Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (3)

Втора глава

в която Алма Матер съставя план

Първото нещо, което свърши на другата сутрин, бе да съобщи в деканата, че е много болен и че не може да се яви на изпита по Наказателно право. После се снабди с разписанието на влаковете за цяла България, с голяма географска карта на Софийска област. Купи четвъртинка сирене, самун хляб и една грамадна диня. После се отправи — към квартирата си. Беше край гарата, близо до пътя за квартал „Надежда“.

Живееше на втория етаж в една от ония готови да рухнат къщурки, които се строяха от железничарите в началото на века, непременно с градинка и шарена ограда. Стаичката беше малка, със старо болнично легло, олющена масичка, два куци стола и книги, които отрупваха масата, столовете, пода, перваза на прозореца. Всякакви книги: от законници до Яворов, от Маркс до Джек Лондон и Едгар По…

Той поразчисти, наряза хляба, сиренето и динята, простря картата пред себе си, разтвори разписанието и се зае едновременно да чете и да яде — навик, останал от детството.

Стоя дълго над картата, черта разни маршрути, сетне започна да съставя дълъг, подробен план, като се взираше в разписанието на влаковете и километрите между селищата.

Така прекара целия следобед, а когато сложи точка, взе два празни листа. Върху единия написа ЛОЗАНОВ, а върху втория АРАКЧИЙСКИ. Под тях постави по една въпросителна.

До късно вечерта седя наведен над книжата, заучавайки наизуст всичко, което бе написал. После запали листовете. Остави само двата с въпросителните.

Тогава именно дойде Стефка. Беше невероятно тъпичка, толкова тъпичка, че като я гледам сега, вече като леля Стефана, не мога да повярвам, че е същата. Имаше сини очи и дръпната назад лъскава като злато коса, която Алма Матер обичаше да целува…

 

 

… Когато я изпрати, вече се зазоряваше. Той не легна, а без да се бави, обу туристически обувки, облече къси панталони, напъха в раницата останалия хляб и излезе.

Беше неделя. Туристи като него имаше много, но той не се упъти към Витоша, а пое през полето към Стара планина.

Завърна се на другия ден късно следобед, прашен, с откъртени подметки и издраскани колене, уморен, недоспал и гладен, но с повишено настроение. Предвижданията му се оказваха правилни. Той затършува под масата, в сандъка, сред книгите с надежда, че ще намери хляб, но освен динени кори друго не откри. Тогава легна и мигновено заспа.

Събуди се привечер със замаяна глава и още по-гладен. Преоблече се, взе само двата листа и излезе. Преди да наближи улица Ломска, дълго обикаля из околните площади и дворове. Сега нямаше право да се излага на никаква опасност. Щом се увери, че не го следят, той влезе във високата сграда. Стълбите бяха пусти. Звънна. Вратата веднага се отвори. Чакаха го.

Посрещна го около шейсетгодишен прегърбен мъж, извънредно слаб, с хлътнали, трескави очи.

„Туберкулозен“ — помисли Алма Матер.

— Вие ли продавате събраните съчинения на Горки? — попита той.

— Всички без „Клим Самгин“ — отвърна другият. — Влезте!

Стаята, макар и мансардна, беше много спретната и чиста. На стената висеше само портретът на Горки.

Без да бърза, домакинът сложи на масата кана гроздов сок и кутия локум, напълни две чаши.

— Заповядайте! — изфъфли той, сякаш се извиняваше. — Аз не пия алкохол… За ваше здраве!

Стомашните сокове на госта се разбунтуваха. Гладът, който го разкъсваше, го подтикваше да грабне кутията с локума, но той се овладя и с треперещи пръсти взе само едно парче. На един дъх изпи ароматичната течност.

— Слушам ви — каза домакинът и прилежно положи длани на коленете си.

— Дойдох при вас, другарю… — започна Алма Матер. Известно ми е, че сте попадали много пъти в ръцете на полицейския началник Лозанов. Сблъсквали сте се с неговите методи на следствие и прочие… Имате доста определена представа за него като полицай… и като човек… Бих искал да споделите с мен вашите впечатления.

Домакинът се засмя и зад тъжната усмивка зейнаха черни празнини.

— Да не би да възнамерявате да попадате в ръцете му?

— Всичко става — неопределено отвърна Алма Матер.

Другият се изправи, замислено се загледа през прозореца. Отсреща проблясваше куполът на халите. Човекът заговори толкова тихо, че Алма Матер трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Бях в ръцете му три пъти… Първият път бе след двайсет и трета година. Тогава бях млад… Само на двайсет…

Алма Матер изтръпна. Този съсипан старец нямаше повече от трийсет и три години!

— Лозанов също беше млад — продължи домакинът — и работеше като обикновен агент. Държа ме при себе си два месеца… Едва не ме уби… Отново попаднах при него през трийсет и първа, по време на стачката. Той бе станал нещо като инспектор. „Гостувах му“… Хм!… Трийсет и седем дни! Тогава хванах охтиката… Видяхме се още веднъж лани, след Деветнадесети май. Отървах се по-леко. Само две седмици и три изтръгнати нокъта от краката…

Той се обърна. Очите му горяха.

— Както виждате… Общо към четири месеца… Не е много. За това време полицая може би ще опознаеш, но човека не. За да разбереш човека, е нужно, както казват руснаците, да изядеш с него цял чувал сол. Слушал съм, че извън Дирекцията на полицията Лозанов четял, ходел на театър и концерти, имал жена германка и деца, които много обичал. Кой би повярвал? А като полицай… той е един от най-кадърните: умен, търпелив, много упорит. Не се отказва от преследването на своята жертва, докато не сложи ръка върху нея, дори ако това преследване трае години. Да, много последователен и много упорит.

Алма Матер извади листа и под името ЛОЗАНОВ записа последните думи на домакина.

— Бие ли? — попита той.

— Дали бие? — Човекът показа беззъбите си венци. — Това е от него… при първия разпит. Тогава той все още биеше саморъчно…

Млъкна. Лицето му се изкриви от неочаквано зло изражение.

— Но и аз му го върнах… тъпкано… Ще ме помни до края на живота си…

Алма Матер очакваше да чуе какво се е случило, но домакинът продължи:

— След като стана инспектор, той предостави инквизициите на биячите. Там има един, Фери му викат, борец. Той е най-жестокият… А това в гърдите ми се получи втория път, когато ме бъхтаха с пясъчни торбички… Лозанов предпочита дългото следене, събирането на улики, кръстосаните разпити. Особено психологическите клопки. С годините той набра много опит, поопозна ни и от това поумня повече. Да, умен е и много опасен!

Алма Матер попита:

— Можете ли да ми формулирате с няколко думи основната черта на Лозанов, главната ос на неговата душевна характеристика? Полицейската.

Домакинът дълго мисли.

— Главната ос на полицейската му душа? Хм… Бих казал, че това е самонадеяността, увереността, че неговите методи са най-резултатни. Но внимавайте! Тази самоувереност не е неоснователна! Миналата година Лозанов прекара в Германия осем месена. Какво е научил при хитлеристите, не зная, но едва ли е станал по-малко опасен. Вземете си още локум! С орехи е.

— Благодаря!

Алма Матер се изправи:

— Благодаря и за сведенията.

— Дано ви бъдат от полза — домакинът се усмихна с беззъбата си суха уста и подаде десница, гореща от вътрешния огън, който го унищожаваше. — А известно ли ви е — попита внезапно той, — че Лозанов на времето е бил наш?

 

 

Професор Дарев, мъничък, слаб, с щръкнали уши, седеше до голямото си писалище, отрупано с минерали, и изглеждаше още по-дребен.

Камъни имаше навсякъде в този тесен кабинет: черни турмалини, тъмнозелени оливини, диорити, арагонити, каквито Алма Матер виждаше за първи път. Сам професорът въртеше между пръстите си гъбовиден кварцов кристал, който хвърляше разноцветни отблясъци по стените.

— Значи е бил комсомолец… — продума Алма Матер, без да откъсва поглед от малките ръце.

— Само няколко месеца — отвърна Дарев, — до девети юни двайсет и трета. В деня на преврата бе арестуван заедно с група земеделци и комунисти. Другите бяха разстреляни, а него пуснаха, но вече като полицай. Живеехме още в Севлиево… Той прояви такова усърдие, че в навечерието на Септемврийското въстание бе преместен в София. Оттогава тръгна нагоре…

— А защо дойде при нас?

Дарев обгърна с длани искрящия кристал и замислено се вгледа в човека срещу него.

— Той беше от много бедно селско семейство. Едва преживяваше. Лете работеше по кариерите… Мислехме, няма по-подходящ момък… Разбирате? Класов подход и прочие…

— А всъщност…

— Всъщност той дойде при нас само защото смяташе, че ще вземем властта… Тогава бяхме голяма сила! И надеждите ни бяха много големи. След Октомврийската революция дълбоко вярвахме, че е дошъл и нашият ред… Добромир Лозанов, който беше изключително амбициозен, навярно се е надявал да стане генерал…

— Вие сте били приятели?

Професор Дарев опипа ъглите на кристала и Алма Матер ненадейно видя онова нещо върху дясната му ръка точно в средата на триъгълника, образуван от палеца, показалеца и китката.

— Бяхме… Аз го привлякох в комсомола… — Той се поусмихна. — Похвалиха ме. Било голямо завоевание, По-късно се срамувах…

— И защо премина тъй лесно оттатък?

— Много просто. На девети юни разбра, че революцията се отлага за неопределено време. Предпочете да бъде с победителя.

Вратата на кабинета внезапно се открехна и в отвора се показа женска глава, после и голям бюст, полуоткрит предизвикателно. Стаята изведнъж се изпълни с натрапчив аромат на момина сълза.

„Балзаковска дама“ — помисли Алма Матер.

— Дарчо! — каза жената, присвивайки силно гримираната си уста. — Дарчо, хайде, че закъсняхме!

— Ей сега! — професорът едва я удостои с поглед. — Имам гост!

— Но ние пак ще бъдем последни! — намуси се тя. — Нали знаеш, че там ще бъде митрополитът?

— Знам! — рязко отвърна Дарев и лицето му пламна. Той остави кристала на масата и този път Алма Матер видя онова нещо и върху лявата ръка, дълбоко и червено.

Жената сърдито тресна вратата. Дарев замълча, спуснал клепачи, неподвижен. Алма Матер се изправи:

— Е, аз да си вървя…

— Чакайте! — професорът се изправи, застана до студента, мъничък, достигащ до гърдите му. — Не й обръщайте внимание! Какво друго ви интересува за Лозанов? Питайте, не се стеснявайте! Разбирам, че е важно.

Алма Матер размишляваше, че този голям учен на времето е бил и голям революционер.

— Интересува ме неговият характер — каза той. — С две думи.

— С две думи! Хм!… Да речем, амбициозен фанатик. — Отново се замисли, загледан в ръцете си: — Когато образувахме групата, дадохме клетва да бъдем верни на комунизма до гроб. Екзалтиран, именно той предложи клетвата да бъде запечатана с кръв… С кръв… Погледнете! — той показа белезите върху ръцете си.

Вратата се отвори решително, докрай.

— Дарчо, прекаляваш! — викна жена му. Беше ужасно сърдита.

 

 

Адвокатът, бивш народен представител на Работническата партия, живееше край Докторската градина в малък апартамент с грамадна библиотека, за която Алма Матер му завидя от дън душа. Беше пълен, червендалест, с красива бяла коса и очила с рогови рамки.

Той настани Алма Матер в дълбоко кресло, наля коняк, чукна се, пи и заговори с добре обработен глас:

— Казаха ми, че се интересувате от житието и битието на полковник Аракчийски. Няма да ви питам защо. Ваша работа. Но не е цвете за мирисане този господин. Отдалече вони на мърша. Четири години бяхме в една кантора и нямам никакво желание да си спомням за него, но щом е нужно, моля! Задавайте въпроси, ще ви отговарям! — адвокатът си наля още една чаша.

Ароматът на първокласния коняк удари Алма Матер в главата и той усети леко замайване.

— Откога Аракчийски е началник в Дирекцията на полицията?

— От осем месеца. След падането на Кимон Георгиев, когато царят отново сложи грабливата си лапа върху всичко.

— Значи Аракчийски не е професионален полицай?

— Той е адвокат… От ония, които се занимават с мръсни сделки, рушвети, купуване на съдии и прочие. Има само една цел: министерското кресло. Няма да остане дълго в полицията. Днес е полицай, утре главен редактор на вестник, в други ден министър, за да падне по-късно до равнището на кръчмарски агитатор. Той е от оня тип политикани, които Алеко рисува в „Бай Ганю“. С една дума, нашенски продукт!

— Умен?

— По-скоро трезвомислещ, с оная яснота и прямота на съждения, присъщи на шопите.

— Инквизира ли?

— Не се гнуси от боя. Разказваха ми другари от процеса на тринайсетте, които защищавах неотдавна…

Влезе млада девойка с поднос на ръце. Върху него — суджук, вино, хляб.

Едва видимата реакция, изписала се върху лицето на гладния Алма Матер, не убягна от очите на адвоката.

— Вие сте студент, нали?

— Да! — отвърна Алма Матер, разбрал причината за този въпрос.

— Медик? — отново попита адвокатът.

— Юрист.

— Охо! Колега! Кой курс?

— Не питайте! Пет години следвам, а съм още в трети курс.

— Толкова ли е трудно?

— Не, но нямам време. Работа… Ето, сега съм принуден да прекъсна четенето за цели три седмици… — Алма Матер изведнъж се замисли: за три седмици, а може би завинаги!… Тутакси изправи глава. Какви са тия глупости! — Един ден ще стана прокурор — каза той сякаш на себе си.

— Ще станете. Животът е пред вас.

— И ще съдя хора като Аракчийски — добави по момчешки Алма.

— И на това ще му дойде времето! — засмя се бившият народен представител. — А сега да пийнем! За ваше здраве! — той сложи чаша с червено вино пред гостенина и я чукна със своята.

Алма Матер вдигна чашата с неприятното чувство, че през последните дни за трети път пият за негово здраве.

 

 

В този ранен час Народната библиотека беше почти пуста. Той получи исканите материали и се оттегли в ъгъла на читалнята.

Най-напред разтвори няколко илюстровани списания, като насочи вниманието си към броевете, отразили празника на полицията, но освен няколко снимки на молебена с владиката, царя, министрите и неясни полицаи в униформа друго не намери. Прегледа вестниците. Същото положение. Онова, което търсеше, откри в априлския брой на списание „Полицай“. Беше неголяма снимка на няколко цивилни и униформени полицаи, заобиколили един мъж с куфарче в ръка пред спален вагон. Под снимката имаше следният текст:

„На 22 т.м. се завърна от Германия господин Добромир Лозанов, началник-отделение в Дирекцията на полицията. Господин Лозанов беше посрещнат сърдечно от група висши служители на министерството начело с новия началник на отдел г. полковник Аракчийски. Пожелаваме на завърналия се от успешна специализация колега, както и на г. полковник Аракчийски, ползотворна работа в защита на отечеството, за слава на Негово величество цар Борис III.“

Алма Матер се взря в човека с куфара. Добромир Лозанов. Среден на ръст, елегантен, рус, с продълговати английски мустаци, ръцете му в светлосиви ръкавици.

До него стоеше широкоплещест мъж с голяма глава и черна коса, която падаше на кичури върху изпъкналото чело. Полковник Аракчийски.

Ето ги!

„Пожелаваме на завърналия се колега и на полковник Аракчийски ползотворна работа за слава на царя.“

Алма Матер се вглеждаше в лицата им, търсейки да открие във фотографските образи ония душевни черти, които му бяха описали охтичавият, професор Дарев и бившият народен представител. Ще съумее ли да излезе насреща им сам срещу тях и срещу целия им могъщ апарат, за да доведе „оттам“ делегата на Димитров жив и здрав, да го опази тук жив и здрав и да го върне жив и здрав, без „ко-осъм да падне от главата му“? Не се ли е нагърбил с непосилна задача? А ако те излязат по-умни, по-хитри, по-съобразителни? Тогава? Даа, тогава?!?…

Студена пот изби по врата му. Той се огледа наоколо изтръпнал, че хората могат да разберат какво става в душата му. И в тоя миг си спомни туберкулозния с фъфлещите му думи:

„А това в гърдите ми се получи, когато ме бъхтаха с пясъчни торбички“.

Стисна зъби и отново наведе очи над аристократичното лице на Лозанов и бай ганьовската глава на Аракчийски. Те му подействуваха като отрезвителен плесник. Ноздрите на орловия нос се разшириха.

Какво пък, „На война като на война!“

Със спокоен жест откъсна листа от списанието, сгъна го на четири, пъхна го в джоба и стана.

 

 

Около полунощ той и Майстора бавно се движеха по тротоара на улица Одрин, в сърцето на Ючбунар: тясна, прашна, притисната от бедняшки къщурки. В този час тя беше безлюдна. Двамата крачеха в сянката на клонестите кестени, внимателно се озъртаха и си шептяха едва чуто.

Говореше Алма Матер. Майстора задаваше кратки въпроси, удължени от заекването. Стигнали ъгъла на улица Цар Симеон, те спряха.

— Тук е! — каза Алма Матер и показа голям двор, в дъното на който личеше постройка с фирма над входа.

Майстора внимателно разгледа сградата, после съседните улици.

— Планът ти не е лош, но изисква точно изпълнение до най-малките подробности. Абсолютно точно! И си-игурни хора. Абсолютно сигурни! — подчерта той, сякаш думата изчерпваше всички изисквания.

— Човекът е изпитан — отвърна Алма Матер, — а аз му вярвам като на себе си.

— Да, слушал съм за него.

— Ще са нужни и пари.

— Прав си, мно-ого пари, но този път няма да се скъпим.

Алма Матер имаше усещането, че се хвърля в дълбоки води, за да доплува до далечни брегове. Ще стигне ли до тях?

— Да влезем! — каза той.

Пресякоха улицата, после двора. Сега шивачът прочете фирмата над входа: „Народно читалище «Христо Ботев»“.

Озоваха се в неголяма зала, с измазани в бяло стени, по които висяха портретите на почти всички български писатели. Двайсетина реда дървени скамейки, грамадна печка с кюнци до тавана, малка сцена. Залата беше потънала в мрак и само отпред светеше сцената. Пред декор, представляващ Рилския манастир, репетираха актьори.

Двамата спряха зад последния ред.

Изпълнителите самодейци бяха облекли пъстри средновековни одежди и сложили шлемове на главите. Стана ясно, че това са Хамлет и приятелят му Хорацио, а останалите двама — гробарите.

Хамлет беше строен и напет момък, с мъжествен и кънтящ в празната зала баритон.

В този момент двамата гробари усилено „копаеха“ гроба на Офелия, а единият весело припяваше с малко трепетлив тенор:

На млади дни — любов, любов,

живях живот блажен.

За сватба — ох! — не бях готов…

И „копаеше“, „копаеше“ тъй естествено, че Майстора запримига. Той ясно виждаше как на дъските се оформя гробът на Офелия.

Двамата се спогледаха. Алма Матер кимна с усмивка.

Гробарят прекъсна песента, наведе се над ямата, вдигна един череп и го заподхвърля като топка:

Чумата да го тръшне, обесника му шантав! — провикна, се той с искрящ хумор в гласа. — Веднъж този ми плисна на главата цяла бутилка рейнско вино… Тоя същият череп, сър, тоя същият череп беше черепът на Йорик, кралския шут.

Стройният Хамлет размаха червеното си наметало, грабна черепа и задекламира с такова настървение, че Майстора сгърчи лице, сякаш слушаше дъскорезна машина.

— Дай да го видя! — крещеше Хамлет. — Ах, бедният Йорик! Аз го помня, Хорацио: безкрайно остроумен веселяк, неизчерпаемо находчив…

От първия ред скочи мъж — висок, със смешно вирнат нос и изгризано цигаре между зъбите.

— Стоп!

Хамлет прекъсна тирадата си.

— Абе, Хамлете! — провикна се мъжът с нотки на отчаяние в гласа. — Не се намираш на митинг, а на сцена. Много бурно си спомниш ти за Йорик! По-кротко! По-вглъбено! Спомни си, наистина се опитай да си спомниш за някой веселяк, когото на времето си обичал и който сега е мъртъв…

Алма Матер високо се закашля, режисьорът млъкна.

— Кой е? — попита Хамлет.

— Свой.

Хамлет скочи в салона и изтича.

— О, Алма, здрасти! — той стисна ръката му. — Ще погледате ли? Усилено се готвим! Много е интересно. Премиерата е на седми ноември — натърти той на последните думи.

— Друг път, сега нямаме време — отвърна Алма Матер и посочи Майстора: — Това е другарят, с когото ще поддържаш връзката. Разберете се за срещите.

Майстора изпитателно се вгледа в момъка: енергично, мъжествено работническо лице, което нямаше нищо общо с актьорското изкуство, но вдъхваше доверие.

— Добре! Ще се разберем. Да ка-ажем, идния петък в седем в сладкарница „Раковски“.

На сцената двамата гробари и Хорацио си подхвърляха черепа на Йорик като волейболна топка, а треперливият тенор тихо тананикаше:

На млади дни — любов, любов,

живях живот блажен…

Когато отново бяха навън, Майстора каза:

— Е, Владо, момчето ми, мисля, че можеш да действуваш. И умната! Излишно е да ти припомням, какъв е заа-алогът този път!

Алма Матер кимна. Какво можеше да отвърне? Че от успеха на акцията зависи не само животът на чуждестранния делегат, но и целостта на партията? Това той съзнаваше достатъчно добре.

— Даа! И още нещо… — подхвана Майстора и дълго се мъчи да изтръгне думите от заекващия си език: — О-о-онова, за което пееше онзи вътре, лю-юбовта де, трябва да се прекрати… Докато… работата с де-е-елегата…

Алма си представи златната коса, но кимна.

— Е, хайде, довиждане! — каза старият шивач.

— А може би сбогом, а, Майсторе? — поправи го Алма Матер и бялата му усмивка озари младото мефистофелско лице.

— Не сбогом, а довиждане! — повтори Майстора. — Аз вярвам в те-те-те-е-е… — не довърши, усмихна се малко виновно и стисна дланта му.

Алма Матер се обърна и тръгна към реката.

Майстора го следи с поглед, докато високата му фигура се разтвори в топлия августовски мрак.