Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (15)

Трета глава

в която действува и шампионът по борба

Железничарят чу скърцането на ботуши, после някой се тръсна на стола. Той нетърпеливо зачака.

Доктор Тошев поздрави влезлите и се отдръпна към прозореца. Искаше да остане настрана от онова, което щеше да последва. Той не обичаше Лозанов, маниашката му надменност и фалшивото му държане на арийски свръхчовек. Не можеше да понася и Аракчийски с неговите кръчмарски маниери и с факта, който полковникът бе признал веднъж на чашка, че се къпе четири пъти годишно… Д-р Емил Тошев бе завършил в Париж и като френски възпитаник, попаднал случайно в полицията, се отвращаваше от тази ориенталска черта на полковника. И сега той веднага долови острата миризма на пот, която идваше от него, и едва сдържа гримасата си на отвращение.

Аракчийски се вгледа в арестанта, който бе отворил очи — сини, учудени и кръгли. Той не бързаше да прави заключения. От дълъг адвокатски и съдебен опит знаеше, че първото впечатление обикновено е лъжливо. Макар че, помисли той, впечатлението от този тук едва ли би еволюирало. Тия невинни очи на младенец, зад които очевидно не се крие бездна от интелигентност, тия бебешки бузи, признак на инфантилност, тези почти женствени устни, белег на слаб характер, едва ли могат да заблудят даже, един слаб познавач на хора…

В стаята беше задушно. Миришеше на подове масло, йод и на полковнишката пот. Аракчийски свали куртката и остана по риза, разкопчана до пояса. После нави ръкави до лакти. „Касапин!“ — помисли д-р Тошев, а Делегата си представи как сам би изиграл това събличане, че хората да се хванат за коремите от смях.

Лозанов все тъй стегнат и изряден, се приближи до леглото и като помисли малко, каза спокойно:

— Петте минути минаха…

— Тринадцат, господин Лозанов — прекъсна го Делегата с добродушния си гласец и веднага уплашено се поправи: — Тринайсет! Влакът закъсня с цели осем минути. Е, не е страшно… Миналата пролет например, като пътувах от Варна, закъсняхме два часа. Вярно, край Горна Оряховица имаше наводнение, цялата линия беше залята, но пък цели два часа… Така че осем минути е нищо!

Лозанов го изслуша, без да трепне, но Аракчийски, позаинтересован, се размърда на скрибуцащия стол. Д-р Тошев не можа да сдържи усмивката си: този не е глупак, той прави на глупци другите. Да видим сега как ще разиграва Аракчийски!

Само Фери не реагира, сякаш думите рикошираха по дебелата му кожа.

Лозанов, подхвана.

— Слушайте ме добре! Смятах ви за разумен човек и ви предложих честна игра. Предоставих ви най-добрите условия… Повече дори, отколкото ми позволяват служебните задължения. Вие не само че не оценихте моя жест, но не го и разбрахте. Вие се оказахте един глупав клоун и нищо повече. Аз няма да позволя вие…

Той млъкна. Бе хванал погледа на Делегата, които непрекъснато и настойчиво отскачаше към стенния часовник. И изпита срам, че едва сега е проумял елементарната игра.

— Да, разбира се — каза той. — Трябваше да се сетя по-рано. Докато вие тук ни декламирате Шекспир, ония там горе вече заседават и без чуждестранния делегат, или пък чакат… Кой знае… С една дума — печелим време!

Стана и с пръст завъртя стрелките на часовника до пет, после спря махалото. Тиктакането секна. Времето се закова на пет часа и пет минути.

— Така! — рече той, доволен от новата си проницателна идея. — Да приемем, че сега часът не е единайсет, а пет следобед и че остава само един час до края на конференцията. Какво смятате, че ще правя? Ще слушам Шекспир, когото, признавам, много ценя! Не? Лично аз не обичам грубостите, но когато логиката не помага… — Той посочи гиганта, който стоеше до вратата. — Познавате ли този господин? Сигурно сте го виждали на тепиха срещу най-силните борци на света или поне по афишите. Фери, нашия абсолютен шампион по свободна борба!

Иронията на последните думи не отбягна от Аракчийски и той се поусмихна с разбиране: всеки уважаващ себе си полицай се разграничаваше от тази безмозъчна планина от мускули, наречена Фери.

Д-р Тошев неволно изтръпна: той знаеше какво може този абсолютен шампион, неведнъж бе се сблъсквал с резултатите от неговите „борби на закрито“, както ги наричаха в коридорите на Дирекцията.

Единствен Делегата прие думите в прекия им смисъл и отправи към гиганта поглед, преизпълнен с уважение:

— О! — възкликна той. — Откога искам да се запозная с него! Много съм чел във вестниците, виждал съм го и на фотографии, но никога не съм имал случай да бъда тъй близо до него. При вас ли работи?

Д-р Тошев закри уста с длан, за да потули смеха си. Този арестант ставаше все по-симпатичен.

— При нас работи — отвърна Лозанов и почувствува яростта по нервите си. — Да, при нас работи и с една ръка счупва бедрена кост. Току-що пристигна от София. Специално! За да удовлетвори горещото ви желание да се запознаете с него. Фери, запознай се с господина!

Гигантът пристъпи две крачки и протегна огромната си лапа. Делегата се поколеба. „Командорът — помисли той — Това е командорът. А аз съм Дон Жуан.“ Подаде своята превързана десница. И изпищя. Фери се отдръпна чинно назад, а раненият ужасено погледна своята смазана ръка.

— Ето че се запознахте! — каза Лозанов. — Сега знаете какво безценно съкровище е Фери. След тази церемония на мене не ми остава нищо друго, освен да ви уверя, че ако веднага не ми кажете къде е мястото на конференцията, ще ви предоставя на неговите грижи… с най-голямо съжаление, разбира се. Аз ви предупредих съвсем джентълменски.

Той извади лулата си и започна да я пълни, доволен от своята реч.

Полковник Аракчийски зорко следеше всяко движение, всяко трепваме на арестанта. Той все още търсеше да съзре истинския му образ.

Д-р Тошев, си играеше със слушалката и в него зрееше мисълта да поиска по-късно ранения, за да изследва този извънредно забележителен екземпляр, който така ловко разиграваше шефовете.

Делегата мълчеше, но всички чакаха отговора… Погледът му се плъзна върху предметите и хората в тази стая, която все повече и повече се спускаше надолу по кръговете на ада. Да, отговора, от който зависеше всичко, включително и неговият живот… Той впи очи в гиганта и за миг в тях проблесна ужас. Това не остана незабелязано от Аракчийски и от Лозанов. С усилие преодоля страха и усмихнато, сякаш намигаше на близки, умни хора, изрецитира:

Какво чудо на природата е човекът! Колко благороден е неговият разум! В неговата снага и движения какво изумително съвършенство! Украсата на света! Венецът на всички живи твари…

Оттатък, в кабината за билети, Дамян жадно се вслушваше в тази възхвала на човека, която чуваше за първи път. Сърцето му се заблъска в гърдите и сам не разбираше защо — заради човека, който я изричаше, заради нейното значение или заради начина, по който бе изразена! И съвсем неочаквано онова пълно човече в леглото, което също виждаше за първи път в живота си, му стана скъпо като брат. „Какво чудо на природата е човекът“ — помисли той и още повече затаи дъх. Не бива да изпусне нито дума.

Аракчийски пристъпи тежко към леглото. Наведе се и дълго гледа закръгленото и червендалесто лице на Делегата, усмихна се и дружелюбно каза:

— Харесва ми това, дето го рече за чудото на природата и за човека, дето е венец на всички твари. Ти — ли го измисли?

Делегата бе зашеметен от невежеството на полковника:

— Какво говорите, господин полковник! — възкликна той. — Такова нещо аз не бих могъл да измисля никога, ако ще да живея пет живота. От Уилиам Шекспир е, господин полковник от „Хамлет“, действие второ, сцена втора, репликата, на Хамлет до Гилденщерн и Розенкранц.

— Я гледай! — отвърна изненадан Аракчийски. — Не знаех, че е от „Хамлет“. Но Шекспир, като е писал за изумителното съвършенство на човека, едва ли е имал предвид този кретен, а? — И посочи Фери.

— Писал е и за такива, господин полковник — отвърна вече нахално Делегата.

— Да чуем! Господа, имате ли нещо против? Нашият гост декламира тъй красиво!

Метаморфозата стана мигновено: глупакът от леглото, изчезна и на негово място се появи умният и дързък ренесансов принц, който знае своето място под слънцето и съзнава своята сила. Колко пъти бе упражнявал този израз пред огледалото и особено в ония тежки дни преди приемния изпит!… Започна небрежно с тона на уморен благородник и завърши с остри нотки на предупреждение и заплаха:

О, жалък, глупав, нагъл шут — прости!

За друг те взех, за по-голям. Съдба!

Сега разбираш ли, че е май опасно

във чужди сметки да се вреш?

Лозанов завидя на изящната лекота, с която се бе излял стихът. Ще може ли някога да говори като този? Ще може ли, без да помръдне малкия си пръст, само с гласа си, да смаже безпощадно всеки жалък шут и преди всичко този вонящ полковник?

За полковника обаче рецитацията даде тласък на съвсем други мисли.

— Браво! — похвали той Делегата. — Виждам, че всичко знаеш от Шекспир!

— Ох, не всичко, господин полковник! — каза вече наивният глупак. — Цял живот да учиш, не можеш го изучи. Но зная „Крал Лир“, „Макбет“, „Ромео и Жулиета“, „Дванайсета нощ“, о, много обичам „Дванайсета нощ“ и разни други…

— Добра памет имаш.

— Е… — Делегата сведе скромно очи.

— А Ленин знаеш ли? — попита внезапно полковникът и усмивката изчезна от лицето му.

Ненадейният въпрос стъписа Делегата. Езикът му несъзнателно овлажни засъхналите устни и това достави удоволствие на Аракчийски, който усещаше, че е попаднал на верен път.

Д-р Тошев, който напрегнато следеше двубоя, с изненада установи, че се плаши за малкия.

— Ленин ли? — Делегата изгледа полковника. — Па знам го.

— Ха ми издекламирай нещо от него! — подкани го весело Аракчийски.

Делегата преглътна, позамисли се и върху лицето му се изписа напрежение.

— Пролетарии от всички страни, съединявайте се! — бързо изрече той.

В кабината за билети Дамян Сираков прехапа устни.

Отсам вратата д-р Тошев несъзнателно замачка каучуковата тръба на слушалката с нервните си пръсти. „Глупава грешка! — помисли той. — Това може да бъде началото на края.“

Аракчийски със задоволство се почеса под мишницата и продума:

— Не, гълъбче, тези думи не са от Ленин. Те са от Маркс. Слушал ли си? Карл Маркс, оня, евреина, с голямата брада?

— Разбира се — отвърна Делегата. — Кой не го познава!

— Ха тъй! А аз искам да ми кажеш нещо от Ленин. Хайде! — И в очите на полковника засвяткаха зли пламъчета. — Ленин!

Делегата мълчеше напълно разстроен и всички четяха на лицето му усилията да си припомни нещо от Ленин. Д-р Тошев страдаше с него, сякаш сам той бе длъжен да отговори на въпроса.

И неочаквано пред погледите на присъствуващите се разигра странен спектакъл. За по-малко от минута върху лицето на Делегата като светлини, хвърляни от цветни прожектори върху сцена, затрептяха всички възможни настроения, преминаха всички образи, които бе срещал в живота си: умни и глупави, хитри и наивни, зли и добри, сервилни, тъпи, енергични, лениви… И това беше един зашеметяващ фойерверк от изражения, една пищна игра на маски…

Но никой не разбра, че тази игра бе израз на онова мъчително напрежение, с което той искаше чрез конкретното физическо действие да извика в паметта си подходящите думи от Ленин… Защото бива ли един делегат на комунистите да не знае нищо от Ленин? Ах, тази негова обща култура! Какво сумтеше тогава тапирът-критик зад дългата маса, прелиствайки папката на кандидат №7?

 

 

— … Образование основно… Никакви специални курсове… Не знае езици… Хм-хм…

Той ехидно гъгнеше:

— А може би си ходил някога на театър?

— Да, ходил съм — отговаряше кандидат №7.

— И какво си гледал? Джиб? Или Мимито?… А Шекспир? Къде е роден, кога е живял, кои са били негови съвременници?

Кандидат №7 мълчеше.

После заключението на председателя:

— Господине, вие не играете лошо… За съжаление общата ви култура… Пък и образованието ви не отговаря на изискванията. Но вие сте млад, бъдещето е пред вас…

 

 

Полковникът кимна към Фери. Шампионът се приближи безшумно и посегна към шините на счупения крак.

— Ленин? — питаше полковникът.

Делегата мълчеше.

— „Шекспир?“ — питаше критикът.

Кандидат №7 мълчеше.

— Фери, бъди готов! — каза полковникът.

Лапата на бореца се отвори.

— Недейте! — обади се доктор Тошев.

— Докторе, не се бъркай! — каза полковникът. — Ленин?

„Шекспир?“

Кандидат №7 мълчеше.

— Фери! — каза полковникът.

— Излишно е! — обади се Лозанов.

— Ти стой настрана! — каза полковникът. — Фери, давай!

„Кандидат №7, вие сте млад, бъдещето е пред вас…“

С един замах шампионът разкъса връзките около шините и с пестник блъсна крака.

Делегатът изпищя. Сините спирали се завъртяха и всичко потъна в тях: Алма Матер и приемният изпит, бащата с изгорелите мустаци и критикът с червеното като змийче езиче, председателят със самовлюбения глас, хилещите се пред сцената стражари… но той успя да се задържи на повърхността.

— Е? — питаше полковникът. — Ленин?

— Да се учим, да се учим! — прошепна Делегата.

— Това е от Иван Вазов!

Тогава Делегата задавено продума:

— Господин полковник, понятие нямам от Ленин. И никакъв делегат не съм, заклевам ви се!

Това беше казано с такава безкрайна искреност, че всички в стаята повярваха с изключение на Лозанов.

По лицето на ранения се стичаха струйки пот, побелелите му устни трепереха, очите му, ужасени, не се откъсваха от железния юмрук на гиганта.

Зад вратата Дамян напразно се опитваше да чуе друг звук освен шумното дишане на арестанта.

Пред вратата доктор Тошев опъваше каучуковата тръбичка на слушалката и не знаеше вече какво да мисли — жалък страхливец ли е този, или необикновен мистификатор.

Смутен от отговора, който все пак очакваше, Аракчийски се обърна към Лозанов. Той бе се облегнал небрежно на стената и го гледаше с нескрита насмешка: „Е добре, успяхте най-после да върнете арестанта към точката, откъдето тръгнах сутринта! Само това можете вие с вашите дебелащини!“ Полковникът ядосано отново кимна към Фери.

Тежката лапа извъртя петата на ранения. Викът екна дрезгав и пронизителен. Лапата продължаваше да върти. Викът растеше.

Дамян прехапа устни, за да не изкрещи.

Доктор Тошев опъна тръбичката до скъсване.

„Кандидат №7, бъдещето е пред вас!“

Петата сухо изпращя. Викът секна. Тръбичката се скъса.

Обляна в пот, главата на Делегата клюмна встрани. Сега закръгленото лице не беше нито добро, нито зло, нито надменно, нито раболепно, нито умно, нито глупаво. Не беше вече маска, а само обикновено бледо лице на много болен човек, който стремглаво потъва в сините спирали на миналото.

Борецът се отдръпна от леглото с котешката си походка, д-р Тошев прибра парчетата от слушалката в джоба, Лозанов не се помръдна.

Тогава полковник Аракчийски грабна шишето с вода и я изля върху главата на Делегата. Той не реагира. Аракчийски изчака секунда и грубо вдигна с юмрук брадата му, сякаш да се увери, че арестантът не разиграва смърт.

— Докторе! Свести го, преди да е хукнал към оня свят!

В кабината за билети железничарят Дамян Сираков бършеше потта от челото си и се усмихваше с една странна усмивка, в която имаше много нежност и възторг: „Какво чудо на природата е човекът!“