Клайв Къслър
Нощно издирване (35)

35.

Началникът на кабинета на президента кимна безизразно за поздрав и остана на мястото си зад бюрото, когато влезе Пит.

— Седнете, господин Пит. Президентът ще ви приеме всеки момент.

Дори не му подаде ръка, затова Пит остави куфарчето си за документи на килима и седна на дивана до прозореца.

Началникът на кабинета — млад човек, наближаващ трийсетте години, с бомбастичното име Харисън Мун IV, междувременно отговори набързо на три телефонни обаждания и сръчно преразпредели документи от едно открито чекмедже върху бюрото в друго. Едва тогава благоволи да погледне към Пит.

— Искам да сте напълно наясно, господин Пит, че тази среща е съвсем извънредна. Президентът не разполага с почти никакво време, за да си приказва с треторазредни държавни служители. Ако не беше молбата на баща ви, сенатор Джордж Пит, който настоя, че въпросът е неотложен, нямаше да бъдете допуснат дори да се доближите до портала.

Пит хвърли на надутия пуяк невинен поглед.

— Я виж ти! В такъв случай съм адски поласкан.

Началникът смръщи лице.

— Ако обичате, имайте уважение към кабинета на президента.

— Как да има човек уважение към президента — заговори Пит с лукава усмивка, — след като назначава пикльовци като вас.

Харисън Мун IV остана като гръмнат.

— Как смеете…!

В същия момент в кабинета влезе секретарката на президента.

— Господин Пит, президентът ще ви приеме.

— Не! — изкрещя Мун и скочи на крака, а очите му блестяха от ярост. — Срещата се анулира!

Пит се приближи до Мун, хвана го за реверите и го изви назад над бюрото.

— Съветвам те, хлапак такъв, да не се главозамайваш. — После го блъсна и той седна отново на въртящия се стол. Но изглежда, не прецени силата си, защото тежестта на Мун наклони стола и младият мъж се прекатури на пода.

Пит се усмихна сърдечно на смаяната секретарка и рече:

— Не е нужно да ми показвате пътя. И друг път съм влизал в Овалния кабинет.

 

 

За разлика от началника на кабинета президентът поздрави любезно Пит и му подаде ръка.

— Доста съм чел за подвизите ви покрай задачите, свързани с „Титаник“ и „Виксън“, господин Пит. Направи ми особено впечатление и справянето ви с операцията „Леско“. За мен е чест да се запозная най-сетне с вас.

— За мен е по-голяма чест.

— Няма ли да седнете? — покани го благосклонно президентът.

— Май няма да имам много време — рече Пит.

— Моля? — вдигна учудено вежди президентът.

— Вашият началник на кабинета беше груб и се държа с мен като с нищожество, затова го нарекох пикльо и не му останах длъжен.

— Сериозно ли говорите?

— Да, сър. Вече виждам как всеки момент ще нахлуят от Тайните служби и ще ме изхвърлят оттук.

Президентът отиде до бюрото си и натисна бутон на вътрешната уредба.

— Маги, не желая никой да ни прекъсва по каквато и да е причина, докато не ти разпоредя друго.

Пит въздъхна с облекчение, когато лицето на президента светна от широка усмивка.

— Харисън се увлича понякога. Може би сте му дал добър урок по човещина.

— Ще му се извиня на тръгване.

— Не е нужно. — Президентът се настани на стол с висока облегалка срещу седналия от другата страна на ниската масичка Пит. — Ние с вашия баща се знаем отдавна. И двамата бяхме избрани в Конгреса в една и съща година. Той ми каза по телефона, че сте се натъкнал на някакво откритие, както се изрази, което било изумително.

— Вечната земна риторика на татко — засмя се Пит. — В случая обаче е сто процента прав.

— Разкажете ми за това.

Пит отвори куфарчето си и започна да трупа книжа върху масичката.

— Съжалявам, че ще трябва да ви отегча с малко история, господин президент, но тя е необходима за съществената част на случая.

— Слушам ви.

— В началото на хиляда деветстотин и четиринайсета година — започна Пит — в съзнанието на англичаните нямало никакво съмнение, че войната с хитлеристка Германия дебне зад ъгъла. До март месец Уинстън Чърчил, който тогава бил министър на флотата, вече въоръжил четирийсет търговски кораба. Военното министерство предвидило началото на военни действия през септември, след прибирането на европейската реколта, фелдмаршал лорд Кичънър, държавният военен секретар, разбрал, че за задаващия се конфликт ще трябва да се изразходват колосално количество хора и ресурси, бил шокиран, тъй като разполагал с муниции и провизии само за три месеца. В същото време Обединеното кралство се намирало в разгара на осъществяването на спешна програма за социална реформа, благодарение на която данъците вече били значително увеличени. Не било нужно изключително прозрение, за да се разбере, че нарастващите разходи за въоръжаването, лихвите по заемите, изплащането на социални помощи и пенсии ще счупят гръбнака на икономиката.

— Затова Англия беше оголила дъното на хазната си, когато влезе в Първата световна война — вметна президентът.

— Не е точно така — отвърна Пит. — Малко преди германците да нахлуят в Белгия, нашето правителство отпуснало на англичаните заем от сто и петдесет милиона долара. Това била рекордна сума за заем. В действителност той бил даден на ръка.

— Опасявам се, че изгубих нишката.

— На втори май министър-председателят Хъбърт Аскуит и крал Джордж Пети се срещнали на извънредна сесия при затворени врати и взели решение, породено от отчаяние. Те тайно се свързали с президента Уилсън, за да му изложат предложението им, което той приел. Тогава Ричард Есекс, помощник държавен секретар, Уилям Дженинг Брайън и Харви Шийлдс, заместник-министър на Английското външно министерство, подписали документ, който за кратко време бил известен като Северноамерикански договор.

— И какъв е бил главният мотив на този договор? — попита президентът.

За миг в стаята настъпи смразяваща тишина, докато Пит мълчеше. После той отвърна:

— Великобритания продала Канада на Съединените щати за сумата от един милиард долара.

Думите на Пит се стрелнаха над главата на президента. Той се облегна назад и по вида му личеше, че не можеше да повярва на чутото.

— Я повторете — настоя той.

— Ние сме купили Канада за един милиард долара.

— Това е абсурдно.

— Но е истина — отговори Пит с твърд глас. — Преди да избухне войната, е имало много членове на английския парламент, които са се съмнявали в лоялната подкрепа на колониите и доминионите. Някои либерали, а също и консерватори открито заявявали, че Канада е бреме за империята.

— Можете ли да ми представите доказателства? — попита президентът със скептичен поглед.

Пит му подаде копие от писмото на Уилсън.

— Писано е от Удроу Уилсън до министър-председателя Аскуит на четвърти юни. Ще видите, че е било силно смачкано по средата на едно от изреченията. Аз направих спектрографски тест и открих липсващите думи, които гласят: „съотечествениците ми имат силно развито чувство за собственост и никога няма да бездействат, като узнаят със сигурност, че съседите ни на север и нашата любима страна са станали едно цяло…“.

Президентът препрочете писмото няколко пъти, после го остави на масичката.

— С какво друго разполагате?

Без да продумва, Пит му подаде снимката с Брайън, Есекс и Шийлдс в момента, в който излизат от Белия дом с договора. И накрая изигра и коза си.

— А това е настолният дневник на Ричард Есекс за месец май. Всички бележки от съвещанията, свързани със Северноамериканския договор, са изложени тук до най-малката подробност. Последните му записки носят дата двайсет и втори май, хиляда деветстотин и четиринайсета година, денят, в който Есекс напуска столицата на път за Канада, и последното подписване на договорите.

— Казахте „договорите“ — в множествено число.

— Имало е три копия, по едно за всяка спомената държава. Първите, сложили подписите си, са Аскуит и крал Джордж. След това Шийлдс занесъл историческия документ във Вашингтон, където на двайсети май Уилсън и Брайън добавили и своите имена. Два дни по-късно Есекс и Шийлдс заминали заедно с влак за Отава и там канадският министър-председател сър Робърт Бордън поставил последния подпис.

— В такъв случай, защо не се е осъществило официалното прехвърляне на Канада на Съединените щати?

— Поради струпване на злощастни обстоятелства — поясни Пит. — Харви Шийлдс, заедно с още хиляди други пътници, потънал с презокеанския лайнер „Емприс ъв Айрланд“, който се сблъскал с кораб превозвач на въглища в река Сейнт Лорънс. Тялото му и английското копие на договора не са открити и до днес.

— Но нали Есекс пък е отишъл във Вашингтон с американското копие?

Пит поклати глава.

— Влакът, с който пътувал Есекс, паднал от мост над река Хъдсън. Трагедията се превърнала в нещо като класическа мистерия, тъй като не била открита никаква следа нито от екипажа и пътниците, нито от влака.

— И все пак е останало едно копие в ръцете на Канада.

— Тук следата напълно изчезва — рече Пит. — Останалото е предположение. Очевидно, кабинетът на Аскуит се е разбунтувал. Министрите, а сред тях несъмнено и Чърчил, трябва да са били бесни, когато са научили, че министър-председателят и кралят са се опитали да продадат най-големия им доминион зад гърба им.

— Съмнявам се, че и Канада е била възхитена от сделката.

— След като двете копия на договора са изчезнали, на сър Робърт Бордън, лоялен англичанин между другото, не му е струвало нищо да скъса третото, лишавайки Уилсън от веществено доказателство, за да придвижи американския иск.

— Не ми се струва възможно официални документи, свързани с преговори от такава величина, да бъдат тъй лековерно изгубени — отбеляза президентът.

— В писмото си Уилсън изтъква, че е дал нареждане на секретарката си да пресича всяка дума по повод договора. Не мога да кажа нищо за английското Външно министерство, но няма да сбъркам в твърдението си, че те са колекционери. Открай време англичаните нямат обичай да хвърлят или изгарят документи. Каквито и документи във връзка с договора да има оцелели, те вероятно събират прах в някое хранилище от викторианската епоха.

Президентът стана и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Да можех да науча съдържанието на договора!

— Можете — усмихна се Пит. — Черновата е написана в дневника на Есекс.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се.

— Как попаднахте на неговия дневник?

— Станал е притежание на внука му — отговори Пит кратко.

— На Джон Есекс?

— Да.

— А той защо го е пазил в тайна през всичките тези години?

— Вероятно се е опасявал, че достоянието му би предизвикало международен катаклизъм.

— И сигурно е бил прав — каза президентът. — Ако се е било стигнало дотам пресата да разтръби за това разкритие, трудно би се предвидила всенародната реакция от двете страни на общата ни граница. Уилсън също е имал право — американците наистина имат силно развито чувство за собственост. Нищо чудно да бяха поискали да си получат Канада. А кой знае каква врява е щял да вдигне Конгресът.

— Но тук има и уловка — рече Пит.

Президентът се спря на място.

— Каква е тя?

— Никъде не е отбелязано плащането. Първоначалният депозит бил превърнат в заем. Дори и да се открие копие от договора, англичаните ще отрекат, твърдейки, и с право, че никога не са получавали компенсации.

— Да — замисли се президентът, — неизплащането на дълга прави договора недействителен. — Той се приближи до високите прозорци и се загледа в пожълтялата от сезона трева около Белия дом, опитвайки се да събере мислите си. Накрая се обърна и погледна Пит. — Кой, освен вас знае за Северноамериканския договор?

— Капитан трети ранг Хайди Милиган, която започна първите проучвания, след като случайно попаднала на писмото от Уилсън, сенатският историк, който открил снимките, баща ми и, разбира се, адмирал Сандекър. Тъй като той е прекият ми началник, просто сметнах, че е редно да знае какво разследвам.

— И никой друг?

Пит поклати глава.

— Не вярвам да има друг.

— Тогава да си остане в този тесен кръг, става ли?

— Както кажете, господин президент.

— Безкрайно съм ви признателен, че ми обърнахте вниманието върху този въпрос, господин Пит.

— Искате ли да продължа проучванията?

— Не. Мисля, че засега ще е най-добре да заровим обратно договора в миналото. Няма смисъл да си разваляме отношенията с Канада и Обединеното кралство. Придържам се към простото правило, че онова, което хората не знаят, то не ги тревожи.

— Джон Есекс би се съгласил също.

— А вие, господин Пит, бихте ли се съгласил?

Пит затвори куфарчето си и се изправи на крака.

— Аз съм морски инженер, господин президент. Гледам да стоя настрана от политиката.

— Умно решение — отбеляза президентът с разбираща усмивка. — Наистина умно.

 

 

Пет секунди след като вратата се затвори след Пит, президентът заговори по вътрешната уредба.

— Маги, свържи ме с Дъглас Оутс по холографа.

Той се настани зад бюрото си и зачака.

Скоро след настаняването си в Белия дом беше поръчал да бъде инсталирана холографска свързочна система в кабинета му. Проявяваше почти детски интерес да изучава лицата на кабинетните си министри, движенията им и външния израз на чувствата им, докато разговаряше с тях от километри.

Насред овалната зала се материализира триизмерният образ на мъж с начупена кестенява коса, облечен с класически сив костюм на тънки райета. Седеше на тапициран с кожа стол.

Дъглас Оутс, държавният секретар, кимна и се усмихна.

— Добро утро, господин президент. Как върви битката?

— Дъглас, колко общо пари са дали Съединените щати на Англия от четиринайсета година насам?

Оутс гледаше в недоумение.

— Колко са дали?

— Да, нали знаеш, във вид на анулирани военни заеми, икономически помощи, военни обезщетения и разни други.

Оутс сви рамене.

— Мисля, че доста значителна сума.

— Над милиард долара ли е?

— Вероятно — отвърна Оутс. — Защо питате?

Президентът подмина въпроса и продължи:

— Уреди куриер. Имам нещо много интересно за моя приятел в Отава.

— Нови данни за петролните находища ли? — настояваше Оутс.

— По-добро. Току-що разиграхме луда карта във връзка с канадския въпрос.

— Ще ни трябва колкото се може повече късмет.

— Мисля, че можеш да го наречеш „тарикатски номер“.

— Тарикатски номер ли?

Президентът доби вид на котарак, сложил лапа върху мишка.

— Един съвършен ход — поясни той, — с който ще отклоним вниманието от истинския заговор.