията. Думи като „пиячка“ и „шашма“ и изрази от рода на „да загрее за плана ми“ са чисто американски. Любопитството ми надделя и аз поисках от Лондон справка за теб. Отговорът е там, пред теб. Ти наистина заслужаваш да умреш, господин Глай. Никой друг не го заслужава повече от теб.

Лицето на Глай доби заплашителен вид и зъбите му блеснаха в жълто от осветлението в кабината.

— Мислиш ли, че си достатъчно смел, за да ме подведеш, татенце?

Шоу стисна здраво с ръце ръба на масата и се запита как ли смята да го убие Глай. Сигурно щеше да използва пистолет със заглушител или по-скоро нож. Силният изстрел би довел Коли и екипажа в кабината. Глай седеше с небрежно кръстосани пред гърдите си ръце. Изглеждаше отпуснат, прекалено отпуснат.

— Няма какво да се притеснявам. Господин Вийон си промени отношението. Реши да те предаде на канадската полиция.

Шоу бе направил погрешен ход. Разбра грешката си по изражението на Глай.

— Добър опит направи, татенце, но се издъни. Вийон не може да си позволи да ме остави жив. Ще го пратя зад решетките, където ще остане до следващия ледников период.

— Просто пробвах водата — каза Шоу с престорено равнодушие. — Докладът е за Вийон, а не за теб. — Той посочи с брадичка плота на масата. — Можеш сам да го прочетеш.

Глай стрелна поглед надолу.

С всички сили Шоу извъртя масата и заби единия й ъгъл в него, малко над колана на панталоните му.

Чу го как само изохка силно. Глай пое инерцията и едва забележимо отстъпи назад. Ударът би запратил всеки друг на негово място в другия край на стаята. Глай сграбчи с месестата си ръка единия крак на масата и без усилие повдигна тежката дъбова мебел към тавана.

Шоу застина изумен. Масата трябва да тежеше най-малко седемдесет килограма.

Глай бавно я свали и я остави настрана с лекотата, с която детето слага куклата си в количка, и изпъна тяло. Шоу грабна стола си и понечи да го стовари върху Глай, но онзи просто го хвана във въздуха, дръпна го от ръцете му и спокойно го нагласи под масата.

В очите на Глай нямаше нито гняв, нито злоба, когато загледа стоящия на метър от него Шоу.

— Имам пистолет — заговори Шоу, стараейки се да владее гласа си.

— Да, знам — отвърна Глай с ехидна усмивка. — Старомоден, двайсет и пет калибров „Берета“. Намерих го скрит в един ботуш до леглото ти. Всъщност още е там, проверих, преди да дойда тук.

Шоу осъзна, че няма да почувства забиването на куршум или острието на нож. Глай щеше да си свърши работата с голи ръце.

Шоу потисна пристъпа на душевно гадене и ожесточено изхвърли крак в позиция на джудо. Все едно че ритна с пръсти дърво. Глай се изви настрана и неутрализира нападението срещу слабините си, като пое удара с хълбок. Пристъпи напред, без да прави опит да се пази. В очите му се четеше безучастният поглед на касапин, който посяга към говежди бут.

Отстъпвайки назад, докато гърбът му се притисна в отвесната преграда, Шоу като обезумял хвърляше погледи наоколо, за да мерне нещо — оръжие, лампа, книга или каквото и да е друго, с което да усмири деветдесеткилограмовата маса от мускули. Но кабините на влекачите бяха замислени за сурови условия на живот — освен една картина, завинтена за една от преградите, нямаше нищо друго подръка.

Шоу събра длани и ги заби с кос удар във врата на Глай. Знаеше със сигурност, че това беше последният му израз на предизвикателство. Нямаше да е по-различно, ако беше ударил бетонна стена. Имаше чувството, че костите на дланите му се раздробиха.

Без да изразява злоба или гняв, Глай обгърна с едната си ръка кръста на Шоу и го стисна, а лакътя на другата заби в гърдите му. Последва канонада от удари и гръбнакът на Шоу започна да се извива.

— Сбогом, английски глупако!

Шоу заскърца със зъби от нарастващата болка. Дробовете му останаха без въздух и той почувства как сърцето му бие лудо, кабината започна да се мержелее и трепти пред очите му. Последен вик направи опит да излезе през стиснатите му зъби, но бързо замря. Не усещаше нищо друго, освен страхотно изпукване в гърба си. Смърт — това е единственото облекчение.

Някъде в далечината, от километри разстояние, долетя звук на силен пукот и Шоу реши, че всичко свърши. Тялото му се отпусна и той се свлече на пода.

Запита се какво ли следва оттук нататък. Дълъг път надолу по тъмен тунел, преди да стигне до ослепителна светлина? Донякъде се разочарова, че не чуваше музика. Стори му се странно, че все още чувства болка. Ребрата го боляха, гръбнакът му сякаш се печеше на огън. Обезпокоен, отвори очи. Трябваше им малко време, за да дойдат на фокус.

Първите предмети, които различи, бяха чифт каубойски ботуши.

Той премигна, но ботушите останаха на мястото си. Телешка кожа с украса от тегели отстрани, високи токове и заострени върхове. Извърна глава и погледът му падна върху лице с груби черти и очи, които като че ли се усмихваха.

— Кой сте вие?

— Пит. Дърк Пит.

— Странно, не приличате на дявол. — Шоу нито за момент не се бе усъмнил, че в крайна сметка е на път да свърши.

— Някой няма да е на същото мнение. — Мъжът коленичи и провря ръце под мишниците на Шоу. — Хайде, татенце, дай да ти помогна.

— О, боже — промълви раздразнен Шоу, — кога ли хората ще престанат да ме наричат „татенце“!