Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (6)

Пета глава

в която се запознаваме и с Борис Аракчийски

Лозанов прибра от фотолабораторията още влажните снимки и поиска албумите.

Бяха обемисти томове от плътни листове с по дванайсет снимки. Албумите бяха десетки, листовете — стотици, снимките — хиляди и на всякакви хора: брадати старци и голобради юноши, сурови селяци и прочути в целия свят политически дейци. Макар и да не познаваше всички, Лозанов знаеше за тях главното: тия хора бяха по-опасни от всички убийци, защото искаха да съборят съществуващия свят и на негово място да изградят друг, в който той, Добромир Лозанов, не би могъл да живее.

Хиляди и хиляди ликове! Колективен портрет на част от армията, срещу която му бе отредено да се бори до последен дъх и в чиито редици сам бе воювал няколко месеца от своя живот…

Имаше дни, в които някои от тия портрети биваха зачерквани и тогава той празнуваше победа. По-често в албумите се прибавяха нови снимки и това означаваше, че в армията са постъпили попълнения. Все нови и нови попълнения, все нови и нови албуми… Сега се откриваше възможност само с един удар да унищожи част от тия албуми и преди всичко този, който съдържаше снимките на щаба на армията. Ще го погали ли Фортуна този път по главата, или ще го отмине, както се бе случвало неведнъж досега?

Снизходително се усмихна на фаталистичните си разсъждения: Фортуна съществува само за тия, които, умеят да я сграбчат за косите.

Той запрелиства първия албум. Погледът му се плъзна по снимките, спираше се ту на едно, ту на друго познато лице. Видя Алма Матер, заснет при случайно задържане преди две години: анфасно и профил. Анфасната снимка не даваше истинска представа за силата на този човек, а като че само за неговото момчешко нахалство, но профилната снимка подчертаваше високото мефистофелско чело и ястребовия нос, безкомпромисна решителност, енергия и интелигентност. Под снимката имаше само няколко реда. Най-напред името и после:

„Роден в Бургас в 1909 г., член на КП от 1929 г., един от ръководителите на БОНСС. Прякор — Алма Матер.“

Лозанов впери очи в снимката, сякаш отпред стоеше живият Алма Матер.

— Е, другарче — произнесе замислено той, — този рунд ще бъде мой. — И обърна страницата.

Девойката с карираната пола срещна едва в четвъртия албум. Лицето беше миловидно, малко суховато и с очила на тесния нос. Под него имаше следният текст:

„Мария Горанова, родена в Перник, 19 г., служителка в пътническото бюро Вагон-ли Кук, член на РМС, развива дейност сред скаутските и туристическите среди. Без особени прояви.“

Той си отбеляза името и продължи да прелиства.

Плешивият търговец не се появи никъде, но Лозанов бе уверен, че е в албумите на контрабандистите и аферистите. Помнеше името му от паспорта и позвъни в криминалния отдел да потърсят снимката му.

Затова пък неочаквано се сблъска с истинска находка. Немеца!

Същото тясно лице, същото високо, благородно чело, същите светли, умни очи. Но онзи там бе Херберт Киршнер, дипломиран инженер, а този носи името на един от вождовете на българските комунисти, от дълги години емигрант в Москва. Възможно ли е двамата да са едно и също лице? Или е прилика, каквато животът нерядко поднася?

Той извади от плика направените на гарата снимки и сравни двата образа. Сходството беше поразително и все пак съществуваше тънка разлика в общия дух, на израженията. Чертите на Киршнер бяха по-меки, а на този са по-строги и някак си по-неумолими. Изглеждаше невероятно комунистите да са тикнали в ръцете му един от най-видните си дейци. И все пак, все пак… Дори такава далечна хипотеза не бива да се пренебрегне. Ако немецът е този от албума, то тогава… О, тогава…

Лозанов позвъня и нареди да се удвои наблюдението на хотела, където беше отседнал Киршнер със своята секретарка.

Ободрен от двете открития, той продължи да търси смешния шишко, който играеше Хамлет. До последната страница на албумите къдравата глава с наивно-сините очи не се мярна никъде. Нямаше ги и арабите, но това не беше чудно. Червените чужденци фигурират другаде.

Той затвори дебелия том и побърза да се яви при началството с чувството, че е направил съществена крачка към решението на задачата.

Полковник Аракчийски бе избрал за свой кабинет обширната ъглова стая на втория етаж. Първото нещо, което направи при заемането на службата, бе да преустрои помещението. Заповяда да пребоядисат стените, да покрият паркета с персийски килим, да сложат дълга заседателна маса и масивна библиотека, натъпкана с книги, които никога не отваряше. Върху бюрото инсталира четири телефона, от които единия свърза директно с министъра на вътрешните работи. Служителите се надсмиваха на тази предприемчивост, но се плашеха от телефоните, по които новият началник водеше дълги разговори, изобилствуващи с обръщения като „драги“, епитети като „великолепно“ и уверения „на всяка цена!“. Зад бюрото си той закачи само портрета на цар Борис III в генералска униформа.

С широк жест Аракчийски покани Лозанов да заеме място в едно от кожените кресла, а сам заснова из стаята, скърцайки с новите си ботуши. Като всички нови служители и Аракчийски все още носеше, униформа…

— Е, Лозанов, докладвай, докъде си стигнал ти? — попита той.

— Акцията е в пълен ход, господин полковник — отговори равно Лозанов, като се опита да отмине това „ти“ и да не слуша скърцането на ботушите. — Всички заподозрени са под наш контрол.

Той сложи фотографиите на масата. Полковникът ги взе, погледна ги разсеяно и небрежно ги хвърли върху зеленото сукно.

— Е, великолепно! — рече той с присъщата си самодоволна интонация. — Този първоначален успех трябва да се полее.

Отвори вратичката на библиотеката и извади голяма кутия с шоколадови бонбони и бутилка коняк.

— Мисля — подхвана Лозанов, — че имаме всички шансове да сложим ръка върху техния пратеник и чрез него на задграничните им връзки… А ако имаме късмет… Пленум… Успеем ли, обезглавяваме цялата им партия. Окончателно!

Той нямаше намерение да издава съкровената си надежда, но просташкият начин, по който Аракчийски бе подметнал снимките, го раздразни.

Болката в тила отново го прониза. Той извади лулата, опита се да запали, не успя, остави я. Аракчийски му подаде пълна чашка.

— Пий, пий! Помага срещу зъбобол! — Той изпразни своята чашка до дъно. — Но ще успеем ли, драги, ще успеем ли? — Очите му, малки и монголоидни, изпитателно се взряха в бледото лице на Лозанов. — Те не са глупаци, че да се оставят така лесно в ръцете ни.

— Ще успеем! — отвърна сдържано Лозанов. — Стига… хм… нашите сътрудници да не направят някаква дивотия… да не подплашат дивеча… Изобщо, господин полковник, време е да потърсим нови хора, защото с такава сбирщина далече няма да стигнем. Нужни са ни умни сътрудници, съобразителни и… грамотни.

— Откъде да ги вземем, драги Лозанов?

Лозанов изгледа своя шеф: широкоплещест, с голяма глава, изпъкнало чело, едри, неодухотворени черти на лицето — типът на говедаря, станал адвокат, а сега и голям началник. Този човек излъчваше дебелащина… Такива са редовите есесовци в Германия, помисли той, автоматите от месо и кости, с които по-умните си служат за залавянето на противниците в ранно утро… Но у нашия човек има и твърдоглава шопска хитрост. Да, отличен есесовец би станал от него. В такъв случай ролите ни би следвало да се разменят. Дивотия!

— Е, докладвай! — повтори покровителствено Аракчийски и си наля нова чашка.

Лозанов събра снимките от масата и ги подреди между пръстите си като карти за игра.

— Засега имам няколко сериозни следи — започна той. — Един немски търговец, инженер Киршнер… — Той премълча приликата на немеца с онзи от албума. — Отседнал е в хотел „Бел вю“ със секретарката си. Другият е водач на група чехословашки соколи. Посрещнат бе от Мария Горанова, регистрирана ремсистка.

— Браво! — възкликна Аракчийски. — Дай да видя!

Лозанов му подаде снимката.

— Хубавичка! — каза полковникът.

— Да! И какво от това?

— Хубавите жени рядко стават комунистки. В партията им влизат грозните, неуспелите сред мъжете, ония, които търсят в класовата борба изход от половата си неудовлетвореност или от семейните си конфликти.

Лозанов изненадано стрелна с очи полковника! Забележката, макар и не съвсем вярна, беше остроумна. Къде ли я бе чул?

— И въпреки това Мария Горанова е ремсистка — каза той.

— Възможно, но не ми се вярва тя да е натоварена с такава отговорна задача. По-нататък!

— Има един твърде съмнителен тип…

Лозанов показа снимката: плешивият търговец събираше стоката си по перона.

— Защо ти е съмнителен? — попита Аракчийски.

— Нюхът ми го подсказва.

Полковникът се поусмихна, но замълча.

— И накрая този! — каза Лозанов, сочейки къдравия, заснет при слизане от вагона.

— Мяза ми на палячо — забеляза Аракчийски.

— Има такова нещо — отвърна Лозанов, отново малко изненадан от вярната констатация. — Посрещна го Алма Матер.

— Студентът?

— Същият.

— Тогава?… Ясно! Действувай!

— Само когато взема всички козове в ръцете си, господин полковник. Имаше и трима араби. Шейх някакъв с прислугата си.

— Какво ни интересуват шейховете?

— Слизат в Пловдив за розово масло. Оставих хора и за тях.

— Това ли е всичко?

— Другите са извън всяко подозрение. В последна сметка останаха осем човека. Те са под пълния ми контрол.

— На твое място бих ги задържал. Да си поговориш с тях. — Аракчийски почеса гърди под куртката си и се прозина. — Голяма жега, бе! Не ти ли е горещо с тия ръкавици?

Лозанов извади лулата, драсна клечка кибрит, запали тютюна, дръпна.

— Господин полковник, аз се занимавам с червените тринайсет години — заговори той бавно, отчетливо, сякаш обясняваше трудна задача на малоумен ученик. — През ръцете ми са минали стотици хора: работници, чиновници, учени, професори… Всякакви!… Един от тях дори ме блъсна о стената. Тук, в една килия… Беше през трийсет и първа, по време на тютюноработническата стачка… Тила ми разби… Оттогава е тази болка в главата и челюстта, господин полковник… А беше туберкулозен, тежеше четирийсет кила… Тази година в Берлин се позапознах с най-съвременните методи за борба с тях. Порових се и в заловените архиви на международните им организации… Преди две години прескочих за няколко дни до Лайпциг, да видя с очите си техния Димитров… Няма да преувелича, ако кажа, че тук в страната няма по-добър познавач на комунистите от мен. Най-ефикасно от всеки друг аз мога да ги накарам да говорят…

Лозанов млъкна замислен, вперил очи в малките си треперещи ръце. После изведнъж сви юмруци, изправи се, отиде към прозореца и се загледа в моста, по който оглушително скърцаше трамвай. А ръцете му продължаваха да треперят…

Аракчийски, изненадан от словесния поток на обикновено мълчаливия Лозанов, приседна върху масата, мислейки, че този познавач на комунистите е скрил най-важния си аргумент: собствената си, макар и минала, принадлежност към тях.

— Да — подхвана сякаш на себе си Лозанов, — аз мога да ги накарам да говорят най-бързо от всички. Въпреки това, господин полковник, аз никога не зная кога те ще говорят и кога не, кога ще ме излъжат и кога не, кога са склонни да предателствуват и кога са решени да мрат със затворени уста. Кой ще говори, как ще говори, също не зная… Попадне при мене грамаден мъж. Скала! При първия плесник изпява всичко. Хващам друг, мъничък, душа няма в него, мълчи. Ноктите му изтръгвам, мълчи. Разкъсвам го, мълчи. Електричество пускам в мозъка му, мълчи… Умира, но мълчи…

В стаята настъпи тягостна тишина. Отвън долетя напевният глас на вехтошар.

Аракчийски се размърда, кръстоса крака и ги облегна на насрещното кресло.

— Ех, Лозанов, Лозанов! — засмя се той. — Наивен човек си ти, драги. Не познаваш хората въпреки твоя тринайсетгодишен опит с комунистите, въпреки твоята Германия. Ето аз в своя живот не съм срещал чак толкова червени, но хора съм срещал всякакви: на село, в кантората, в съдилищата, по редакциите и министерствата. И знаеш ли на какво ме научиха те? На три истини, три здрави и несъкрушими като света Троица истини. Първо. Всеки човек, бил той комунист или фашист, си има цена: един лев, сто лева, милион. Разбереш ли цената му, можеш да го купиш. Знаеш ли кого съм купувал аз, а? Министри! Да, министри! И ако ми дадеш достатъчно левчета, аз съм готов да ти купя и… — Той изведнъж млъкна, хвърли плах поглед към портрета над бюрото. И бързо продължи: — Второ. Всеки човек си има определен обем на физическа издръжливост. Един не понася глад, друг жажда, трети бой, безсъние и така нататък. Узнаеш ли специфичната особеност на отделния човек, измериш ли обема на неговата издръжливост, ти можеш да го накараш на направи каквото поискаш. Дори майка си да удуши със собствените си ръце. И трето. Всеки човек проявява истинската си същност само когато е на власт. Дай му власт, малка или голяма, и ще разбереш умник или глупак, страхливец или смелчага е той…

Върху устните на Лозанов трепна иронична усмивка.

— Господин полковник, позволете ми да забележа, че тази философия, приложена въобще върху хората, така както правите вие, ми се вижда малко примитивна. Има хора и хора. Има раси и раси. Има арийци, семити, жълти, има…

— Я остави тия расистки глупости за тонковците! — прекъсна го Аракчийски. — Да не изкараш и себе си ариец, а? — Той дебелашки се изсмя: — Или мене? Виж ме! Българин и половина! Шоп! Плюя аз на твоите „арийци“!

— Комунистите, господин полковник, комунистите са по-друга порода — измести спора Лозанов, съзнавайки, че научните мисли на един Гобино или Розенберг не са за биволския мозък на полковника.

— Ти обаче повярва на сведенията им за делегата от чужбина!

— Аз имам всички основания да вярвам на нашия човек, който ни е дал достатъчно доказателства за своята лоялност. Всичките му досегашни сведения се оказаха верни. Той има достъп до много от секретните им планове и те не крият почти нищо от него. Още по-малко можеха да скрият свикването на такова голямо събрание като пленума, което изисква сложна организация и ангажирането на много хора. Въпреки това аз се съмнявам във всяко негово донесение, проверявам всяка негова дума. Ето защо, господин полковник, аз няма да задържа никого. Всеки преждевременен арест ще ги алармира и ще ги накара да променят своите планове. Засега най-доброто ни поведение, е мълчанието и дебненето в сянка.

Полковник Аракчийски се изправи и закрачи около бюрото. Спря се пред портрета, вдигна очи към царя, положил с достойнство ръце на сабята, и каза:

— Разбирам те, драги Лозанов, но ако все пак ти се изплъзнат? Знаеш, че лично Негово величество се интересува от случая и че един успех би бил за нас от неоценимо значение.

Лозанов се наведе над бюрото, опря длани на лъскавата му повърхност, заби студените си очи в очите на полковника и без всякакви служебни етикеции отчетливо изрече:

— Няма да се изплъзнат, стига да ми осигурите пълно съдействие. Пълно!

— Тоест!

— Да поставите на мое разположение всички групи, моторизираната част, ескадрона…

— Не искаш ли твърде много? — попита Аракчийски и почеса гърдите си под куртката.

— Щом като дори Негово величество се интересува…

На вратата се почука, влезе Цеко Папийонката.

— Господин полковник — израпортува той, — разрешете да остана!

— Какво има? — вместо полковника попита Лозанов.

— Господин началник, разрешете да доложа! В аптеката аспирин „Байер“ няма.

Лозанов захапа лулата, пое дълбоко дима, впери поглед в агента и прецеди:

— Вън!

Папийонката ококори кривогледите си очи, поиска да каже нещо, не намери думи, вдигна плахо рамене и излезе.

Лозанов дълго мълча. После извади лулата от устата си и беззвучно продума:

— Пък може и да не успеем… С такава сган!… Ония навярно вече се събират…