Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (10)

Четвърта глава

в която Алма Матер не забелязва, че е попаднал в клопка

Мощният полицейски опел спря недалеч от селото. Б 27 вече чакаше, сгушен зад храстите.

Не се наложи да оставя на пътя кърпи или чорапи: ония двамата продължаваха да се движат по шосето и за него беше цяло щастие, че полето е открито, че има луна и че господин началникът се отзова тъй бързо на неговия повик. Единственото, което не му хареса, бе появяването и на кривогледия, когото не можеше да понася. Но щастието му бе пълно, когато Лозанов, слушайки неговия подробен доклад, извади сивото бележниче и записа всяка дума.

— Добре! — каза началникът. — А сега да видим какво прави нашият дивеч.

Пътят, който излизаше от София стреловидно прав, тук се чупеше в няколко завоя и се губеше някъде под първите склонове на планината. Той се открояваше под лунната светлина със сивата гранитна настилка, със стройните тополи от двете му страни, с бляскащите телеграфни жици, които го съпътствуваха.

Лозанов ги видя: двамата излязоха от сянката на тополите. Без да подозират, че ги наблюдават, те се движеха спокойно и бавно. Лозанов различи донкихотовския силует на Алма Матер и закръглената фигура на Делегата. Забеляза дори и чантата, която той непредпазливо размахваше в дясната си ръка.

Лозанов бързо прецени благоприятните страни на обстановката: докато двамата не навлязат в дефилето, опасност да се изплъзнат нямаше. Въпреки това той изпрати две групи към фланговете и заедно с Папийонката, Б 27 и няколко униформени полицаи, оставяйки останалите назад с колата, тръгна пеша: сега, когато бе нужна изключителна предпазливост, тишина и ловкост, не биваше да се рискува.

Още с първите стъпки Лозанов бе обзет от онази бистрота на мислите, изостреност на сетивата и напрежение на волята, които неизменно го придружаваха при всеки лов на хора. В такива часове ставаше по-умен, по-хитър, по-ловък. Той чуваше шумове, които другите не долавяха, виждаше сенки, които другите не забелязваха, и дори можеше да надуши по земята следите на двукракия дивеч.

Има ли нещо по-екзалтиращо от лова на хора, тази стара игра без правила? Нищо не може да се сравни с нея, нищо не е тъй опияняващо, нищо не е тъй възбуждащо… Но и нищо не е тъй опасно!

Добромир Лозанов крачеше, впил поглед в двамата, и си спомняше безбройните преследвания на хора, в които бе участвувал. Малцина бяха успели да му се изплъзнат, няма да успеят и тия, макар че единият е известният конспиратор Алма Матер, а другият — делегат, преминал нелегално няколко граници!

 

 

Делегата се препъна о буца пръст и едва не падна. Спря се, пое дъх. По лицето му се стичаше пот.

— Ух, тия виенски чепици!

— Убиват ли? — попита Алма Матер.

— Смазаха ме. Имах едни меки гуменки, но ги оставих у дома… там… в Москва… Рекох си, ще се явя пред другарите стегнат, а пък то… Ще се пребия!

Той отпусна вратовръзката си, и дълго бърса потта по лицето си.

— Нужно ли е да нося вратовръзка?

— Вече не! Тук няма кой да ни види. А пред другарите можете да се явите и без вратовръзка.

— Да, да! — възкликна Делегата и я свали. — Колко ни остават още?

Алма Матер вдигна очи към луната, погледна към дефилето:

— Ами че към четирийсет километра. — И шепнешком добави: — И деветнайсет часа и петдесет и четири минути…

— Четирийсет километра! — изстена Делегата. — Боже мой, как ще издържа! Отдавна не съм ходил пеша на такова разстояние… В Москва съм свикнал да седя зад бюрото… Хм!… Но знаете ли, аз съм гладен! — каза неочаквано той.

— Можем да похапнем.

— Отлично, товарищ!

Делегата обгърна с поглед осеяното със звезди небе, сред което с платинен блясък светеше луната, ослуша се в монотонната песен на щурците и започна да декламира тихо, толкова тихо, че до Лозанов не стигна нито дума, но затова пък потопи Алма Матер в един омагьосан свят:

Сега е оня тайнствен нощен час;

гробове зеят, адът лей зараза;

а аз — аз топла кръв бих пил сега

и бих извършил гибелни дела…

Лунните лъчи продължаваха да обливат полето, но сега те не бяха сребристомеки, а отровнозеленикави и идваха от дълбините на ада, там, където зеят гробове. Не преставаха да пеят щурците, но това не бе вече приспивен звън, а зловещ сигнал за гибелни дела.

Алма Матер дълго мълча, очарован и едновременно стреснат от силата на този малък човек, който умееше с няколко слова да променя образа на света. За да наруши магията, стеснително продума:

— Вие бихте пили топла кръв, а аз само студена водица. И се отпусна на тревата.

Делегата го последва, събу се и с облекчение размърда отеклите си пръсти. Алма Матер забеляза, че единият му чорап е скъсан и палецът стърчи навън. Нима този е същият човек, който преди малко призоваваше духовете на ада?

— Много ми се спи! — въздъхна Делегата. — Да дремна ли? Само час, а, товарищ?

Алма Матер поклати глава и мълчаливо извади пакета с хляба и сиренето.

 

 

До скрития зад тополите Лозанов достигнаха откъслечни думи:

— … Какво значи това? Ние там сме свикнали да делим наравно.

— Вярвам… но ви предстоят четирийсет километра… Не съм уверен, че когато стигнете горе… На тия наши конференции няма чевермета…

Наблюдаваше ги седнали на тревата край шосето около белия вестник и почти физически чувствуваше как сладко дъвчат. Каза:

— Вода!

Някой му подаде манерка, той извади таблетка аспирин. Отново каза:

— Нещо за ядене!

— Съвсем няма, господин началник — обади се Папийонката. — Остана назад. Да изтичам ли?

— Няма нужда!

Господин началникът направи презрителна гримаса и отново се взря в двамата.

Алма Матер събра в шепата си трохите, лапна ги, изправи се, смачка вестника на топка и съвсем по момчешки го ритна.

Делегата се засмя:

— Какво хлапе ми дадоха да ме пази! Не дай боже да ни нападне полиция!

Лозанов се усмихна. Внезапно го обхвана желание да се провикне в тихата нощ: „Не бойте се, товарищ делегат, няма да ви нападнем! Дори ще ви пазя като зеницата на окото си. Само продължете своя път! Длъжни сте да стигнете където трябва живи и здрави.“