Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (20)

Първа глава

в която настъпват неочаквани усложнения

Последната синя униформа изчезна зад скалите. Останал сам на нажежения перон, Дамян се огледа: наоколо бе само пустош, бели камъни и черни релси. Под навеса лежеше гъбарят с кошницата, до него седяха монахът, госпожа Дарева и двамата полицаи, които щяха да ги конвоират.

Железничарят се върна в стаичката си. Внезапно му се прибълва. Сам не знаеше защо. Леглото беше разхвърляно и Дамян видя по възглавницата петна от сълзите на оня. „Гад! — прошепна той. — Мръсна гад!“ — и ритна леглото. Сетне заключи вратата и вдигна слушалката на телефона:

— Своге? Ти ли си, Ваньо? Тук Дамян — започна той тихо. — Има ли народ около тебе? Не? Чуй ме добре! Преди малко оттук тръгна за Черната скала полицейска хайка, водена от един мръсник. Не ме прекъсвай! Да, мръсник, дошел чак от Москва на заседание на ЦК. Делегат! Викат му Хамлет… Хамлет! Не си ли слушал? От една пиеса… Изплю всичко… Не, не доброволно, биха го, но какво от това? Тук бяха инспекторът Лозанов, полковник Аракчийски и други гадини. Сега обкръжават цялата местност около Черната скала. Има арестувани, един монах, един софийски художник и някаква жена на професор. Движат се по пътеката над чешмата и по лешничарския път… От София идва цялата им глутница. Да, цялата! С ушите си чух… Аз ще се опитам да направя нещо… Бъди спокоен, знам си работата! А ти организирай каквото можеш там… Да, всичко, каквото е по силите ти! Горе е целият ЦК! И веднага уведоми София! Ако има нещо ново, звъни, тук ще бъде Павлина! Действувай!

Остави слушалката, отвори прозореца: нахлу въздух, горещ, но чист. Той погледна джобния си часовник. Беше четиринайсет часът и осем минути. Бързият влак №8 минаваше в петнайсет. Имаше на разположение по-малко от час.

Порови в сандъчето за инструменти и измъкна голям гаечен ключ. Претегли го на ръка и го пъхна във вътрешния джоб на куртката си. После изключи телеграфа, огледа за последен път тази стаичка, където бе прекарал десет години от живота си и в която нямаше да се върне вече, и прекрачи перваза на прозореца.

Перонът беше все тъй пуст, околността мъртва. Той сви вляво, прескочи ниската ограда и приведен, се втурна към дървеното мостче над реката. Оттам потъна в зеления храсталак.

Живееше само на два километра от гарата, в една от крайните къщи на селото. Имаше една крава и пет пчелни кошера, които помагаха на мършавата железничарска заплата.

Завари Павлина в двора да пере.

— Къде по това време? — намръщи се тя, като го видя тъй запотен.

— Остави всичко и бягай да посрещаш бързия! — каза той. — Аз ще отсъствувам няколко часа.

— Пак ли? — попита тя враждебно. — Къде?

— Нали знаеш, че не бива да питаш! Хайде върви! Къде е Ицко?

— Ей го с кучето!

Зад бараката до кладенеца момчето заливаше с кофи вода грамаден овчарски пес.

Дамян приклекна до сина си — мургав и черноок като него, с изпечени от слънцето гърди и изподрани от тръните крака.

— Ицо — каза той, — ти можеш да тичаш много бързо, нали?

— Уха! — отвърна момчето. — Като вихър и даже по-бързо!

— Така те искам! Ще изтичаш сега с всички сили до кариерата при чичо ти Страхил…

— Уха!

— Ще го дръпнеш настрана и ще му речеш тъй: баща ми, речи, заръча да ти предам… — И Дамян зашептя в ухото му още няколко думи. — Разбра ли?

— Разбрах.

— Я повтори!

Момчето прилежно повтори.

— Тъй — каза Дамян, — и му речи още, че това е много важно. Запомни ли?

— Запомних. Много е важно.

— Бягай!

Момчето нададе боен вик и хукна към реката по-бързо от вихър. Зад него с игриви, плавни скокове се понесе и кучето.

Дамян не погледна подир сина си: не предполагаше, че няма да го види цели осем години. Извади часовника: беше четиринайсет и четирийсет. След двайсетина минути жената щеше да бъде на гарата, а момчето при кариерите. Напипа студения метал на гаечния ключ в джоба и тръгна към високите бели скали.

 

 

В петнайсет часа и девет минути в съседната гара се разигра любопитна сцена. Влак №8 тъкмо влизаше в първи коловоз, когато Ваньо изтича към локомотива и в движение се покатери по металическата стълба. Без да се бави, той разказа всичко. Машинистът мълчаливо слушаше, като подсмърчаше и бършеше с мокър парцал потния си врат.

— Добре де, ще се опитаме да направим нещо. — И дръпна лоста.

Ваньо се върна в дежурната, затвори прозореца и завъртя ръчката на телефона:

— София? Шишков, ти ли си бе? Ей, какъв късмет! Тук Ваньо. Можеш ли да се измъкнеш за половин час? Важно е. На живот и смърт! Не съм пиян!… Предай по-нагоре, че делегатът от Москва е заловен и е дрънкал… Делегатът от Москва, дето е дошел за конференцията на ЦК!… Омлет му било името. Да, от някаква пиеса… Тъй де, Хамлет! Сега той води ченгетата към мястото. Някъде над Черната скала. Кажи, че има и трима арестувани, един поп, един художник и една професорка… Ние нравим тук каквото можем, за да помогнем… Да, дежурен съм до осемнайсет часа… Ще чакам!

Петя Шишков беше само заместник-началник движение на Софийската гара и затова изтича при шефа:

— Господин началник, разрешете да изляза за половин час!

— Пак ли? — намръщи се шефът, стар железничарски вълк.

— Ще се женя, господин началник.

— Сега или веднага?

— Засега само подготвям работата. Пръстен ще поръчвам. Златен.

— Е, това може — без да му трепне окото, отвърна началникът. — Но само за половин час. Закъснееш ли, такава глоба ще ти лепна, че и за пиринч няма да ти останат левчета.

— То се знае — отвърна Шишков, накриви фуражка и хукна навън.

 

 

В три и четирийсет в шивашкото ателие „Елегантен мъж“ до кино „Феникс“ се втурна един не твърде елегантен мъж с издути на коленете панталони от шантунг. Без да се оглежда, той се приближи до Майстора, който седеше върху масата, поздрави и високо каза:

— Майсторе, искам да ми ушиете един костюм.

— Къ-ъде ви е платът? — заекна шивачът с поглед над очилата.

— С ваш плат и ваши материали.

— Хм… Елате! — Майстора поведе клиента към кабината за проби в дъното на ателието. — Какво има?

— Делегатът се провалил!

Майстора присви старческите си очи, кръвта слезе от лицето му.

— Откъде знаеш? — попита той задавено.

— Съобщение от гарите по дефилето. Бил много инквизиран. Признал, че е делегат, че идва от Москва, че нелегалното му име е Хамлет. Сега водел полицията към мястото на конференцията, наречено Черната скала. Нататък се придвижвала и цялата софийска полиция.

За изненада на клиента лицето на Майстора неочаквано бързо възвърна нормалния си цвят.

— Значи заловен… — произнесе замислено старецът. — Да, това е жалко… много жалко… И ка-акво рече? Софийската полиция тръгнала към Черната скала?

— Да, цялата. Там били инспектор Лозанов, полковник Аракчийски и знам ли кой бандит още. Този път са решили да ни ударят здравата!

— Да, з-здравата! — кимна Майстора и клиентът не можа да долови в тихия, заекващ глас някаква особена тревога. Това го раздразни:

— Вече удрят, Майсторе! Досега има трима арестувани.

— Що рече? А-арестувани? — Майстора сякаш чуваше невероятна новина.

— Да, поп някакъв, художник и една учителка. И ги инквизирали. Художникът бил пребит от бой, заловили го с нелегални брошури…

Майстора свали очилата и дълго три с пръсти зачервените си клепачи.

— Опасна каша! — каза той. — Трябва да вземем мерки. Кой ти предаде съобщението?

— Петя Шишков от Софийската гара.

— Значи отиваш веднага при него и му казваш да пусне съобщение по цялото дефиле: да не се престарават, да се държат настрана от цялата работа!

— Но…

— Никакво „но“! — отсече категорично Майстора и не заекна. — И без това делегатът е заловен, нали? И без това е предал всичко. Какъв смисъл има да се завират и те в лапите на полицията? А ония от конференцията… вярвам, че ще се оправят сами. Те си имат охрана, ще усетят навреме… и ще се измъкнат.

— Да ги предупредим!

— Няма начин.

— Има, Майсторе! Чрез местните хора. Те знаят всички пътечки в планината. Могат да стигнат горе преди хайката. Само паролата…

Шивачът се ядоса:

— Ка-а-звам ти, невъзможно е да ги предупредим! Даже не зная къде заседават. Черната скала е голяма!

— Никой ли друг не знае?

— Никой! Хайде, върви сега! И право на гарата! — Майстора отвори вратичката на кабината и го избута навън. — За проба може да наминете утре следобед — продължи той. — А хастар ще потърся още сега. До-овиждане!

Клиентът припряно тръгна към изхода.

Майстора свали от нагръдника си възглавничката с иглите и облече сакото.

— Отивам за хастар — провикна се той, за да заглуши тракането на машините, и излезе.

… Дълго вървя по софийските улици, отначало сякаш без посока и цел. Спираше се пред витрините за платове, влизаше в магазините, опипваше коприни за хастар, клатеше неодобрително глава. И едва след като се убеди, че не го следят, той се насочи към улица Одрин. Отсреща беше читалището с малката фирма над входа.

Той влезе. Спря го гласът на библиотекарката:

— Какво обичате?

— Аз правя костюмите на артистите — отвърна той и отвори вратата към салона.

Както първият път, когато дойде тук, а му се струваше, че това бе много, много отдавна, залата бе пуста. И както тогава, на сцената репетираха „Хамлет“. Той веднага позна стройния принц Датски с шлема на главата, позна и Хорацио. Другите му бяха неизвестни. Впрочем трима лежаха на пода „мъртви“… На първия ред седеше режисьорът със смешно вирнатия нос, все тъй с цигаре в устата, и мълчаливо наблюдаваше репетицията. Хамлет тъкмо размахваше шпага, тресеше се като маларичен и сърцераздирателно крещеше:

Хорацио, умирам… Сбогом, майко!

А вие, дето тръпни, пребледнели

сега следите тая скръбна случка,

да имах време, о, бих могъл да ви разкажа…

И зърна Майстора. Млъкна озадачен, скочи от сцената, приближи се до шивача:

— Защо тук? — прошепна той… — Нали се бяхме уговорили за седем в сладкарницата?

— Арестуван е! — отвърна също тъй шепнешком Майстора.

— Арестуван? — промълви замислено Хамлет… — Значи въпреки всичко… Говори ли?

— Говорил е. Предал Москва, задачата, с която го е пратил Димитров, документите, всичко! Сега води полицията към мястото на конференцията.

Хамлет ококори недоумяващи очи.

— Ка-акво ме гледаш като теле в железница! — ядоса се Майстора. — Трима арестувани има вече!

— Арестувани? Че как тъй!

— Дявол знае!

— Кои са те?

— Попове някакви, художници, професори…

— Как може! — провикна се Хамлет тъй несдържано, че всички на сцената се ослушаха.

— Всичко може.

— Но аз го познавам! — горещеше се Хамлет. — Той няма да издаде никого. Ръката си в огъня слагам за него!

— Знаеш ли в какъв пъкъл е попаднал?

— Лошо — въздъхна Хамлет.

— Може да стане още по-лошо. Вдигайте се!

— Тъй ли смяташ?

— Да, докато се изясни ка-артинката.

— Ясно! — отвърна Хамлет, пъхна два пръста в устата и изсвири. — Пайдос! — извика той. — До второ нареждане!

Някой загаси осветлението. Сцената изчезна в мрака. Остана само миризмата на лепен картон. Хамлет хвана Майстора за ръка и го поведе към страничния изход. Откъм кулисите идваше заглушено шушукане. Майстора усети до себе си нечие присъствие.

— Какво се е случило? — чу той гласа на режисьора.

Шивачът не каза нищо. Отговори Хамлет:

— Арестуваха Аркашка.

Няколко секунди мълчание и пак прозвуча гласът на режисьора, треперещ от гняв и вълнение:

— Няма да ви простя, ако с него стане нещо непоправимо! Вие… вие не знаете какъв човек… какъв талант е той!

Майстора пак не каза нищо. Отвори вратата. Светлината го удари в очите.

 

 

И отново вървеше по софийските улици, отново зяпаше витрините за платове, спираше се пред планините от дини и като всички съсредоточено ги почукваше с пръсти… И ако някой го погледнеше в лицето, би се изненадал от странния му израз: той бе ту печален, ту радостен, ту печален, ту радостен…

А хората наоколо си вървяха по своите работи и никой не подозираше какво става в душата на този стар комунист, натоварен да осигури безопасността на цяла конференция и на делегатите от Москва. Никой не знаеше, че в съзнанието му продължаваше да кънти тревожният и предупредителен глас на режисьора:

— Вие не знаете какъв човек… какъв талант е той!