Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (14)

Втора глава

в която полковник Аракчийски отново се появява на сцената

… От мъглата изплува босоногото къдраво момченце.

То стоеше пред издрасканото, обрамчено в старинен бронз огледало, гримасничеше и дори посипваше главата си със счукана керемида, та да заприлича на оня рижав смешник от театралната трупа…

„Стига, си се кривил! — викаше майка му. — Ще окьоравееш. По-добре иди да помогнеш на баща си!“ Момченцето отиваше при баща си, когото обичаше най-много на света, метеше дюкяна и помагаше да кове подкови. Но каквото и да правеше, все си мислеше за различните хора, които срещаше по улиците, и се чудеше как да им подражава и да ги прави още по-смешни или по-страшни. Кривеше лице, а бащата се плашеше, че детето му не е добре с главата и го караше да натиска меха по-бързо, но не можеше да сдържа смеха си, като скришом наблюдаваше неговите гримаси.

После откриха бараката. Беше голяма, а като изхвърлиха прогнилите туршиени бурета, стана още по-обширна и заприлича на салон, макар че покривът зееше и при дъжд се образуваха локви. Направиха сцена от талпи, закачиха пред нея един закърпен чаршаф, наредиха тухли за кресло, обърнаха дрехите си наопаки — и готово!

Театъра нарекоха „Вселена“. По-изразително наименование не успяха да намерят.

Отначало седяха тихо на талпите и измисляха пиеси, а после ги играеха. Колко много пиеси съчиниха! Имаше драми с бляскащи шпаги и потоци кръв. Имаше трагедии с много хълцания и водопади от сълзи. Имаше и комедии — тях измисляха най-много и най-бързо. Да се пукнеш от смях!… Особено онази за крадеца на агнета!…

„Вселена“ се прочу в махалата и всички деца се стичаха да гледат. Плащаха по стотинка на представление, а когато нямаше стотинки, даваха яйца, стъклени топчета или ашици. Театърът богатееше.

Когато „Вселена“ беше на върха на славата си, над пожарната команда тревожно заби камбаната, макар че никъде не гореше. Бащата, остриган смешно, с изгорели ковашки мустаци и големи ботуши, извика при себе си момчето и му каза, че отива на война и може да се позабави няколко седмици. И макар че е още малък, той, синът, трябва да помага на майка си и да се грижи за сестричето. Дюкянът не бива да се затваря, защото сега ще има още по-голяма нужда от подкови… Докато бащата говореше, синът със завист гледаше ботушите и фуражката и мислеше, че такива им липсват във „Вселена“.

Бащата замина, а момчето от сутрин до вечер натискаше меха и скоро само започна да майстори подкови. След работа, изцапан и уморен, се връщаше във „Вселена“ и играеше… Бараката с чаршафа ставаше друга вселена, в която можеше да се живее красиво, без глад, болести и немотия, без война…

… Минаха обещаните няколко седмици, минаха месеци и години и един ден се получи вест, че таткото няма да се върне вече. Майката плака. Той не пророни сълза. Само отиде във „Вселена“.

Завесата си беше там, и талпите и тухлите бяха на местата си, но бараката вече не беше същата. Той погледна за последен път този театър, в който бе прекарал толкова щастливи часове, и си отиде, без да се обръща.

Изкачи се на хълма до поляната сред боровете, откъдето се виждаше градът. Беше вечер, небето се разстилаше като театрален свод, осеян с мигащи лампи. Внезапно му се стори, че се намира в ярко осветена сцена, че долу седят стотици хора с впити в него очи и чакат да им каже нещо много важно, от което те да станат по-добри. Той разпери ръце и поиска да им извика това нещо и заедно с него да им каже и думи, които да изразят цялата му мъка по бащата. Но не знаеше още такива думи, пък и никога нямаше да ги измисля сам… Тогава сгърчи лице в страшна гримаса, една от ония, които правеше пред огледалото, за да се превърне в разгневен човек, и нададе вопъл към звездите…

В тази вечер разбра, че не е вече дете. Разбра също, че когато и да бъде, каквото и да му се случи, той ще стане артист. Беше часът на неговата клетва… Видя се на сцената, гримиран, с рижа коса като на Аркашка, и чакаше отварянето на завесата. Чу и звънеца веднъж, два, три пъти… Ето, сега…

… Звънецът звънеше странно, като камбанка…

 

 

Спиралите избледняха и изчезнаха, Делегата изплува от мъглата и се намери в гаровата стаичка с шини около крака и превръзки на ръцете.

Погледна часовника: беше единайсет… Защо така бавно пълзят стрелките? Кога най-после ще спрат до оная проклета седморка?

— Как се чувствувате? — попита тихо доктор Тошев.

— Добре, докторе, добре.

— Бяхте в безсъзнание.

— Бях на гости — забеляза с унесена усмивка Делегата.

— На гости? При кого?

— При баща си.

— Тъй ли? Къде е той?

— На оня свят.

— И сте го видели? — продължи, без да трепне, лекарят.

— Да, видях духа му… Гледали ли сте „Хамлет“? В първо действие, четвърта картина, край стените на Елсинор се появява призракът на стария крал и открива на своя син Хамлет, че…

— Често ли разговаряте с баща си? — прекъсна го д-р Тошев.

Делегата чистосърдечно се засмя:

— Уви, аз го виждам само насън, и то много рядко, когато съм трескав. Докторе, какво ми е на крака?

— Фрактура на глезена. Трийсет дни в гипс, после още един-два месеца процедури и ще припкате… стига да проявите трезвост.

— Трезвост?

— Като всеки разумен човек трябва да си дадете сметка за реалното положение, в което се намирате, и да направите съответните благоразумни изводи.

— Тоест, да призная онова, което господни Лозанов иска от мене, така ли? — възкликна Делегата със своя наивен тенор и лекарят не разбра на глупак ли се прави, глупак ли е, или смята него, доктора, за глупак.

— Точно така! Трябва просто да се съобразите с действителността. Но побързайте, иначе има опасност да останете куц за цял живот.

— Лошо, докторе! — подсмръкна тъжно Делегата.

— Лошо, разбира се! — кимна лекарят. — Защо се залавяте за такива неща?

— Пуста глава!

В този момент на вратата се почука и се показа одименото лице на Дамян Сираков……

— Може ли да вляза? Пристига влак.

— Влезте! — каза лекарят. — Но побързайте! — И се обърна отново към ранения, който, затворил очи и скръстил ръце на гърди, приличаше на восъчна статуя, изобразяваща заспал идиот, „Идиот ли е? — запита се той. — Понякога говори тъй разумно, че даже бълнуванията му за Хамлет изглеждат по-нормални от най-нормалните съждения. А и така бързо се променя, така внезапно преминава от мъката към шегата, неговите превъплъщения на наивен добряк и язвителен интелигент са така ярки, че той е или своеобразен шизофреник, или голям актьор…“

Лекарят продължаваше да наблюдава „пациента“. Въпреки дългогодишната си служба в полицията той бе запазил в себе си искри на научно любопитство и остатъци от надежда, че някой ден ще се махне от Дирекцията.

Дамян застана пред телеграфния апарат и зачука на ключа. Работеше малко разсеяно и погледът му отскачаше към човека в леглото. Като свърши съобщението, той вдигна слушалката на телефона, завъртя ръчката и тихо заговори:

— Ало, ало, Своге!… Тук Дамян. Ваньо, посрещам бързия №9. Закъснение осем минути. Ще задържа товарния. Ваньо бе, какво става с румънския хладилен вагон?

Ваньо от Своге даваше дълги заплетени обяснения, които Дамян отегчено слушаше, като погледът му отново се впиваше в ранения и настойчиво го викаше да се събуди, да отвори очи…

Делегата почувствува този зов. А може би го пробуди локомотивната свирка… Отвори очи. И срещна очите на железничаря. В тях ясно прочете онова, от което се нуждаеше най-много в този момент: другарско съчувствие. И в знак на благодарност трепна с клепачи.

Железничарят продължаваше да го фиксира и този път Делегата прочете в тях нещо, което го ужаси. Обзе го желание да скочи, да грабне този черен човек за раменете, да закрещи в лицето му: „Недей, приятелю, недей! Остави ме на моята съдба!“ Отново прозвуча локомотивната свирка и Дамян припряно излезе.

Така и не разбра Делегата — приел ли е железничарят неговия знак, или не. И трябваше да положи много усилия, за да затвори отново очи, да скръсти ръце на гърди и да заприлича на заспал идиот.

 

 

Бързият влак №9 спря само за минута, посрещнат от Дамян, застанал мирно край локомотива с флагче под мишница.

Беше горещо, така горещо, че дори Лозанов разкопча яка. Зифтът между плочите на нажежения перон се топеше и лепеше на подметките. Отсреща напечените бели скални грамади изригваха зной, от който далечният пейзаж трептеше като мираж. Безпощадното слънце изгаряше небето, гарата, влака, хората. Миришеше на катран.

От влака слезе някакъв стар селянин с внучето си. Видял стражарите на перона, той забърза надолу. След него от първокласния вагон се показа полковник Аракчийски, все тъй в широката си смачкана униформа. Последва го странно, високо човешко същество с мощни гърди и малка глава. Бе обут в кецове, които правеха походката му котешки лека и безшумна. Нямаше врат, но притежаваше огромни лапи, плоско лице, ниско чело, миши очи и смачкан боксьорски нос. „Ето го значи и нашия питекантропус еректус“ — помисли Лозанов и се приближи до пристигналите, като се здрависа само с полковника, без да сваля ръкавици. Гигантът не се обиди. Той стоеше с безизразна физиономия, сякаш не забелязваше нищо около себе си.

Аракчийски и Лозанов се упътиха към гарата, а влакът потегли, изпратен от Дамян.

— Брей, и тука жега бе! — възкликна Аракчийски, като свали фуражка и избърса зачервеното си лице. — Мислех, планина и река, а то… Едно време идвах насам за риба. Е, каква стана тя, пипна го, а?

— Да — отвърна Лозанов, — за съжаление. Или по-точно, той сам се натика в ръцете ми. Както ви съобщих по телефона, той падна от скалите и сега лежи със счупен крак, но, слава богу, жив! Това не беше предвидено в плановете ми. Имах намерение да го проследя до самото място.

— Ще те заведе! Говори ли вече?

— Още не.

— За всеки случай аз доведох Фери — каза Аракчийски и посочи гиганта, който крачеше зад тях като бездушен автомат.

— Не желая да вкарвам Фери в играта. Поне засега. Известно ви е, че предпочитам други методи, пък и делегатът е малко особен човек.

— Фери се справя с всички! — Аракчийски едва отлепи левия си ботуш от разтопения зифт и като застана на циментовия бордюр, започна да го чисти с клечка. — Ти уверен ли си, че именно този е делегатът?

— Не се съмнявам вече.

— Доказателства?

— Извън безспорно подправения паспорт и придружаващия го до средата на пътя Алма Матер, извън чисто веществените улики като угарката на съветска цигара, която намерих по петите му, и цял куп нелегална литература, която сам той носеше в чантата си, аз държа в ръцете си и тяхната парола. — Лозанов разтвори бележника си и го тикна под носа на полковника: — Четете!

Аракчийски сложи очила с метални рамки, които изведнъж го превърнаха в добродушен чичко, и гласно зачете:

— „Не се гаси туй, що не гасне!“, „Победата е наша!“… Хм, не им липсва нахалство. Къде я намери?

— Под един камък край шосето, които очевидно само делегатите знаят. Тънко измислено. Паролата се научава само няколко часа преди конференцията, и то далече от София. Това им гарантира известна сигурност, защото евентуалният информатор трудно би могъл да се върне в града и да ни предаде паролата, особено ако не е сам.

— Под наблюдение ли е този камък?

— Естествено. Наблюдавам и всички пунктове, които водят към тази част на планината, но… не ми достигат хора. Бях поискал да ми пратите…

— Къде са останалите ти хора? — прекъсна го Аракчийски.

— След Алма Матер.

— Вести за него?

— Никакви. Подозирам, че е тръгнал да доведе нови хора.

— Но защо е избягал така ненадейно?

— Чисто конспиративна хватка. Те се пазят дори един от друг… Нужни ми са хора, още хора, много хора! Планината тук е голяма и пресечена; можеш да минеш на пет крачки от човека и да не го забележиш.

Аракчийски килна фуражката си назад.

— Лозанов, аз ти обещах, че ще ти дам хора, само когато ми дадеш пълни доказателства, че оня е делегат и че пленумът заседава тук наоколо. Дотогава, много съжалявам… не мога да оставя София без защита.

— Имате ли сведения за останалите заподозрени? — попита Лозанов, като се увери, че няма да изтръгне от този твърдоглав шоп нито един човек, докато не му представи признанието на самия делегат.

Аракчийски не отговори веднага. Огледа се наоколо, попита:

— Има ли насам бира?

— Съжалявам, няма.

— Лимонада или нещо подобно! Изгарям.

— Само вода, господин полковник. Попитах ви, имате ли сведения за заподозрените?

— Не съм глух, бе човек! — отвърна раздразнено Аракчийски, наведе се над чешмата и пи направо от чучура.

Лозанов търпеливо изчака, гледайки разсеяно Фери, който стоеше невъзмутим на слънце като бездушна бронзова статуя на тъпотата. По-нататък бе се изпъчил Папийонката в очакване да поздрави най-големия си шеф, а под навеса за багаж началник-гарата Дамян Сираков се занимаваше с някакви чували, като крадешком поглеждаше полковника и гиганта с плоското лице.

Аракчийски направи няколко лениви гимнастически движения и бавно се обърна към Лозанов:

— Да… за останалите заподозрени… Всички са по местата си, никой не е мръднал от София. Немският инженер, Киршнер ли се казваше…

— Идвала ли е някаква жена при него? — прекъсна го нетърпеливо Лозанов.

— Още не, но хотелиерът щял да му доведе Черното Ленче, циганка, от регистрираните. Засега той и неговата секретарка водят преговори с една фирма за внос на електрически материали.

— Соколите? — продължи кратко Лозанов, сякаш водеше разпит.

— Разглеждат „Александър Невски“.

— С момичето?

— С момичето.

— Търговецът?

— Не се безпокой за него! Продава си контрабандираните парфюми на улица Леге. Имаме сведения и за арабите. Всички са в Казанлък, посещават розоварните. Както виждаш, нищо особено.

— Защо тогава не освободите хората, ангажирани с тях? — попита остро Лозанов.

— Защото нямам доказателства! — още по-остро отсече Аракчийски, давайки да се разбере, че няма да спори повече по този въпрос. — Та какво казваш? — отклони той разговора. — Мълчи, а?

— Не, не мълчи, даже приказва повече, отколкото трябва, но ми разиграва евтин театър… „Хамлет“ декламира…

— Каквооо? — зина Аракчийски и се шляпна по бедрата. Лозанов едва сдържа усмивката си: сега повече от всякога Аракчийски му напомняше бай Ганьо. — „Хамлет“ ли рече?

— „Хамлет“… От Шекспир… Струва ми се, че знае пиесата наизуст.

Аракчийски се замисли.

— Обикновено знаят наизуст Ленин — каза той. — Интересно!… Но я да видим това пиле шарено!

Минаха пред изпънатия като струна Папийонка, после покрай приведения над чувалите Дамян, влязоха в коридора и оттам в стаята. Фери ги следваше, мълчалив и тромав.

Дамян изчака да влязат и с делова походка мина в кабината за билети. Провери отново капака пред гишето, дръпна резето и веднага долепи ухо на страничната врата.