Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (23)

Четвърта глава

в която Аркашка се сблъсква с тапира, а Делегата едва не е убит

И отново потното лице се заклати напред-назад, отново носилката се залюля в ритъма на приспивната песен, отново се завъртяха сините спирали…

Отсреща се очертаваше платото, а над облаците засияха прожекторите, които осветяваха петимата зад дългата маса.

 

 

— Вие ли сте кандидат номер 7? — питаше председателят на комисията.

— Аз съм.

— Професия, образование?

— Ковач. Завършил съм четвърто отделение.

Председателят учудено вдигна гъстите си вежди:

— Четвърто отделение? Хм… — той размени бърз поглед със седналия до него член на комисията — дебел, разплут мъж с женствени бедра и широки хипопотамски ноздри. „Тапир“ — определи го Аркашка, който за първи път през живота си виждаше театрален критик.

Тапирът показа връхчето на розовия си език и мързеливо изсумтя:

— Години?

— Трийсет — отвърна кандидат №7.

— Хм… Не са ли множко за начинаещ актьор?

— Аз не съм начинаещ. Играл съм много години в любителски трупи.

— Е, добре, щом си играл толкова много години, какво ще ни покажеш сега? — попита тапирът с неприкрита ирония.

— Каквото пожелаете!

Зад масата настъпи оживление. Не трепна само крайният вдясно — дълъг момък с вирнат малко крив нос и кехлибарено цигаре в устата.

— Кандидат номер седем — подхвана председателят, — ще ви задам един етюд. Много прост. Да речем… вие сте крадец. Задигнали сте кокошка и ви преследва стражар. Вие бягате най-напред по улиците, после се скривате в гората. Хайде!

Пред Аркашка изведнъж изникна бараката с чаршафа и в нея детските пиеси, които съчиняваха: крадецът на агнета, кучето… Той се усмихна:

— Смешен ли е крадецът?

— Искате да кажете, дали образът е комедиен? По ваш избор.

Секунда изчакване и кандидат-актьорът №7 внезапно се превърна в мизерен кокошкар с увиснали панталони, който дебне пилета в мрака на селския двор. И се чува тревожно кудкудякане, и крадецът се промъква през скъсания тел на кокошарника и се хвърля върху петела, който пляска с криле, но кокошкарят го е сграбчил за шията: „Шшт! Тихо!“ — и се измъква през дупката на оградата, и си съдира панталоните.

Режисьорът с кривия нос прихна в добродушен смях. Отговори му друг от осветителския мост и в същия миг един жълт прожектор се насочи към крадеца. Застанали край кулисите, сценичните работници гледаха възхитени. А кокошкарят, след като скочи от дувара на улицата, се препъна и навехна крака си и тъй смешно закуцука с петела, увиснал на ръката му, че отстрани избухна висок, неудържим смях.

Само тапирът не прибираше езика си, вкаменил лице, дишайки тежко.

Жълтият прожектор не напускаше крадеца, който за миг се превърна в глупав стражар с мустаци и палка в ръка. Крадецът отново се появи, уплашен, куцукащ, с ръка около шията на отчаяно кудкудякащия петел, и се втурна в гората.

А там, между дърветата започна една фантастична гротескна гонитба, която накара всички сценични работници да спрат работа, а петимата зад масата да зяпнат. Кокошкарят изчезваше зад дебелите дънери, след миг се появяваше стражарят с опулени очи. Отново кокошкарят с нещастния петел в ръка, отново стражарят с палката… Кокошкарят… Стражарят… Кокошкарят… И тия превъплъщения ставаха за секунди единствено с помощта на гримасничещото лице на кандидата, на ловките му ръце, на закръгленото му тяло…

Когато най-после полицаят сложи ръка на рамото на крадеца и му отне плячката, на сцената ръкопляскаха. Не ръкопляскаше само тапирът, който, неизвестно защо, почувствува внезапна неприязън към този малък кандидат-актьор.

№7 отново застана пред масата. Жълтият кръг на прожектора трептеше над него като около пеперуда. Зрителите край кулисите не мърдаха.

— Кой ви е учил? — попита председателят.

— Никой — отвърна Аркашка. — Сам. Пред огледалото.

Тапирът протегна ръка и взе папката с документите.

— Дамм… — изсумтя той, но така че да го чуят всички. — Ковач… Без образование… Остава сега да приемаме и неграмотни. — Той обърна глава към кандидата: — А може би си ходил някога на театър?

— Да.

— И какво си гледал? Джиб? Или Мимито?

— „Хамлет“, „Лес“, „Иванко“, „На дъното“, „Хъшове“… — рязко изброи Аркашка и това вече беше открито предизвикателство към тапира.

Зад масата настъпи тишина. Режисьорът сложи цигара в цигарето, запали и запуши със задоволство.

— Други въпроси? — обади се председателят.

— Аз още не съм изчерпал своите! — отвърна тапирът и се обърна към кандидата с израза на полицая, който е заловил кокошкаря: — Знаеш ли нещо, например за Шекспир?

— Той написа „Хамлет“ — отвърна Аркашка и почувствува как пот избива под носа му.

— Да, това е известно… Друго? Нещо за корените му?

Внезапна злоба се надигна у Аркашка.

— Господине! — несдържано извика той, — аз искам да стана актьор, а не критик!

Някой се изсмя. Беше режисьорът с цигарето. Председателят драматично се изкашля, макар че не му се кашляше, и закри устни с длан. Тлъстото лице на тапира стана мораво. Той не можа да пророни дума, но бързо се овладя, отмина смеха на режисьора и изигра небрежно отпускане на стола.

— И таз хубава! — рече той. — Искаш да станеш актьор, а за драматурзите, чиито творби смяташ да изпълняваш, не знаеш нищо! Е, добре, кажи ми коя пиеса харесваш най-много?

— „Хамлет“! — отвърна кандидатът през зъби.

— „Хамлет“? — тапирът показа розовото си езиче. — Не е лошо… Разкажи ми тогава за Английския ренесанс.

— Английският ренесанс… — започна Аркашка и чувствуваше как в сърцето му се набира все повече обида, а злобата обзема цялото му същество… — Действието на „Хамлет“ се развива в Дания и от историята се знае…

Критикът гръмко се засмя, а капчиците пот блеснаха под носа на кандидата.

— Така значи, Английският ренесанс се развива в Дания! — гъгнеше тапирът, като положи мазната си десница върху папката, сякаш се готвеше да произнесе присъда. — А да си слушал нещо за античния театър, за класицизма, за романтизма?

Капчиците пот се плъзгаха край устните и оттам към брадата.

— Искам думата! — обади се неочаквано режисьорът, като свали цигарето, и Аркашка забеляза, че то е почти изгризано. — Аз мисля, че биографичните данни за Шекспир, както и периодизацията на театралната история могат да се усвоят допълнително. Мене ме интересува друго… — Той се обърна към Аркашка: — Вие, колега…

Топла вълна на блаженство обля Аркашка. За първи път професионален режисьор се обръщаше към него с „колега“! Той отправи към него поглед, преизпълнен с благодарност.

— … Вие, колега, казахте, че знаете някои роли. Моля, изберете си една по ваш вкус и изиграйте откъс от нея.

Аркашка се изсекна, за да скрие сълзите, които напираха в очите му, и се усмихна. Какво друго му трябва сега? Рибата е във водата и тя ще заплува!

Той се отдръпна далече от масата, чак до авансцената, все тъй гърбом към залата, но прожекторът не го пусна от жълтия си поглед. Пое дълбоко дъх, изправи се, прибра корем. Кръглото му лице се удължи, сините очи се изпълниха с неподправен трагизъм. Вдигна десница на равнището на гърдите и започна тихо, много тихо, потънал в размисъл за неразрешимата енигма на своя собствен живот.

Да живея или да не живея —

това е въпросът.

Кое е по-достойно: да понасяш

стрелите, прашките на бясната съдба —

или, въстанал пред море от бедствия,

с оръжие в ръка да свършиш с тях?

В притихналата сцена под жълтия кръг на прожектора, сред смълчаните зрители, малкият, закръглен човек задаваше своя въпрос и това вече не беше запитване, а яростно обвинение, удар с бич по лицето на света:

… кой би търпял

камшиците и гаврите в живота,

тирански гнет и господарски присмех…

Председателят слушаше и не вярваше на ушите си: там отпред този кандидат-актьор не играеше. Той изтръгваше думите от незнайните дълбини на душата си като свои собствени думи и те звучаха не като познатите стихове, а като зов за борба, хвърлен над хиляди глави. Така ли ги бе написал мъдрецът от Стратфорд? И така ли си бе представил той принца, когато го е създавал преди четири столетия — малък, кръгъл, смешно-тъжен, вдъхновен и бунтовен? Но какво значение има това? И знае ли изобщо някой какъв е истинският Хамлет? Нали законът се диктува от законодателя? А този тук беше истински, безспорен законодател!

Кандидат №7 продължаваше, без да бърза, загледан през хората и стените, напълно подчинен на мъдрите съвети на Хамлет: „Произнасяйте монолога с лекота! И много не сечете въздуха с ръце… И дори в самата вихрушка на страстите все пак трябва да постигнете оная отмереност, която ще й придаде гъвкавост… Всеки, който прехвърля мярката, се опълчва против самата същност на актьорската игра…“ И стоеше той, облегнат на крепостната стена на Елсинор сред бушуващото море, и шепнеше, но всяка дума беше обвинение:

… разплути съдии, службаши нагли,

негодници достойните да тъпчат —

да можеше с един замах с кинжала

с живота да разчистиш всички сметки…

Удар по масата. Аркашка млъкна. Тапирът скочи от мястото си.

— Кой ти дава право да кощунствуваш с Хамлет?

Аркашка замаяно се огледа. Председателят не мърдаше, пребледнял, захапал молива. Другите мълчаха.

Внезапно се изправи режисьорът със смешния нос. Всички очакваха, че ще извика, но той продума съвсем тихо:

— Протестирам! Такъв език не може да се държи с кандидатите, па били те и ковачи!

Розовото езиче надникна през разтворените устни:

— Както искате, колега, но аз не съм дошел тук, за да слушам политически агитатори… А може би той е ваше протеже? Или събрат по философски концепции? Да го попитаме, може би сам ще ни каже! Господине, бъдете добър, обяснете ми, какви са вашите политически разбирания?

Аркашка не откъсваше очи от разплутия мъж с мъртвите очи и дива омраза затъмняваше съзнанието му. И не чу дори ясно собствените си думи:

— Моите разбирания са работнически.

— Сиреч, комунистически? — изсумтя тапирът.

Тишина. Всички чакаха отговора. Прожекторът бе сякаш престанал да съска.

— Да! — каза просто Аркашка.

— Чухте ли? — провикна се критикът. — Кандидатът бе достатъчно искрен да ни разкрие сърцето си. Чудно ли е тогава, че нашият уважаван колега е готов да го приеме с отворени обятия независимо от липсата на каквото и да е дарование, при наличието на пълна неграмотност и не малка доза нахалство?

Едва сега председателят осъзна каква опасна сцена се разиграва около него. Той се изправи, нервно почука по масата и бързо заговори:

— Кандидат номер седем, вие не играете лошо спор няма, но за съжаление общата ви култура куца, откровено казано, тя е значително по-ниска от вашия талант… Пък и образованието ви… Но вие сте още… да… млад, бъдещето е пред вас…

Аркашка с удивление гледаше към режисьора с вирнатия нос, който бе свел глава над масата и пушеше. Погледна и към работниците, но и те един по един мълчаливо се разотиваха. Без да дочака края на присъдата, той взе балтона си и тръгна към салона. Слезе по стълбичката и закрачи по пътеката, сам сред празните кресла, със заглушени от килима стъпки, все тъй осветен от прожектора, който го придружи до последната врата.

Студеният въздух го удари в лицето. Зави му се свят. Видя заснеженото гранитно стълбище и приседна. Не можеше да мисли, не искаше да мисли. Пред очите, му беше месестото туловище на тапира с гъгнивия глас. Палач!… Да живея или да не живея — това е въпросът!… Какво ще видим в тоя смъртен сън, от нас щом паднат тленните окови? Там отсреща минава трамваят… Умри, заспи и — край!

— Хей, другарю!

Той трепна; над него се бе надвесил режисьорът с изгризаното цигаре, гологлав, усмихнат:

— Оня вътре е глупак — рече той. — Не му обръщайте внимание! Вие играхте прекрасно. Грешката ви е само, че се заловихте с „Хамлет“… За тия диванета днес и „Хамлет“ звучи революционно! Впрочем… може би са прави… Що се отнася до вашето изпълнение… Интерпретацията ви е удивителна. Имате обаче диаметрално противоположен на образа натюрел, пък и фигурата ви… Но притежавате безспорни данни за комик… Къде живеете?… Аха, аз също съм натам. Ще пийнем ли нещо преди това? Знам едно кръчме с чисто сунгурларско. Елате, елате!

Заваля сняг…

… и едрите снежинки се топят върху разгорещеното лице на кандидата и облекчават болката… Или това е дъжд? Но как тъй дъжд в тази студена зима? И гръмотевици?

 

 

Трясъкът разтърсваше скалите и все растеше и растеше. Делегата отвори очи.

Полицаите се спряха стъписани пред това неестествено бумтене, което не идваше от небето, а от върха на скалите.

— Пази се! — изкрещя Лозанов. — Пази се! — и пръв побягна.

Отгоре по стръмния сипей се свличаше каменопад. Скалните късове се търкаляха надолу, повличайки нови и нови отломъци, пясък, храсти и връхлитаха над хората, сгушени на пътечката сред грамадите.

Някой панически изкрещя. Носачите хвърлиха Делегата и се втурнаха под морените.

Каменната лавина удари стената, отскочи дъгообразно над пътеката и полетя в пропастта.

Пръв Папийонката съзря черната сянка, която се мярна горе зад зъбера. Вдигна пистолет и гледайки вдясно, хладнокръвно стреля, веднъж, два, три пъти. Сянката изчезна.

— Стига! — извика Лозанов и когато гърмът от свличането окончателно замря, излезе от закритието и изтича към носилката.

Делегата беше в безсъзнание с окървавено слепоочие. Камъкът, малък, ронлив пясъчник, лежеше до прашното лице.

Изви се вихрушка. Светна, силен трясък разтърси планината. Паднаха първите дъждовни капки.

— Доктора!

— Няма го! — отвърна глас. — Остана в колата.

— Ах, гадината му мръсна! — прецеди през зъби Лозанов, извади кърпа и грижливо избърса кръвта от челото на ранения. После откъсна ивица плат от ризата си и сръчно превърза бинтованата вече глава. Грабна от стражаря манерка и я поднесе към напуканите устни на ранения.

Ударът очевидно не беше фатален. Делегата изпъшка, поразмърда глава и замаяно отвори очи. Дъждовните капки ставаха все по-чести и рисуваха по лицето му странна, кална маска, зад която прозираше страданието.

— Добре ли сте? — попита Лозанов.

— Да! — прошепна раненият. — Аз съм бил и друг път в това кръчме… Виното е наистина хубаво… — Той трескаво замята глава и погледна с невиждащи очи Лозанов. — Умри, заспи и — край! Но кажете ми, какво ще видим в тоя смъртен сън, от нас щом паднат тленните окови?

За Лозанов бе ясно, че Делегата не играе. И съвсем неочаквано и за себе си дори той почувствува някаква непозната искра на жал към този разкъсан човечец с пробито слепоочие.

— Още малко търпение — каза той. — Още малко и после ще спиш колкото си искаш.

Изправи се, погледна зад зъбера. Жива душа нямаше там, нито пък наоколо. „Но този път сте в ръцете ми!“ — помисли той и извика:

— Продължавай и внимавай! Още трима да минат напред! Стрелба само в краен случай! — И извади пистолета си.

Вдигнаха носилката.

Дъждът се засилваше. Замириса на озон.