Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (11)

Дълга пета глава

в която стават необясними неща

Времето течеше. Мина полунощ, стана един, после два часа. Луната бавно се спускаше над хълмовете кръгла, усмихната, напомняща тъй много лицето на Делегата.

Спяха щурците.

Спеше плешивият търговец, излегнал се в магазина, и така звучно хъркаше, че агентът, който стоеше пред входа, се питаше не е ли това преструвка.

Спеше и инженер Киршнер и може би сънуваше мургавата циганка, която портиерът му бе обещал срещу добро възнаграждение.

Не спеше в съседната стая русата секретарка. Тя все още преписваше някакъв документ.

Не спяха големият сокол и момичето с карираната пола. Романтично осветени от мълчаливата луна, те седяха на скамейката в училищния двор и несмущавани от човека зад оградата, не преставаха да си шептят на непознатия език есперанто.

Не спеше шейхът. Седнал в бара на пловдивския хотел, той пресушаваше шестата чашка сливова ракия и чакаше някого, а агентът от съседната маса едва държеше очите си отворени.

Не спяха повечето от делегатите. Настанени кой в тъмна мансарда, кой в удобна спалня, кой в изоставен вагон, те дебнеха подозрителните шумове и си мислеха за слуха, който бе стигнал до тях, че на конференцията ще присъствува пратеник на Димитров.

Не спеше и Делегата въпреки умората, която тегнеше на раменете му и смазваше свитите му в тесните обувки крака. Той пристъпваше все по-бавно до Алма Матер и му се струваше, че няма повече да издържи, че на следващата крачка ще падне и ще заспи на паважа.

Слаб, жилав и дългокрак, Алма Матер се движеше по-леко. Той забелязваше състоянието на своя спътник, но не го подкрепяше, не го утешаваше, а продължаваше, безжалостен.

— Колко? — попита задъхан Делегата.

— Навлизаме в дефилето — отвърна Алма Матер. — Още двайсетина километра.

Пътят се стесняваше и с усилие се промъкваше сред стръмните скали на планината. Оттатък храстите шумеше реката. Луната изчезна и шосето потъна в мрак, онзи непроницаем мрак преди разсъмване. Въздухът стана по-остър, по-студен и изпълнен с мирис на бор.

Делегата отново се спря, въздъхна дълбоко и тихичко и плачливо изрецитира:

Кон, кон! Давам кралство за кон!

— Това пък откъде е? — попита Алма Матер.

Малкият го изгледа със съжаление:

— Невежа сте, братле! Това е прочутата реплика на краля от „Ричард III“, когато е обкръжен от войските на Ричмонд и напразно се мъчи да се отскубне.

— На нас едно магаре би ни било по-полезно — забеляза Алма Матер.

Делегата се наведе, за да охлаби връзките на обувките си.

— Хващам се на бас — рече той, — че Ричард III е носил по-удобни обувки от моите…

Алма Матер се ухили и продължи. Делегата мълчаливо го последва…

 

 

Зад тях пристъпваше Лозанов.

Още по-назад, със загасени светлини пълзеше опелът, а някъде към входа на дефилето тихичко влачеха подкованите си ботуши стражарите от моторизираната рота и ескадрона.

Цеко Папийонката се стараеше да се движи плътно до началника си, но вече се задъхваше, докато Б 27, трениран в дълги нощни преходи из пловдивските села, крачеше равномерно.

Единственият, който не усещаше умора, бе Лозанов. Погълнат от преследването, той не чувствуваше километрите и паважа. До него достигаха само приглушените стъпки, тъмните сенки и шепотът на двамата; той усещаше близкото им присъствие и вече си представяше края на този дълъг нощен лов:

Ще бъде призори, дълбоко някъде в планината, на поляна, закътана сред скалите, далеч от хорски поглед, истинска меча бърлога, и в нея — дивечът: петдесет човека, мозъкът и моторът на проклетата им партия… А около бърлогата — железният обръч на ловците и хрътките…

Той затвори очи, представяйки си и най-малки подробности: седнали в полукръг хора и изправения сред тях делегат… И това ще бъде най-големият удар, който някога е бил нанасян на червените!

А после?… После българската полиция ще получи единствения ръководител, когото тя заслужава!

Но… смешно! Какво значение има служебната кариера след такъв фойерверк? Защото, къде по-нататък? Министерството? Не! Германия? Може би… Или просторите на международната арена…

Лозанов внезапно замря: отсреща ставаше нещо любопитно.

Излезли от завоя, двамата се спряха. От низината при реката изплуваха тъмните сенки на две къщурки, светлинките на малка гара. Вляво все тъй се извисяваха белите скални маси, а шосето, заобикаляйки гарата, минаваше покрай железопътния мост, продължаваше успоредно с линията и се губеше в планината.

— Тук! — прошепна Алма Матер тъй тихо, че никакъв звук не стигна до полицаите.

— Вече? — шепнешком, с нескрито разочарование каза Делегата и погледна към гаровите светлинки. — Колко стана?

— Време е! Скоро ще се съмне. — Алма Матер посочи на изток, където първите предвестници на слънцето докосваха планинските върхове.

Делегата отправи поглед нататък, избърса потното си чело, усмихна се и изрецитира:

Виж, виж там към оня стръмен рид:

зората в сивото си наметало

нагазва из росата там на изток.

И смяната ни вече свършва…

Отново пред очите на Алма Матер светът се преобрази. Изчезнаха скалите, реката, гарата и на отсрещния стръмен рид, който съществуваше само във въображението на Делегата и в неговите вълшебни слова, се появи зората в разкошно наметало. Бе тъй ослепително красиво, че сърцето на Алма се изпълни с нежност. Той почувствува желание да прегърне този мил чародеец, но в ушите му отново звъннаха думите:

И смяната ни вече свършва…

— Наистина свършва — каза Алма и положи ръце върху раменете на Делегата. — Е, време е!

Долу реката шумолеше и Добромир Лозанов не можа да долови нищо от разговора им. Той напрегнато следеше неясните им фигури.

Делегата кимна, мъчейки се да не издаде тревогата която го обземаше.

— Ваша воля, товарищ — продума той. — Вие отговаряте за мен, вие решавайте! Не забравяйте, че сте длъжен да ме опазите жив и здрав докрай!

Алма Матер се засмя по детски и усмивката му озари шосето.

— Другарю Делегат, надявам се, че всичко ще мине добре. Ако все пак се случи нещо неприятно, знайте: аз направих всичко, което беше по силите ми. Всичко!

Делегата преглътна, опита се да се усмихне, не успя. Тихо издекламира, но гласът му беше глух и това вече не бяха шекспировски стихове, а съкровена жалба:

Сега към вас молба отправям:

каквото и да се случи тази нощ,

придавайте му смисъл, но не език.

За дружба — дружба! Сбогом засега

— Не сбогом, а довиждане! — възрази Алма Матер. — И за дружбата — дружба!

Делегата продължи:

И между… хм… осемнайсет и деветнайсет ще дойда на площадката.

Алма Матер енергично поклати глава, за да прогони видението на площадката, което Делегата с хипнотична сила извикваше в съзнанието му, и отново се засмя:

— Точно тъй, между осемнайсет и деветнайсет. Но така ли е и у Шекспир?

Делегата учудено вдигна вежди:

— Никога ли не сте чели „Хамлет“? Там е казано „между единайсет и дванайсет вечерта“, когато се появява духът на краля баща. Защото, нали знаете, призраците излизат към полунощ.

— Затова значи се губи ритъмът… Впрочем, другарю Делегат, спомняте ли си къде точно е площадката?

Делегата поразмисли и изброи на пръсти:

— Първо: над чешмата с дървеното корито. Второ: зад Черната скала. Трето: при параклиса. Четвърто: в лешниковата гора.

— Точно така! При параклиса. А потънете ли веднъж в гората, и дяволът даже не може да ви открие. Спомняте ли си паролата?

— „Не се гаси туй, що не гасне“. Отговорът: „Победата е наша!“

— Отлично! Не ми остава нищо друго, освен да пожелая успех на вас и на цялата конференция.

— На тебе също! — прошепна Делегата и с едва скрита горчивина добави: — И на всички останали…

Алма Матер стисна ръката му:

— И ако не се видим вече, прощавай!

— Какво говориш!

Делегата не можа да довърши, защото студентът отпусна ръката му и кратко каза:

— Дай бързо!

Тогава Добромир Лозанов добре видя следното:

Делегата отвори адвокатската си чанта, извади широк, светъл плик и го подаде на Алма Матер. Той го завъртя на всички страни, сякаш да провери дали е затворен добре, и грижливо го пъхна в пазвата си. След това мина под скалата, където лежеше голям каменен отломък, с усилие го отмести, остави в трапа под него някакво листче и отново върна камъка на място. Накрая посипа наоколо пясък, за да заличи всички следи. И преди Лозанов да осъзнае какво става, Алма тичешком прекоси шосето, прескочи канавката, втурна се в храсталака по посока на реката и железопътната линия и потъна в обраслия, стръмен склон.

В средата на бялото шосе остана Делегата. Сам.

Изненадан, но не объркан, Лозанов даде знак и Б 27 се спусна към шумящата река. Веднага след него десетина стражари се пръснаха в широка верига и навлязоха в шубраците по дирите на беглеца.

Всичко се разигра в такава напрегната тишина, че дори Лозанов не можа да чуе нищо друго освен вятъра и реката.

Няколко секунди по-късно откъм завоя на железопътната линия се зададе товарният влак. Делегата постоя още малко в очакване и като не се случи нищо особено, пое напред.

Въпреки мрака и бодливите храсти, които дращеха лицето му, Алма Матер бързо и сигурно се придвижваше надолу към линията.

Не чуваше зад себе си стъпките на преследвачите. Той се ослушваше само в далечното пухтене на локомотива, но не се безпокоеше. Разстоянието бе пресметнато до метър, времето до секунди и той беше уверен, че ако не се случи нещо непредвидено, ще успее да хване дори първия вагон.

Друго го тревожеше сега: онзи беззащитен, къдрокос човек, уморен до смърт, с отекли крака, с наивните си чужбински представи и с Шекспир в главата. Но какво! Спиране няма и връщане няма!

Локомотивът се задаваше, влачейки след себе си дългата броеница, от открити вагони… Ето го — наближи и изхвърли струи гореща пара. Изтрополя първият, вторият, третият вагон… Сега!… Алма Матер се сви като пружина, пое дълбоко дъх и скочи с протегнати ръце. Усети студеното желязо на дръжките, напрегна мускули и се метна върху стъпалата. Залепи се за тях без да мърда. Знаеше, че трябва да минат десет секунди, докато вагонът пресече моста… Чу звънките удари на колелата по висящите във въздуха релси, грохота на вагоните над моста.

Колелата отново затракаха глухо. Той вдигна глава. Изправи се, стъпи на стълбичката, хвана се за преградката на вагона, с рязко движение се повдигна и се прехвърли. В първия миг помисли, че губи съзнание от сътресението, но успя да се обърне по гръб и разбра, че е попаднал във вагон с дини. Въздъхна и погледна: на небосвода гаснеха звездите. Съвсем неочаквано в сърцето му звъннаха думите:

… зората в сивото си наметало

нагазва из росата там на изток…

И въпреки умората и тревогата, въпреки болката в главата той се усмихна…

 

 

Лозанов търпеливо изчака закръглената фигура на Делегата да изчезне зад завоя. Сега вече, когато единият бе избягал, играта се усложняваше и хладнокръвието бе нужно повече от всякога. Той изтича към камъка под скалата. Листчето бе в дупката. Едва сдържайки възбудата си, Лозанов го разгърна и в сивкавата утринна светлина прочете:

Дотук в ред. Парола: „Не се гаси туй, що не гасне“.

Отговор: „Победата е наша“.

Сгъна листчето, положи го в дупката, намести отгоре камъка и посипа с пясък образувалата се ивица. Изправи се с чувството, че краят на големия лов е почти толкова близък, колкото това листче под камъка. Огледа се. Б 27 още не се бе върнал.

Извади бележника си, надраска няколко реда, откъсна листа и го подаде на един от цивилните помощници:

— Добери се веднага до София! Вземи велосипед или изчакай някакъв влак. Ще предадеш тази бележка на полковник Аракчийски и ще му кажеш, че въпросът е абсолютно спешен. Ясно? Да те няма!

Агентът се спусна към гарата, а Лозанов извика при себе си група униформени:

— Внимание! — каза той. — Вие четиримата оставате тук и се замаскирвате добре! Скоро ще минат хора. Те ще търсят нещо под този камък! Няма да ги спирате, няма да им пречите, нека поглеждат и нека си вървят по пътя. Разбрано? И никакво движение! Ще задържате само ония, които слизат от планината! А ти — обърна се той към единия от двамата фотографи, които водеше със себе си — ще снимаш всички лица, които ще вдигат камъка или дори ще се доближават до него! Хайде! И без бавене! Ако оня, пловдивският се появи, да ме догони!

Полицаите залегнаха зад храстите и скалите, а фотографът зад апарата. Във визьора камъкът, бял и грапав, се очертаваше с добра фокусна рязкост.

Добромир Лозанов отмина и се скри зад завоя. Откъм долната страна на шосето се зададоха двама души. Имаха вид на обикновени туристи с раници и бастуни. Наближили мястото, те се огледаха наоколо и като се увериха, че са сами, намокриха камъка.

Фотографът щракна.