Джим Браун
24/7 (29)

29.

Остров Набиа

Кожата му беше напоена със смрадта на мъртва плът и отровни газове — беше проникнала дори в тъканта на мускулите. Съзнанието му беше отровено от изпарения, изпълнили го с видения на горката Бренда Сегар, издигнала надупченото си от куршуми тяло от морското дъно, за да му обясни най-добрия начин за нарязване на бифтеци.

Фостър се опита да разтърси глава и да прогони ужасяващия образ. Но главата му отказваше да се повдигне на приведения към гърдите му врат, сякаш на него беше увесена всичката риба, която беше извлякъл през живота си от морето.

Въглероден окис.

Страхът беше чудесно нещо, той го спасяваше. Страхът го напомпваше с адреналин, достатъчен да му припомни, че всъщност се крие под част от трупа на кит и пълни дробовете си със смъртоносните газове на джета, което го кара да халюцинира.

С умножени от страха сили той отхвърли кожата на кита.

Никаква храна или напитка не можеше да се сравни с чистия въздух. С всяко вдишване мислите му се изчистваха и целта му се очертаваше по-ясно. Ако беше писано да попадне в полезрението на флота, така да е. Не можеше да издържи и секунда повече под покривалото си.

Бърз оглед го увери, че няма кораб, завтекъл се да го преследва. Той избра посока, която трябваше да го отведе до земя, и пусна джета с пълна мощност.

Вълните бяха гиганти от вода — издигаха се все по-високо, колкото повече се доближаваше до брега. Той престана да управлява джета, а само се крепеше отгоре му и се надяваше. През избилите на очите му сълзи видя земя — бряг, а после и редица от колиби и хора до тях.

Джетът се заби в сушата и го отхвърли във водата. Една вълна го подхвана в пенестите си пръсти и го понесе напред. Пясъкът му предложи меко легло. Той заби пръсти в него.

Земя! Беше успял. Фостър вдигна глава и следващата вълна го шибна. На по-малко от метър стоеше момче на не повече от осем години. Той отвори уста да проговори, но водна плесница отнесе думите му. Прибоят се опитваше да го отмъкне обратно навътре. Детето не се помръдваше.

— Помощ — изграчи Фостър.

Детето не даде никакъв признак да го е разбрало.

Поредна вълна, този път с по-яка хватка. Фостър потъна под нея. Закрепи се с лакти за дъното и подаде главата си над водата, като кашляше и плюеше. После бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър, запълзя напред.

Момчето изчезна. За помощ? Фостър не спря да пълзи, докато първо главата, след това раменете и гърдите му не излязоха от водата.

Спря и вдъхна скъпоценен въздух. Мускулите му, които допреди малко изгаряха от болка, сега бяха безчувствени.

Едва долови гласовете над яростния рев на прибоя. Напрегна се да чуе, да си преведе чутото. Думи, определено. Но не можеше да извлече никакъв смисъл от тях. Непознат език? Или пък мозъкът също отказваше вече да му служи? Сърцето му биеше бясно, ушите му звъняха. Кожата му се раздираше от сърбеж. Не. Прекалено рано беше още за това.

Нещо твърдо и остро го удари по гърба. Още едно, този път отстрани по главата. В пясъка тупна камък.

Камък?

Главата му запулсира от болка. Той стисна зъби и вдигна поглед. Плажът вече не беше безлюден. Пред него бяха наредени десетки почернели мускулести крака. Момчето се беше върнало с други свои връстници. Фостър обхвана плажа с поглед: само момчета и мъже.

Опита се да заговори, да обясни, че му трябва помощ. Поредният камък, който го удари по главата, беше по-голям и по-ръбест. Причерня му. По челото му потече кръв и Фостър премигна, за да предпази очите си. Още един камък, и още един, и още.

Дясното му око залепна от кръвта. Той отвори широко лявото и със сетни събрани сили се опита да разбере:

— Защо?

Във фокуса на все още здравото му око попадна най-близката колиба. Беше сглобена от стари дъски и едва се крепеше. На ръждясалия й ламаринен покрив се мъдреше паянтова алуминиева антена.

„Телевизията, шибаната телевизия“ — беше последната мисъл в живота му.