Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (26)

Епилог

в който има още една изненада

Гласът постепенно замря и се сля с тишината. Делегата Хамлет се отпусна на креслото, уморен от дългия разказ.

Опрял лице на длани, Алма Матер не сваляше поглед от своя приятел и в този поглед имаше много възхищение и много обич.

А аз, все още в плен на магията, машинално стенографирах последните думи:

… Духът ни е скован —

пред нас е зрелище от люта бран.

Вървете, дайте заповед за залп!

И чувах залпа, и тежките стъпки на капитаните по каменния двор, и ударите на прибоя по стените на Елсинор.

Бяхме съвсем сами в червената зала. Зад прозорците в тъмното утро прехвърчаха снежинки.

— Това е! — прошепна Алма Матер. — Това е…

— Да, така беше — добави като ехо Делегата. С усилие изправи тежкото си тяло, въздъхна и каза: — А сега да си вървим! Ще ме разпилее жената, ако узнае, че не съм мигнал цяла нощ.

Това ме изкара от вцепенението. Скочих:

— Моля ви се, само още няколко въпроса!

Алма Матер забумтя с мефистофелския си бас:

— То се знае! Попаднеш ли веднъж в лапите на журналист, няма измъкване, докато не си кажеш всичко. Като при Фери… Давай!

Отворих нова страница на бележника, започнах:

— Преди всичко кой е бил истинският делегат? Плешивият търговец, инженер Киршнер, големият сокол, шейхът, другите араби?

Алма Матер громко се засмя:

— Момче, не познаваш ти историята на партията! Делегати за тази конференция бяха двама. Единият…

— Толкова история зная — отвърнах аз. — Но кои от заподозрените бяха те?

— Никой.

— А инженер Киршнер с вдъхновеното лице на Станке Димитров?

— Чиста случайност, която ни улесни, тъй като пообърка Лозанов и го принуди да разпилее още повече силите си, което беше и една от целите на нашата акция. Изобщо по време на акцията изникнаха куп случайности, съвсем непредвидени в нашия план. Но можеш ли да предугадиш всичко и особено човешките реакции, па били те и на познати хора? Някои от тия случайности помогнаха, други отежниха нашата работа.

— Кои ви помогнаха?

— Например залавянето в планината на Дарева и на „гъбаря“ Александров. То допринесе за премахването на някои съмнения у Лозанов и главно у Аракчийски, който упорито отказваше да възприеме Хамлет като чуждестранен делегат. Най-много, разбира се, ни помогна „помощната“ акция на железничарите, която независимо от безполезността й беше една трогателна и чудесна проява на пролетарска солидарност. Тя окончателно потуши и последното огънче на колебание у полицаите. За съжаление Дамян Сираков и Александров скъпо платиха за тази неволна услуга.

— А вредните случайности?

— Главната бе падането на Хамлет от скалите. Лоша шега ни изигра онази шарена вратовръзка.

— Не е виновна вратовръзката — прекъсна го Делегата. — Аз просто бях съсипан от умора. Ти не ми разреши да поспя дори половин, час. Неотдавна отново ходих там и се покатерих нагоре без всякакво усилие. Не, не е виновна вратовръзката. Пък и хубава беше! На Кертнерщрасе я бях купил.

— Знаеш, че нямаше време за спане. Агентът с гарсонетката ни чакаше да излезем от моята стая — възрази Алма Матер. Изглежда това падане още тежеше на сърцето му. — Но както и да е! Важното е, че този инцидент можеше да съсипе цялата ни операция. Да попаднеш ранен в белязаните ръце на Лозанов, представяш ли си какво значи това? Малцина са удържали при него. Една изтървана дума и всичко отиваше по дяволите.

— Но тази дума не беше изтървана — рекох аз.

— Не само че не беше изтървана, но бяха изговорени водопади от приказки, които неумолимо въвлякоха полицаите в исканото от нас течение.

— Доколкото разбирам, чичо Владо, вие бяхте предвидили и евентуалността от провал и бяхте репетирали и разпита, нали?

— Разпита да, но не и падането от скалите! Всъщност голямата заслуга на Делегата, а той твърди, че това било най-голямото му актьорско постижение в живота, се състои в онова филигранно извайване образа на чуждестранен пратеник, който се мъчи да спаси не себе си, а конференцията чрез печелене на време. Аз мисля обаче, че това бе не толкова грамадно актьорско постижение, колкото изява на рядка морална сила.

— Пак ме обиждаш ти! — каза Делегата и направи гримаса на сърдита японска маска, една от ония, които бе изучавал пред огледалото с бронзовата рамка.

— Виждаш ли? — обърна се чичо Владо към мен. — Готов е да отблъсне и най-хубавия човешки комплимент, ако похвалата хвърли сянка върху актьорската му суета. Непоправим!… Добре, нека е тъй! Публично и пред пресата заявявам: това беше най-великата от великите ти роли в живота!

— Не! — възрази Делегата. — Не най-великата, а най-тежката. И най-дългата. На сцена играеш два-три часа, а тогава трябваше да играя цели седемдесет и два часа, извън десетте репетиционни дни. Започнах във Виена, после във влака, във вагон-ресторанта, пред соколетата, в съня си дори играех… Играх на Софийската гара, по улицата, в квартирата на Алма пред отворения прозорец, знаейки добре, че долу е Б 27, играх в дефилето, после с Лозанов, с Фери, с Аракчийски, с лекаря… Играх часове и часове без прекъсване, без преобличане, без разгримирване, без отпускане, без режисьор. И даже без суфльор! Ако не се смята Шекспир…

— Дълго представление!

— Най-дълго обаче ми се стори действието в Елсинор… Така и завинаги, до последния ми дъх, ще остане в паметта ми онази гаричка сред белите скали край Искър…

Настъпи тишина. Аз си записах последните думи.

Делегата подхвана:

— Най-тежка беше ролята по две причини. Първо, защото знаех, че ако играя лошо, ще последва не невинно освиркване, а нещо много по-страшно. И второ, защото зрителите бяха около мен, близо до мен, понякога на двайсетина сантиметра от лицето ми и се взираха право в душата ми. Трябваше да положа големи усилия да играя тънко, с детайли и намеци, така както се играе днес пред кинокамера, когато ти я лепнат на една педя от носа. Имах чувството, че през цялото време вървя по опънато над пропаст въже. От едната страна на въжето бе опасността да не ми повярват, че съм делегат, а само поставено лице без стойност. От другата страна пък бе възможността да приемат прекалено бързо, че съм делегат, и тогава да ме принудят да ги заведа веднага край мястото на конференцията. И ако откажа — да ме пречукат… А бях длъжен да издържа поне до шест-седем вечерта…

— До края на истинската конференция — заключих дълбокомислено аз.

— Не познахте! — засмя се Делегата.

— Не ви разбирам. Нали сам сте заявили на Лозанов, че конференцията е приключила и че следователно можете вече да признаете кой сте?

— Така съм казал и така съм го мислил. А всъщност… — той се обърна към Алма Матер и заплашително махна с пръст: — Всъщност конференцията започнала едва след моето залавяне, когато Алма Матер се убедил, че операция „Хамлет“ е завършила благополучно, и продължила цяла нощ и на другия ден, далеч от всякакви скали и параклиси, необезпокоявана от полицията, която е била напълно убедена, че всичко е вече минало.

— Хитро!

— Умно! — Делегата се усмихна нежно на Алма. — Умно беше това хлапе тогава!… Но питате ли мене какъв яд ме хвана, когато разбрах за тоя номер? Представяте ли си: на мене ми трошат кокалите, за да узнаят къде заседава конференцията, аз героично мълча, а конференция изобщо няма през тоя дълъг ден… Не ми се довериха! Безобразие! — Но той изведнъж прихна в смях: — И слава богу, защото ако Фери ме беше почнал с другия крак, щях да изпея всичко.

В главата ми нишките на цялата история започнаха да се пообъркват, но като отдадох това на безсънието, продължих в друга посока:

— Другарю Делегат, кой беше най-трудният ви момент там?

Той отговори веднага, сякаш бе много размишлявал върху този въпрос:

— Мислите, че битката с Фери ли? Не! Дори и да беше строшил и другия ми крак… Нито пък опитът да ме хвърлят от Черната скала. Най-трудният ми момент беше, когато ме запитаха за Ленин. Разбирате ли парадоксалното, направо идиотско положение, в което изпаднах? Аз съм чуждестранен делегат, пристигам от Москва, където съм се видял с Димитров, а не зная и думица от Ленин! Пък и да си призная, срам ме беше пред себе си.

— Можехме ли да предвидим, че ще му зададат и такива въпроси? — намеси се Алма Матер.

— Хайде, хайде, не се оправдавай! — сгълча го Делегата — Признай си, че това бе само твой пропуск! Десет дни репетирахме като бесни, всичко научих наизуст: поведението ми във влака, характеристиката на Лозанов и Аракчийски, първите срещи с тях, руския ми акцент, разиграването на адвокатската чанта, пушенето на съветската цигара, нашите кретенски диалози за мнимото ми пребиваване в Москва и за срещите ми с Димитров — всичко, с изключение на няколко цитата от Ленин. Но и аз съм си виновен, каквото си е право — право! Тогава на мен наистина ми липсваше обща, пък и политическа култура. Нищо не ме интересуваше освен театъра! Тапирът беше прав… хм… е, отчасти…

— А какво стана с този критик?

— Какво ли? — усмихна се не без пренебрежение той. — Нищо, жив и здрав си е, напоследък писа хвалебствена статия за моя милост по случай юбилея ми.

— Променят се хората… А какво стана с вас имам предвид след залавянето ви?

— Каквото се полага при такива случаи: следствие, процес и после зад решетките. Цели осем годинки… заедно с твоя мил чичо Владо, заедно с Дамян Сираков…

— Твърде висок хонорар за такава роля!

— Такива бяха хонорарите тогава.

— И то за дубльорство! — ехидно забеляза Алма Матер. — Да беше барем за истинско делегатство…

— Моля, моля! — протестира рицарски Делегата и извади от джоба си бяла карта. — Сега наистина съм делегат. Делегат на Съюза на артистите. И смея да ви уверя, че на този конгрес сега има много истински делегати, които на времето са били мними: мними главни редактори на вестници, мними издатели, мними председатели на читалища, а всъщност работници, шивачи, обущари, печатари… да, словослагатели… Нещо като сегашните дубльори във филмите, каскадьори дето им викат… Героят се търкаля по скалите и си троши врата, а в действителност това го прави неизвестен акробат, чието име дори не излиза в надписите… Сега, хм, и аз си имам такива заместници: те се катерят по баирите и скачат от конете, а аз се излежавам на сянка до красавицата на филма и сърбам ледена оранжада… Така и с тогавашните дубльори: те биваха арестувани, те понасяха инквизициите, те влизаха в тюрмите и лагерите, за да могат истинските редактори, истинските издатели и истинските делегати да си гледат по-спокойно работата. — Помълча и добави: — И правилно, защото, когато истинските пропадаха, те отиваха на разстрел.

Към масата се приближи един от служещите:

— Извинете, но време е да почистим!

Изправихме се.

— Другарю Делегат — казах, — още един последен въпрос. Случи ли ви се след това да играете Хамлет?

— Ох, не човъркайте раната ми! — засмя се той не без тъга. — Ето, станах вече и народен артист, но Хамлет не съм играл, е, с изключение на оня спектакъл в Елсинор край Искър… Вижте ми корема! Осем години гладувах в затворите и лагерите и въпреки обещанието на Лозанов нищо не помогна! Пък и проклетите режисьори: натюрел, та натюрел!… Накрая взех, че станах комедиен актьор. Какво да се прави, съдба! Но помнете ми думата, рано или късно аз ще играя Хамлет!

И мигновено се превърна в Хамлет, прибра корем, удължи лице, присви гневно сините си очи, махна царствено с ръка, каза:

И който се опита да ме спре —

заклевам се, ще го превърна в призрак!

Махнете се, ви казвам!

И тръгна към изхода.

Той понакуцваше с десния си крак, а от джоба му се подаваше бялата делегатска карта.