Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (25)

Шеста глава

в която се извършва катарзис

Носилката вече не се люлееше в ритъма на приспивна песен, а жестоко друсаше и болките го пронизваха като нагорещени до бяло мечове и той искаше да ридае, и може би ридаеше, ала никой не го чуваше, защото всички тичаха, тичаха и носилката подскачаше и се блъскаше в камъните. О, майчице, стига! Пощадете ме! Не мога повече! Всичко ще кажа! Всичко! Спрете! Спрете, умолявам ви! Ще говоря! Ще ви разкажа всичко! Всичко, както е било. Как дойде при мен оня Мефистофел, как стисна ръката ми, как ме накара да седна на скамейката пред Народния театър, как каза:

— Вие сте Аркашка, нали?

— Не ме наричайте така! Аз си имам име.

— По-добре да се не разправяме с имена. Мен например ми викат Алма Матер. А за вас съм слушал много.

— Тъй ли? Че аз не съм кой знае кой. Обикновен печатар.

— Завчера ви гледах на читалищната сцена. Бяхте великолепен.

— Не ме ласкайте, защото съм много славолюбив. Вярвам на всички комплименти. Даже ги обичам!

— Като всички актьори.

— Никакъв актьор не съм аз. Само любител, който си чеше театралната краста по любителските сцени.

— И все пак играхте изумително. Вярвайте ми, аз разбирам от тия неща.

— Да не сте случайно критик?

— Не ме гледайте така свирепо, не съм критик, но имам понятие от истинското в изкуството. Пък и вашият режисьор много ви харесва.

— Оставете го него, той не е обективен, ние заедно си пием винцето. Но какво всъщност искате от мен? Да ми кажете, че харесвате играта ми?

— Ида при вас по поръчение на ЦК.

— ЦК? Фию! Досега най-много градският комитет се е сещал за мене, и то за позивчета. За какво съм притрябвал на ЦК?

— Възлага ви се една задача. Извънредно важна и секретна.

— Охо! И каква е тая извънредно важна и секретна задача? Да ви напечатам доклад? Дадено!

— Не, този път… Този път от вас се иска да… Но преди всичко няколко въпроса. Имате ли досие в полицията?

— Нямам. Поне тъй мисля.

— Да сте били някога арестуван или въвличан в политически скандали, побоища, манифестации или нещо подобно?

— Арестуван не съм бил никога, но преди единайсет години в родния ми град имаше една история с един писател — септемвриец. Преведох го зад границата… А там го убиха.

— Случаят ни е известен, но полицията не знае, че сте замесен и вие.

— Така предполагам и аз. Като се върнах от границата, аз съм заспал в гората, не бях спал цяла нощ, и на другия ден разправях, че съм бил с момиче под Студен кладенец. Но още ми е жал за писателя! Той беше едни такъв плашлив… и с очила…

— Той е жив.

— Наистина ли?

— Защо ще ви лъжа? Живее в емиграция. Там…

— Радвам се, ей, много се радвам! И знаете ли кой го спаси?

— Зная. Актьорът Аркашка.

— Нищо подобно. Спаси го дъбът край гримьорната. Ако го нямаше тоя дъб, спукана ни беше работата и на двамата. Но ще ви разкажа тая история друг път. Много е интересна. Може би писателят ще си я разкаже в някой роман. А сега, изплюйте камъчето! Какво искате от мен?

— Трябва да заминете за чужбина.

— Моля? Не чух добре!

— Казвам, трябва да заминете за чужбина!

— И какво ще правя в чужбина?

— Ще станете делегат.

— Хайде бе!

— Точно така! Делегат за конференцията на ЦК, която ще се състои след двадесетина дни.

— Нищо не разбирам. Знаете ли, аз не съм от досетливите. Пък и култура ми липсва.

— Ще заминете за чужбина. За Виена. Там… хм… да речем, ще се срещнете с наши другари, които ще ви инструктират какво ще вършите тук и ще ви предадат съответните материали.

— Ама вие шегувате ли се с мен?

— Никога не съм бил по-сериозен. Сестра ви живее във Виена, нали?

— Да, женена е за наш градинар, но не съм я виждал, откакто замина.

— Отлично! Ще получите паспорт, в който ще бъде отбелязано, че сте били и друг път във Виена и ще отидете да се видите със сестрата. Това ще бъде поводът за пред полицията.

— Повода си го бива, дума да не става, но какво ще правя в действителност? Да си кажа правичката, какъв делегат ще съм аз? Полуграмотен ковач, а от партийни неща, от теорията де, от диалектиката и историческия материализъм бъкел не разбирам. Ще ме пипнат и ще отида по дяволите и заедно с мене и цялата ви конференция. Я си намерете някой друг, по-културен от мен!

— Другарю Аркашка, ние обмислихме всички страни на въпроса, преценихме вашата личност и дойдохме до заключение, че най-подходящият човек сте вие. Що се отнася, до диалектическия материализъм, не се тревожете, няма да имате нужда от него. Работата е много по-проста. От вас се иска да поставите всичките си актьорски способности в услуга на задачата. И… ако е нужно, вашата физическа издръжливост… пред полицията…

— Охо! И такова ли удоволствие се предвижда?

— То не влиза в нашите планове, но… нали знаете, всичко се случва!

— Майчице мила!

— Страхувате ли се?

— Аз съм много страхлив човек. Не обичам пердаха. Като бях малък, татко ме биеше с каиша и аз бягах до боровата гора да рева на воля.

— Има ли човек, който да обича пердаха? Затова ще поприказваме пак. Сега е нужно да си вземете отпуск от печатницата и да си подадете документите в паспортния отдел на полицията. Ще ни трябва много време за подготовка или, както се казва на театрален език, за репетиции. Между другото ще понаучите и руски. Делегат ще ставате, не е шега, делегат на Москва!

— Москва?

— Е, на първо време Виена, а по-нататък ще видим…

— Хей, ама аз почвам да вярвам, че наистина ще видя сестричето!

— Ще го видите! Щом ви го казвам аз.

— Толкова ли сте всемогъщ?

— Всемогъщ или не, сам ще се уверите.

— А пари? Пари за влака и за кашкавал?

— Никакъв кашкавал! Ще се храните във вагон-ресторанта, както се полага на делегат.

— Аз съм беден човек, печатар… Наистина, неотдавна направих опит да вляза в един театър, но ме отрязаха. Там имаше един тапир…

— Зная, всичко зная, разказа ми вашият режисьор… Впрочем… идеята да се обърна към вас е негова. Но вие не се отчайвайте! Един ден, когато вземем властта, ще се изучите и даже в Народния театър ще влезете!

— Вие да не сте и порок?

— Главата си режа, ако не стане тъй!

— Ох, дано този ден настъпи бързо, защото Хамлет не бива да бъде дядо.

— Хамлет?!

— Хамлет, да, какво се чудите? И вие сте като всички: спомена ли Хамлет, ококорвате очи. Чуйте ме добре, Ал… как ви беше името?

— Алма Матер.

— Какво е това име? Чуйте ме добре, другарю Алма Матер! Дали ще си отрежете главата, не зная, но твърдо зная едно: напук на всички ви, аз рано или късно ще играя Хамлет!

— Добре де, добре, не се сърдете! Играйте каквото си искате, ваша си работа, а сега трябва да вървя, за да съобщя на другарите за вашето съгласие.

— Съгласих ли се вече?

— А как иначе! Вие ще бъдете чуждестранният делегат за конференцията на Комунистическата партия и толкова! Довиждане до утре на същото място.

… Ето, това ще разкажа на Лозанов, и ще разкажа още как цели десет дни след това съм репетирал ролята на делегат, после как си взех паспорта, как заминах за Виена, как получих материалите и как се върнах в София като…

— Стой! — извика Лозанов.

Носилката замря.

Делегата погледна. Отсреща се очертаваше покрайнината на гората, още по-нататък гаснеше хоризонтът и над планината се спускаше синкав здрач.

Параклисът също беше там, точно такъв, какъвто му го бе описал Алма Матер: малък, с оклюмал над покрива кръст, открояващ се на фона на зелените лешникови дръвчета. Потънеш ли веднъж в гората, и дяволът не може да те открие… Но не по-рано от осемнайсет часа!… А сега? Колко е часът сега?

— Ето ни! — произнесе с облекчение Лозанов и хвърли към ранения поглед, в който имаше и признателност. После даде знак на полицаите да преместят носилката и добави: — Трябва да ви пазим, нали? Сега вече сте наш човек.

През храста, зад който бе положен, Делегата ясно виждаше параклиса, кръста и гората зад него. След миг видя и полицаите, които се понесоха напред с пушки, готови за стрелба.

Когато първата група стигна на двайсетина крачки от параклиса, двама с лека картечница, блъскайки Дамян пред себе си, закрачиха предпазливо към малката сграда. Железничарят залиташе, като едва тътреше крака по камънака. Гърбът му бе изцяло ръждивокафяв, кръвта, която капеше от десницата, оставяше по влажната земя червени следи.

Стигнаха до вратата, прогнила от влагата, без брава, само с дебело ръждясало мандало, под което висеше въженце. Няколко секунди стояха в нерешителност, ослушвайки се. Отвътре не идваше никакъв звук. Шумеше само гората под оцеждащия се дъжд.

Сгушен зад дръвчетата, Лозанов чакаше.

Дамян опря чело на вратата. Полицаите вдигнаха картечницата.

— Предай се! — извика единият от тях. — Предай се! Вие сте обкръжени!

Тишина.

Лозанов, затаил дъх, чакаше.

Делегата с мъка се поизправи, за да види по-добре тримата под кръста, и също чакаше с напрегнато внимание.

— Предай се! Предай се!

Облегнал глава на проядените дъски, Дамян неясно мислеше за хората вътре и за жестоката шега, която му бе изиграла съдбата: той бе готов да даде живота си за тях, а ги бе предал, наистина неволно, но ги бе предал, като бе довел докрай подлата измяна на другия в носилката. Искаше да крещи, да ги предупреди, но съзнаваше, че е много късно и че не му остава нищо друго, освен да моли за прошка… ако някой останеше да му прости!

Тишината растеше, ставаше непоносима, макар че гората продължаваше да си шумоли.

— Излизай! — повтори вика си полицаят. — Излизай, иначе ще ви вдигнем във въздуха! — Отвътре никой не се обади и никой не излезе.

— Огън! — заповяда внезапно Лозанов.

Натиснаха спусъка. Гъстата влажна гора погълна картечния лай и отново настъпи тишина. Последва още един ред, сетне без преход блъснаха железничаря в гърба. Той политна напред и удари с тяло надупчената като решето врата. Тя рухна и той изчезна вътре заедно с нея. След него се втурнаха стражарите, стреляйки без посока.

После стрелбата секна.

Изминаха няколко секунди, които се сториха на Лозанов часове.

Зад храста Делегата, зинал, чакаше със стегнато гърло и туптящо сърце.

Полицаите се показаха пред зеещия вход.

— Никой няма, господин началник! Празно е.

Лозанов се изправи. Разбрал вече всичко, той бавно се упъти към параклиса. Един по един влязоха и останалите.

Вдигнаха и Делегата.

Беше малка, изоставена църквица, от ония, които се строяха към края на робството със стотинките на раята: ниска, тясна, без прозорци, приличаща повече на голяма килия или на склад. Върху изпокапалата, издраскана и откъртена мазилка тук-там още личаха останки от стенописи. Под протегнатата за благословия ръка на свети Анастас ясно се виждаха прясно издълбаните с нож думи:

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

ПОБЕДАТА Е НАША!

И толкова.

Полицаите стояха мълчаливи, загледани с недоумение и страх.

Гледаше Цеко Папийонката, макар че държеше пистолета в ръка.

Гледаше и Добромир Лозанов, макар че мислеше. А мислеше той, че в този момент всички полицаи тук, начело със самия него, не са нищо друго освен кръгли идиоти.

Дамян се бе подпрял на стената, изтривайки с кървавия си гръб и последните следи от фреските, и неясно съобразяваше, че тук няма никого, че той все пак не е предател, и от това болката в рамото и ръката сякаш изчезваше.

На две крачки лежеше другият и на пълните му устни играеше зловещо-победоносна усмивка.

Внезапно в тъмния ъгъл нещо прошумя. Папийонката дори не се прицели, светкавично стреля.

Всички погледнаха. В ъгъла в предсмъртна спазма потръпваше грамаден плъх. И отново тишина. Тишина.

И в тишината се обади, един тихичък теноров глас и той изрече няколко думи, но те бяха изпълнени с такава безпощадна подигравка, че Цеко Папийонката, без дори да разбере защо го прави, насочи пистолета към носилката. А Делегата казваше:

Аха, плъх!

Дукат залагам: мъртъв, мъртъв!

Нима това беше кралят?

Изумени, полицаите слушаха тия непонятни слова, които този смазан човек хвърляше в лицата им като удари, като плесници, и не разбираха нищо, решително нищо.

Но Лозанов разбра. И ръцете му, тия ръце в мръсните, окървавени ръкавици, затрепериха. Той сви пръсти, впи ги в дланите, наложи си да не крещи, ала всички видяха как лицето му, обикновено бледо, стана пепелявосиво като кожата на оня плъх.

— Е, делегате — изрече той задавено, но все пак спокойно и дори с нотки на насмешка, насмешката на джентълмена, понасящ с достойнство поражението. — Тук ли трябваше да се състои конференцията?

Делегата вдигна към него сините си, зачервени от безсънието и страданието очи.

— Не, господин Лозанов! — отвърна той. — Не тук!

— А къде?

— Колко е часът, господин Лозанов?

Полицаят послушно погледна часовника си:

— Седем.

— Значи деветнайсет? Е, сега вече мога да ви кажа, че не зная къде се е състояла конференцията, но във всеки случай тя е завършила.

Ръцете на Лозанов затрепераха още по-силно и нищо на света не можеше вече да ги спре. Гласът му обаче беше все още сдържан:

— Ти не си никакъв делегат, нали?

— Точно така, господин началник, никакъв делегат — отвърна добродушно Делегата. — Аз си признах това още от самото начало и дори ви се заклех в живота на милата си майка, която обичам най-много на света, че това е истина, но вие не ми повярвахте и ме накарахте да призная, че съм делегат… И аз наистина си признах, защото господин Фери много ми въртя крака, а аз не обичам да ми въртят крака, а после си признах и за Москва и за Георги Димитров, защото господин полковникът ме заплаши, че ще ме прати на оня свят, а вие споменахте, че ще ме хвърлите в пропастта и даже…

— И какъв сте вие всъщност? — прекъсна Лозанов словоизлиянията му, без да съзнава, че отново преминава на „вие“.

— Аз съм ковач, господин Лозанов, и словослагател. По цял ден стоя край касите с букви и набирам закони, брошури, пиеси. Известно ви е как става това? Буква по буква, дума по дума, ред по ред…

— Затова ли знаете наизуст Шекспир?

— А, не само затова, господин началник, аз играя и в разни театрални трупи.

— Нима Хамлет?

— Господин Лозанов — изпъшка страдалчески Делегата, — моля, не ме гледайте така, че като ми задават този въпрос, чак ми прилошава. Всички само това ме питат: „Хамлет ли? Нима Хамлет?“ Като че съм прокажен за Хамлет. Но все пак ще ви отговоря: не играя Хамлет. Не ми дават! Фигурата ми не била подходяща за Хамлет; Натюрелът ми бил друг… И все ми пробутват гробаря, оня, дето намира черепа в гроба на Офелия, знаете, нали? Оня, дето пее:

На млади дни — любов, любов,

живях живот блажен…

И тихичко запя.

Ръцете на Лозанов трепереха, трепереха и предаваха треперенето нагоре към тялото, но той каза:

— Ако само фигурата ви пречи да играете Хамлет, скоро ще имате възможност да я изтъните.

— Така ли? — възкликна зарадван Делегата. — Дано! Какво ли не правя, за да смъкна корема! Не ям хляб, не вкусвам банички, по цели дни дъвча моркови, а миналия месец ме накараха да глътна четвърт рициново… Какво ще кажете, гадост, а? И какво? Нищо! Както виждате, коремът си е на място! Живот ли е това, кажете ми?

— Ще кажа, че ако този път не олекнете съвсем на бесилото, режимът ви за отслабване няма да трае седмици, а години. Много години! И ще бъде даже без моркови.

— Аа! Сещам се за какво намеквате! — намигна съучастнически Делегата. — Имате предвид пандиза, нали? Голям сте смешник, господин Лозанов. Та казахте, години, а? Е, нищо, тъкмо като изляза, и ще бъда готов за Хамлет: хем тънка фигура, хем добре усвоена роля. А ако се стигне до бесилото, здраве да е! Ще усетя поне колко тежи дебелият ми задник, ха-ха, както е казал оня разбойник Франсоа Вийон, преди да увисне на клупа…

Полицаите наоколо не разбираха нищо от разговора, но ясно съзираха как раненият изрича всяка нова дума с все по-голямо усилие, как енергията му се изчерпва, как духът му гасне.

А облегнатият на фреските Дамян само гледаше, гледаше и черните му очи не напускаха малкия човек на носилката, който така жестоко се гавреше с всесилния полицейски началник Добромир Лозанов.

И всички виждаха още как Добромир Лозанов бива пронизван все повече и повече от гърчове, по-силни от мускулите, от волята му, как те се предават до крайчеца на ушите, устните, бузите. Той обаче намери още сили да пророни:

— Дали някога ще играете Хамлет, не зная, но ролята си на делегат вие изпълнихте отлично.

— Благодаря… господин Лозанов… — едва отвърна Делегата. — Вие ме ласкаете. Ролята беше… много… тежка… и аз успях само… благодарение на… Уилиам…

Треперенето растеше и растеше, то се превръщаше в начало на неудържим припадък, в дълбините на който полицейският началник съзираше размера на своето поражение.

— Наистина интересна роля… — едва изрече той. — Само че сега ти ще ми кажеш кой е авторът, кой режисьорът и всичко останало!

Делегата поклати глава, силите окончателно го напускаха и той почти безгласно прошепна:

— Не, господин Лозанов, защото „останалото е мълчание“! Това, ако ви е известно, е последната реплика на Хамлет!

Къдравата глава се отпусна върху брезента на носилката.

Острата спазма деформира лицето на Лозанов и го превърна в отвратителна маска. Треперенето се изля в неудържим нервен взрив. Очите се изцъклиха, устните побеляха. И в този момент той направи нещо, което никога не бе правил пред подчинените си: свали ръкавици!

И всички видяха под тях нежни, бели ръце с дълги, аристократически пръсти. Върху всяка ръка, между пръстите и китката, като жигосана с нажежено желязо, красива и кървавочервена, личеше емблемата на революцията: сърп и чук.

С тия ръце той сграбчи Делегата за шията, обърна главата му към себе си и впи пръсти в гръкляна, после вдигна десница и започна да удря, да удря по бузите, по устата, по главата и заедно с това да реве и вие като вълчица, от която са отнели вълчетата…

Върху брезента лицето със закръглените бузи бе като мъртво, сковано в благороден израз. И само една тънка, саркастична усмивка смекчаваше строгите черти и тя се надсмиваше над злочестия полицейски началник Добромир Лозанов.

 

 

Четирима души вдигнаха носилката и понесоха безчувствения Делегат сред застиналите като в почетен шпалир полицаи. Когато минаха пред железничаря Дамян Сираков, той свали фуражка. С ранената си ръка.

Навън планината тънеше в мрак. Гората мълчеше. Дъхаше на зряло лято.

Един глас, един далечен, тих тенор рецитираше:

Четирима капитани нека дигнат

на подиума Хамлет като воин…

И бойна музика да екне гласно,

и всички воински почести…

Слушах тия стихове, много далечни и тихи, и не можех да се откъсна от тяхното очарование, макар че човекът, който ги изричаше, беше до мен, край масата в банкетната зала, малкият човек с кръгло лице и къдрава бяла коса…