Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (4)

Трета глава

в която се запознаваме с главните герои на разказа

Ориент-експресът спря на граничната гара, уморен и опушен. Преди още локомотивът да си поеме дъх, край влака застанаха войници, а във вагоните нахълтаха граничари и митничари. Сред тях имаше и полицаи, но кой би могъл да ги различи от цивилните чиновници, които проверяваха багажите и паспортите? Никой не би могъл да каже, че този изискан мъж, който с небрежна походка се приближаваше до първокласния вагон, е полицай. Впрочем Добромир Лозанов бе дълбоко уверен, че няма нищо общо с вулгарната полицейщина… Той с лекота се качи във вагона и с гримаса на отвращение, поизбърса ръкавиците си, светлосиви, от чортова кожа. Бе ги купил в Берлин и ги пазеше: бе установил, че вдъхват повече респект на хората…

На платформата го чакаше дребен агент с черна, копринена пеперудка на врата и кривогледи очи. Наричаха го Цеко Папийонката.

— Е? — попита Лозанов.

— Във вагона има една жена с дете, трима араби, чешки скаути… — започна поверително агентът, но Лозанов го прекъсна:

— Друго те питам. Забеляза ли нещо съмнително?

— Не, господин началник, нищо съмнително.

Лозанов направи презрителна гримаса и мина в коридора. Първото купе бе заето от млада майка с кърмаче. Полицаят поздрави любезно и хвърли бегъл поглед върху паспорта. В съседното купе седяха трима араби в разкошни галабеи и разговаряха, жестикулирайки бурно. Лозанов поиска документите им и ги разгледа внимателно.

— Шейх и прислугата му — каза той, като излезе. — Пътуват за Пловдив. Да се наблюдават, докато излязат от страната.

— И арапите ли? — учуди се Папийонката.

— И арабите, естествено.

— Господин началник — попита агентът, като го фиксираше с очи, — сигурен ли сте, че е в този влак?

Лозанов неволно обърна глава вдясно. Винаги, когато разговаряше с Папийонката, имаше чувството, че кривогледият говори на някой друг.

— Папийонка — каза той с търпеливо снизхождение, — време е най-после да научиш, че с тия „приятели“ никога не бива да бъдеш сигурен в нищо. Той може да е в този влак, може да е в утрешния, а може би точно сега преминава границата, преоблечен като овчар. Имаш ли аспирин?

— Аспирин? — стресна се от неочаквания въпрос Папийонката и очите му отскочиха вдясно. — Съвсем не, господин началник…

— Тук не съм ти началник!

— Разбрано, господин началник! Аз не употребявам аспирин. Още от малък не употребявам лекарства. Даже когато ме боли ухото, не вземам лекарства, а си варя билки. Майка ми много ги разбира тия билки. От баба ги е научила. А срещу зъбобол пия коняк…

Лозанов му обърна гръб и опипа леко отеклата си буза. Досадно бе, че тъкмо днес, когато му предстои такава важна операция, челюстта му е така безобразно подута!

Той поглади мустаци: тъмноруси, плътни, те подчертаваха благородната линия на устните и подсилваха приликата му с англичанин. Не, не беше суетен, но тази прилика го ласкаеше. И той като английския държавник обича шотландските платове и хубавите лули с ароматичен тютюн, има небрежната походка на уморен аристократ…

Продължиха огледа на влака. Първокласните купета не бяха много и Лозанов искаше да се запознае с пътниците в тях и заради делегата, и за да „попълни своята колекция“ от интересни физиономии.

Той влизаше в купето любезен, усмихнат. Поздравяваше, проверяваше паспортите, взираше се в лицата, пожелаваше добър път и излизаше в коридора. Застанал до някой прозорец, той даваше кратки разпореждания на Папийонката.

— И този! До Свиленград! И другият… със зеления куфар! И не се мотай пред тях!…

 

 

Алма Матер бавно крачеше към гарата. Намираше се пред „Глория Палас“, но не бързаше. До пристигането на влака имаше най-малко един час.

Пъхнал ръце в джобовете, свирукайки последния нашумял шлагер, той спря пред филмовите фотоси. Даваха прочутия вестерн „Джеси Джеймс“ с Тайрон Пауер, когото снимките показваха в живописни ковбойски панталони и с пищови в ръце.

Продължи към моста, като оглеждаше витрините, зяпаше жените в тънките рокли и от време на време предпазливо се обръщаше назад…

Мина покрай Модерния театър. Там даваха филма „Цирк“ на Чарли Чаплин. И отново, и дълго се взира в снимките на витрината и в стъклата, които отразяваха улицата зад гърба му с трамваите, файтоните и минувачите. И сякаш пак не успя да види един мъж, който отдавна го следеше; един мъж с бяла риза и жълта гарсонетка…

Алма Матер наближи моста, озова се пред високата сграда със зарешетени прозорци, която работниците някога бяха строили със собствени грошове за свой партиен дом. Сега тя бе седалище на Лозанов и Аракчийски. Инстинктивно ускори крачки, но тутакси пое дълбоко въздух и закрачи бавно, без да успее да смекчи остротата на своята пантеровска походка, позната отдавна на софийските тайни агенти.

Човекът с гарсонетката забеляза колебанията му, но не направи нищо. Изостана. Обикновен гражданин с гарсонетка, тръгнал към гарата да посреща вуйчо си от Белград, така както му бе наредил господин началникът Добромир Лозанов.

Умник е този Лозанов, честна дума!

 

 

Добромир Лозанов се спря пред първокласното купе, заето от двама мъже и една жена. Физиономиите им веднага привлякоха неговото внимание. Жената беше руса, с големи сини очи и леко вдигнати скули. Лозанов беше готов да се обзаложи, че тя е славянка, но я чу да разговаря със събеседника си на безукорен немски език и му стана неприятно. Мъжът имаше подчертано арийска глава с остър, енергичен нос и високо чело на потомствен интелектуалец. Лозанов се въздържа да прави заключение за националност и раса. Той спря поглед на английската лула, която пътникът бе захапал с дребните си зъби. Въпреки голямото си желание, той и в Германия не бе успял да се снабди с английска лула. Немците все повече ограничаваха вноса на луксозни стоки и той беше принуден да се задоволи с баварска лула, която по изящност отстъпваше на тази. Мъжът спокойно пушеше и едносрично отговаряше на жената.

Третият пътник беше търговец. В това Лозанов не се съмняваше: кръгла и гола глава, къси мустачки, „а ла Хитлер“, нечиста яка. Мигновено го определи: раболепен тип, сметкаджия, страхливец, но притиснат до стената, хапе. От такива може да се очаква всичко.

Търговецът мълчеше. Дъвчейки нервно края на цигарата си, той неспокойно поглеждаше към мрежата над главата си.

— Добър ден, господа! — поздрави Лозанов. — Паспортите, моля! Гранична проверка.

Плешивият извади паспорта си пръв и го подаде с угодническо движение. На голия му череп се появиха издайнически капчици пот.

Лозанов беше уверен, че в куфарите на този тип е наблъскана контрабандна стока, но сега това не го интересуваше. Все пак попита:

— Кой е вашият багаж?

Плешивият посочи огромния куфар с железни ъгли.

— Мостри — рече той, като се усмихна криво. — Аз съм търговец…

Лозанов знаеше, че само с едно отваряне на куфара може да прати този дебелак в затвора, но заедно с това да проиграе и малката възможност, която този куфар крие в двойното си дъно. Веднага се обърна към немците.

Той дълго въртя паспортите в ръцете си, внимателно изучаваше лицата на двамата, въпреки че английската лула неудържимо теглеше погледа му. Немци ли са те, или славяни? Естествено, имената върху паспортите не играеха никаква роля. Днес всеки грамотен график може да изфабрикува фалшив паспорт, с който да обиколиш света. Немци или славяни — все едно, макар че тук ще пратят славяни. И най-вероятно — българи.

— Закъде пътувате? — попита той.

Жената събра красивите си вежди, търсейки думи, преди да отговори на една смесица от френски, български и немски думи:

— Мосьо е презентант на фирма за електрише машин, аз негова секретарин. Отива в София, водим преговори за контракт. Ферщеен?

Естествено, търговски представители!… Това бе традиционната маска: журналисти, туристи, търговци… Скрити зад нея, те имаха възможност да пътуват из цялата страна, да се срещат с всевъзможни хора, да пращат в чужбина вестникарски кореспонденции или фактури с нужните сведения.

Ако отвори куфарите им, ще открие обемисти каталози с дълги описания на машини и уреди и не е изключено между тях със същия шрифт — купища нелегални материали. Това беше един наивен и познат, но твърде резултатен трик, тъй като не бе по силите на полицията да прегледа всички книги, списания и каталози, които се внасяха в страната, особено пък когато прегледът се извършва от полуграмотни агенти от категорията на Цеко Папийонката.

Лозанов, прилежен граничен чиновник, помоли немците да свалят единия куфар. Жената преведе искането на спътника си, който с готовност стана.

В този момент внезапен взрив от смях, последван от висока врява, привлече вниманието на Лозанов към коридора. Той излезе и мина към второкласните купета. И това, което видя, го удиви.

Тесният коридор беше задръстен от „соколчета“ — членове на онази полуспортна, полускаутска организация, която обединяваше почти цялата чехословашка младеж. Момчетата, облечени в пъстрите, малко старинни славянски униформи, поизмачкани и изпоцапани от дългото пътуване, се смееха, викаха и се вдигаха на пръсти, за да видят по-добре онова, което ставаше.

Лозанов си проби път сред децата и се озова пред една странна картина.

В кръга, образуван от соколчетата, разиграваше някаква сценка нисичък пълен мъж с къдрава коса.

Той топуркаше с широко разкрачени крака и с пръчка, която извиваше като тръстиково бастунче в ръцете си, гледаше встрани с израз на благородно високомерие и се препъваше в несъществуващ камък, за който Лозанов би се заклел, че е там на пода.

— Чарли Чаплин! — завикаха отвсякъде децата, — Чарли Чаплин!

— Правилно, Чарли Чаплин! — отвърна къдравият, извади от джоба си бонбон и го подаде на най-малкото момче. — А сега да ви видя!

В него мигновено настъпи метаморфоза! От Чаплин той се превърна в наперен ковбой с кожени панталони и мокасини на краката. Измъкна рязко два пищова от кобурите, завъртя ги на показалците и заговори на някакъв неразбираем английски жаргон с всички ония носови „йес“ и „о кей“ и „към ан, бой!“ и „ало, бейби!“. После вдигна пищовите и — бам! бам! бам!… застреля всички наоколо, включително нахалните индианци и техните мустанги и небрежно издуха дима от дулата.

Лозанов, който трудно се поддаваше на чужди внушения, беше готов да признае, че е видял всичко — и мокасините, и пищовите, и индианците, и конете дори.

Децата завикаха едно през друго:

— Гери Купер!

Къдравият поклати отрицателно глава.

— Тим Мак Кой! — провикнаха се други.

— Не!

— Буфало Бил! — обади се някой.

Лицето на човека стана ужасно тъжно от това, че никой не можа да отгатне какво е изиграл. Той едва не се разрева от мъка и децата се разкиснаха.

Няколко гласа предложиха плахо:

— Тарзан!

— Не! — каза къдравият. — Не, и не!

Тогава там зад децата вдигна ръка един трийсетгодишен мъж със свежо и умно лице, също тъй облечен в напетата соколска униформа, очевидно ръководителят на групата.

— Можна? — попита той.

— Можна, можна! — великодушно разреши смешникът.

— Джеси Джеймс.

Човекът кимна доволно, извади бонбонче и му го подаде.

Момчетата възторжено закрещяха и заръкопляскаха.

— Моля, без овации! — вдигна ръце къдравият. — Тук и без това не може да се диша. Има ли някой вода? Во̀-да! — повтори той, като сложи ударението върху първата сричка, уверен, че чехите непременно ще го разберат.

След миг към него се протегнаха десетина бутилки. Той взе една и изгълта съдържанието й до дъно, като гъргореше смешно, и това предизвика нова вълна от овации.

— Е, сега е вече друго! — каза той, върна бутилката, потри ръце и се приготви да продължи.

В този момент зърна Лозанов, който усмихнато го наблюдаваше. Смути се само за миг, но почти неуловимото смущение, което остана незабелязано от останалите зрители, се вряза в съзнанието на полицая. Секунда по-късно смешникът отново се преобрази, лицето му стана замислено-меланхолично, походката уморена. Той скръсти ръце на гърдите и издекламира:

Да живея или да не живея —

това е въпросът.

Децата мълчаха, слисани от този съвсем непознат за тях нов образ. Той изчака малко и подхвана:

— Виждам, че не разбирате родния ми език. Хайде да го кажем на английски, както го е написал чичо Уилиам.

Ту би, ор пот ту би!

Соколчетата продължаваха да мълчат, окончателно дезориентирани. Ръководителят им се усмихваше, очакваше все пак, че някой от възпитаниците му ще се сети.

Къдравият, изтънял, изящен, вдигна ръка към невидимата дама и изхълца със сърцераздирателен фалцет:

Офелия, иди в манастир! Или искаш да плодиш грешници?

О, Офелия…

Децата се разсмяха, но пак не разбраха. В тишината се обади Лозанов:

— Хамлет.

Човекът, престана да играе, поклони се пред елегантния мъж, после извади бонбонче и му го подаде.

— Благодаря — каза той. — Много беше интересно. А сега, моля, приберете се в купетата! Гранична проверка.

Големият сокол нареди на децата да отидат по местата си. И това не остана неотбелязано от Лозанов.

Къдравият влезе в купето си видимо смутен. Лозанов се помъчи да потърси обяснение на повтарящото се у ниския смешник състояние и освен предположение, че крие в джобовете си часовници, не можа да допусне нищо повече; толкова тази закръглена фигура беше обезоръжаваща и лишена от всякаква връзка с каквато и да е възможност за друга проява.

Още докато наблюдаваше играта му и разглеждаше неговата добряшка, швейковска физиономия, Лозанов определи типа: по системата на Кречмър — сантонен пикник, характер от второстепенна категория, глуповат, малодушен до страхливост, доверчив, наивен, нелишен от талант в областта на изкуството, но негоден да се издигне до по-високи сфери на човешката дейност.

Иначе стоеше въпросът с големия сокол. Спокойствието в поведението, тази самоувереност в усмивката му, пък и руският и българският език… Но да не бързаме!

Соколът стоеше до прозореца и с интерес разглеждаше бедната гаричка с няколкото окъсани селяни, които чакаха да приключи прегледът, за да се качат във влака.

Къдравият седеше в ъгъла, поуплашен, леко сгърбен и с малко принудена, скована усмивка на кръглото си лице.

— Паспортите, моля!

Соколът извади от джоба си книжката, подаде я и отново се облегна на прозореца.

„Не иска да покаже лицето си“ — помисли Лозанов, но не го накара да се извърне, само внимателно разгледа снимката на паспорта. От този момент този лик оставаше завинаги в паметта на господин началника и всеки момент можеше да бъде изровен оттам.

Върна паспорта, соколът равнодушно го прибра.

Сега вече къдравият подаде своя паспорт и въпреки усилието, което направи, да не издаде вълнението си, той преглътна и овлажни с език предателски засъхналите устни.

„Часовниците са повече — помисли пак Лозанов — и ги носи за търговия“. — Прелисти паспорта.

— Често пътувате.

— Да, да — отвърна бързо къдравият с мила усмивка и отново овлажни устни. — Имам сестра във Виена. И зет. Градинари. Те са там от двайсет и девета. Когато избухна кризата… Държат сергия на пазара. Домати продават на виенчани… И краставици. Та от време на време отивам при тях… Хем да се поразходя, хем да направя някой друг шилинг… Хе, хе, аз им помагам, защото, нали знаете, разглезените виенчани не обичат да си цапат ръчичките с градинарство…

— Хубаво играете — прекъсна го Лозанов. — Артист ли сте?

Къдравият скромно наведе глава:

— Ами! Като киснеш по цели дни в кино „Арда“, щеш не щеш, понаучаваш нещо и почваш да подражаваш.

— Но в кино „Арда“, доколкото зная, не дават Шекспир.

Къдравият изведнъж се оживи, сякаш казаното от другия представляваше лична обида. Той се изправи, хвана Лозанов за реверите на сакото и заговори право в лицето му:

— Грешите, господине! Неотдавна в „Пачев“ даваха един филм английски беше, с Норма Ширер в главната роля. Та тя беше Жулиета, а Ромео, другата главна роля де, я играеше Лесли Хоуард. Много хубав филм беше, много! После даваха „Сън в лятна нощ“ с Дик Пауел, оня, дето пее. Да се пукнеш от смях! Особено сцената с дупката в стената!… Ако ме питате мене, аз не обичам много класически филми, предпочитам комедиите, например Лаурел и Харди, всичко съм гледал с тях, а също и Крачун и Малчо, и Бъстър Китон. Знаменит е Бъстър Китон, нали? Наоколо всички се заливат от смях, а той е невъзмутим, лице от бетон. Опитайте някога…

— Не обичам комедиите — прекъсна го студено Лозанов и поиска да се освободи от него, но онзи не го пускаше:

— Напразно, господине, напразно! — викаше едва ли не с възмущение той.

— Всеки с вкусовете си — забеляза Лозанов отегчено и впи светлите си очи в очите му. Подиграва ли се този с него, сцена ли разиграва от някой филм, или наистина е идиот?

Къдравият се опита да издържи този пронизителен поглед, не устоя, пусна реверите на Лозанов, сведе очи и седна в ъгъла, мъничък и сгърбен.

Лозанов не каза дума повече, върна паспорта и излезе.

В коридора се замисли. Какъв, дявол да го вземе, е този шут вътре? В цялото му поведение има някаква двойнственост. Часовници ли, или нещо друго, нещо по-сериозно крие? Не, дори и мисълта за друго сериозно нарушение, което този глупак би могъл да извърши, изглежда смешна. Лозанов махна пренебрежително с ръка и се упъти към Папийонката, който чакаше в края на коридора.

— В купе номер три има двама германци, мъж и жена, и един българин — търговец. В номер седем на втора класа има един чех, ръководител на децата. Не ги изпускай от очи!

— Разбрано, господин началник! Господин началник, търсят ви по телефона от София — прошепна Папийонката и съзаклятнически намигна с лявото око.

„Дръвник!“ — помисли Лозанов и забърза към изхода.

В кабинета чакаше началник-гарата със слушалка в ръка.

— Излезте! — отсече Лозанов и прибра токовете. — Слушам!

— Господин началник, тук Б двайсет и седем. — Беше агентът с гарсонетката.

— Разбрах. Какво има? — Лозанов отпусна крак.

— Установих важно произшествие. Оня, студентът, дето му викат Алма Матер, е тука.

— Къде „тука“?

— Тука, на Софийската гара.

— Коя гара, дявол да те вземе! Не са ли те учили в Пловдив на прецизност?

— Виноват, господин началник! Намирам се в Централната гара.

— И какво прави студентът в Централната гара?

— Нищо, господин началник. Разхожда се по перона, свирука си и сигурно чака някого. Ей го сега до мене!

Действително в този миг Алма Матер минаваше със своите дълги крака край апаратната, оглеждаше се в широкото стъкло и агентът бе принуден да му обърне гръб.

— Добре! — отсече Лозанов. — Не го изпускай от поглед и отбелязвай какво прави, с кого говори и кого ще посреща! Особено кого ще посреща!

— Слушам, господин началник!

— И не се навирай в очите му! Да не те види, в никакъв случай да не те види!

— Бъди спокоен, господин началник! Той не ме познава.

Лозанов остави слушалката с мисълта, че хрумването му да доведе агенти от Пловдив за най-опасните софийски комунисти, не беше лошо.

Той поизтърси невидимия прах от ръкавиците и излезе.

Пред вратата стоеше железничарят. Наоколо, до торбите и кошниците, чакаха селяните. Покрай влака с безизразни лица крачеха войниците. Слънцето се губеше зад Югославия, но августовската горещина не падаше.

Лозанов опипа отока на бузата си. Все същ. Все съща беше и болката, която го пронизваше от тила до окото. Имаше желание да пуши, но знаеше, че тютюнът ще раздразни още повече нерва.

— Можеш да пуснеш влака — каза той.

Железничарят кимна. Лозанов се поколеба миг, но попита:

— Слушай, имаш ли аспирин?

— Съжалявам, господине, но лекарства не ни се полагат.

Лозанов махна с досада и се упъти към вагоните, мърморейки през зъби:

— Каква държава, боже мой! Каква държава!

Със сладостна тъга той си спомни за чистотата, акуратността и дисциплината, които бе видял в Германия. Извади лула и я захапа, тази хубава баварска лула, която му беше купил в Лайпциг СС хауптщурмфюрер Арнолд Герике.