Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24/7, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джим Браун

24/7

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

 

ИК „Бард“, София, 2002

ISBN 954-585-382-4

История

  1. —Добавяне

6.

Вашингтон, окръг Колумбия

Белият дом

— Доктор Лорик, момент, моля.

— Разбира се, господин президент. — Лорик седна в стола си.

Срещата на впоследствие наречената Група за реагиране за остров Васа продължи повече от два часа и завърши с предварителен план, който Лорик не съумяваше да възприеме.

Президентът изчака да останат абсолютно сами, после заговори:

— Доктор Лорик, знаете ли защо сте тук?

— Опитвах се да си го обясня. Със сигурност това е по моята специалност, но има хора с много повече практически опит от мен.

Президентът очерта с пръст отражението си върху полираната маса.

— Може би. Какво мислите за срещата?

— Интересна. Да ви кажа честно, приятно ми беше да наблюдавам динамиката на толкова разнолика група хора. Много волеви натури.

Президентът разтърка слепоочията си.

— Много его. В общи линии, кръгла нула като резултат. Политическо позьорство и осигуряване на гърба.

Лорик беше стъписан от откровеността на президента.

— Не ме разбирайте погрешно — има нужда от мозъчен тръст, където да обсъждаме, приемаме и затвърждаваме позициите си. Но нещата са по-сложни, отколкото си мисли обществото или дори самият тръст.

Лорик не каза нищо. Чакаше президентът да довърши мисълта си.

— Тук не става дума просто за биологичен тероризъм, нали, докторе?

Лорик се размърда в стола си. Кракът му пулсираше от болка, но той не й обръщаше внимание — искаше да разбере дали този вглеждащ се в подробностите президент е направил същия логически скок като него.

Президентът прокара длан по масата, сякаш в опит да изтрие отражението си от повърхността й.

— Мисля, че се сблъскваме със случай на тангентен сценарий. Вие написахте материал точно по тази тема. Публикуван в списанието за теория на психологията.

Значи това било. Лорик се усмихна несъзнателно.

— Това беше преди година, малко след отвличането ми.

Президентът вдигна поглед от неясното си отражение.

— Един от по-умните ми помощници ми обърна внимание върху него. До днес просто го бях забутал някъде в паметта си.

— Впечатлен съм.

— Недейте. Мозъкът ми е склад на ненужна информация. Част от нея може да се окаже полезна, повечето само го задръства. — Президентът се приведе напред. — Значи не вярвате, че дванайсетимата участници са мишените на атаката?

Лорик избарабани с пръсти по масата.

— Не, сър, не вярвам.

Президентът кимна и се отпусна назад.

— Значи става дума за психологическа терористична атака.

— Да, сър.

— Целените жертви?

— Американската общественост.

Президентът въздъхна.

— Значи разбирате защо не повдигнах въпроса пред всички.

Лорик разбираше! Теорията на тангентния сценарий не се разбираше дори от много от колегите му. Как би могло действията на малкото да засегнат многото? И не само да засегнат, но да нарушат, да дестабилизират и дори да разрушат? Лорик знаеше отговора, президентът — очевидно също.

— И по какъв начин ще се противопоставим? — Президентът се усмихна. — Доколкото си спомням, не предлагахте решение.

Лорик за пореден път се размърда с надеждата да стимулира кръвообращението си в посока към засегнатия крак и да намали болката. Изчака тя да отшуми, после отговори:

— С наша атака.

— На острова?

— Върху обществеността. Ще отговорим на манипулацията с манипулация.

Президентът издиша шумно през носа.

— Господи… — Тялото му се беше отпуснало в стола от изтощение. След няколко секунди той бръкна в предния джоб на ризата си и измъкна някакво листче. — Още нещо — лично е, да остане между вас и мен.

— Разбира се.

Президентът подаде листчето на Лорик. На него имаше написано на ръка име.

— Каквото и да се случи, този човек не трябва да умре.

 

 

Остров Васа

Прибоят плющеше в брега като римски камшик по гърба на християнин. С малко въображение човек можеше да „чуе“ стенанието на пясъка сред какофонията на стоварващите се отгоре му вълни. Чайките бяха намалели и самотните им крясъци бяха още по-призрачни.

Дана Кирстен стоеше на брега, със затънали в мокрия пясък стъпала, вперила поглед в хоризонта — към къщи и към Джена. От дома им в Джаксънвил, Флорида, до Атлантическия океан имаше по-малко от двайсет минути път. В свободните от работа недели на майка си Джена приготвяше храна за пикник: сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр, сандвичи от типа „всичко, което може да се пъхне между две филии става за ядене“. Към тях се добавяше ябълка, шоколадови десертчета и две бутилки вода — и бяха готови за тръгване.

Въпреки състоянието си или по-скоро — точно заради него, Джена много се гордееше, че се оправя самостоятелно, и с голямо удоволствие приготвяше храната за пикника.

— Цяла седмица си се скапала от работа, мамо. Днес аз ще се погрижа за теб — казваше тя с усмивка и снежнобелите й зъби лъсваха между розовите бузки.

Плажът не беше подходящо място за страдащите от физически недъзи. Краката на Джена, стегнати от метални шини, затъваха в пясъка до глезените. Затъваха и патериците. Всяка стъпка беше изпитание, всяко пристъпване — успех. След тях се обръщаха, деца ги сочеха с пръст, а Джена се усмихваше, сякаш нямаше други хора, сякаш само тяхната си компания беше от значение.

И това беше истината.

Но този плаж не беше техният. И въпреки че остров Васа повече удовлетворяваше естетическите възприятия в сравнение със сивите води на Джаксънвил Бийч, на него му липсваше душа. Брегът му не бе победа и обич, а провал и плен.

Тя щеше да се измъкне оттук, щеше да оцелее. Трябваше. Заради Джена.

Дана обърса единствената сълза, убягнала от прегръдката на волята й. После обърна гръб на океана и се отдалечи от безмилостно шибащия прибой.

 

 

Сиатъл

На Тъкър Торн му оставаха трийсет и осем секунди живот.

Като се оттласкваше с крака, той бавно и мъчително се повлече по циментовия под. Бавна и лишена от представителност процедура, но същото се отнасяше и до разкъсването на хиляди късчета месо от бомба. Успя да стигне до най-близката касетка и вдигна ръце. После, с обърната на другата страна глава и стиснати зъби, заудря Патока Доналд в ръба на касетката — отново и отново, в очакване динамитът да се взриви всеки момент.

На осмия опит го възнагради звукът на трошаща се пластмаса. Той разтресе бомбата и късчета пластмаса се посипаха на пода. След едно по-силно разтърсване върху цимента изтракаха двете батерии. Цифрите на екрана на часовника в средата на корема на Патока Доналд изчезнаха четири секунди преди хронометърът да се занули.

 

 

Остров Васа

Дана гледаше как с бавното стопяване на деня в нощ небето сменя цветовете си — от синьо, през розово, червено и всички възможни техни комбинации. Едва ли можеше да се измисли по-ярък контраст от този между величието на залеза и отблъскващия остров.

Нерин, ветеринарната лекарка, я помоли да си сменят леглата, защото от страх нямало да може да заспи до прозорец, гледащ към джунглата. С падането на мрака и надигането на живота в джунглата обаче, Дана започна да съжалява за размяната.

Непрестанното жужене на насекоми не я оставяше да се отпусне — събуждаше в съзнанието й образа на въртящи се остриета в далечна дъскорезница.

Нещо изви. Върколак? Умиращ звяр? Завръщане на мъртвите, за да търсят справедливост?

Тя придърпа завивката до врата си и се опита да заспи, но очите й се отваряха при всеки нов необясним звук. Нощният въздух се движеше като хищник, дебнещ плячка. Палмовите клони шумоляха, храстите се люлееха заплашително.

Тя съсредоточи мислите си върху дъщеря си: лицето, очите, срамежливата усмивка. Преди бавно да се поддаде на изтощението и съня, в съзнанието й се промъкна бледото видение на някого, или нещо, дебнещо отвън.