Джим Браун
24/7 (26)

26.

Остров Васа

Вече осми път се заблуждаваха, че са намерили източника на вторичното захранване. Но Кори отказваше да се предаде. И това действаше успокоително на Джъстин. Кори явно бе човек, който знае какво върши, и Джъстин изпитваше удоволствие да му помага както може.

Това му оставяше много време да мисли за други неща. А единственото, за което можеше и искаше да мисли, беше Дана.

— На какво се усмихваш? — попита Кори.

— Мислех си за… нещо.

— Без съмнение — Кори се ухили — за нещо по-важно от това да се махнем живи от острова?

— Няма по-важно от това. Хайде на работа.

Но Кори не го остави на мира:

— Мислеше за Дана, нали? — Очите му проблеснаха весело. — Нали? Нали? Ти си влюууубен.

— Какво?

— Джъстин си има гадже! — Закачката придаде на Кори вид на хлапак. Той изкриви физиономия в имитация на целувка. — Джъстин е влюбен в Дааа-на!

Джъстин чак се задави от смях. Добронамереността на Кори засегна в него някаква детска струна, за която не подозираше, че още е жива.

Върнаха се към задачата си с удвоена енергия благодарение на приятното и за двамата отвличане на вниманието.

 

 

Четири минути и двайсет и осем секунди до гласуването.

Джъстин вярваше, че проява на Божията воля е да срещне жена и да се влюби в нея само дни, може би минути, преди да умре. И ако такава беше съдбата му, нямаше да се противи.

Няколко пъти провидението се беше намесвало в негова полза. Повишиха го, докато същото не се случваше с хора, които даваха много повече от себе си. Получаваше втори, трети, четвърти, че и пети шанс да започне живота си отначало. В този смисъл беше дошъл денят за плащане на сметката.

Но не можеше да повярва, че Бог ще е толкова отмъстителен или зъл, та поиска да му бъде принесен в жертва някой толкова изпълнен от любов като Дана.

Чуваше как Кори и другите го викат, умоляват го да отиде в Кръглия дом. Той ги заглуши със собствените си викове — търсеше Дана.

Пясъкът на плажа беше потъмнял от дъждеца сутринта. Ходилата му затъваха в него, докато тичаше. Ревът на океана заглушаваше виковете му; той се сети, че по същия начин би заглушил и зова на Дана за помощ.

По-скоро би умрял, отколкото да живее без Дана.

Осъзнаването на това го разтърси. Погледът му се замъгли от щипещи сълзи. Сълзи. Не предполагаше, че още е способен да плаче. Падна на колене в рохкия пясък, готов да принесе себе си в жертва заради нея. Струваше му се, че до ушите му достига гласът й — произнасяше името му, викаше го на помощ.

Джъстин вдигна глава. Не беше игра на въображението му. Тя беше, наистина! Залиташе към него. Джъстин скочи и се втурна към нея.

 

 

Занесе я на ръце до нишата й.

— Какво стана? — попита Нерин, докато проверяваше пулса на Дана.

— Паднах — изграчи Дана. Тялото й беше покрито с порязвания и охлузвания. Кръв беше засъхнала върху подутите й устни, а на лицето й излизаше синина.

Вече беше разказала на Джъстин съкратена версия на преживяното през нощта, като завърши с падането от третия етаж. Врагът й беше послужил като омекотител на удара. Въпреки че Бъртън Ръдиард беше поел удара, почти за минута тя беше загубила съзнание. Самият Бъртън не бе давал никакви признаци на живот, когато Дана бе дошла на себе си. Джъстин я беше пресрещнал по средата на пътя до Кръглия дом. Без него Дана едва ли би могла да се справи навреме с оставащото й разстояние.

— Можеш ли да стоиш? — попита Джъстин, без още да я пуска на земята.

— Да, добре съм. — Когато той я пусна, Дана залитна и го сграбчи за опора. — Ще се справя.

— Няма опасност за живота ти от раните — каза й Нерин и се върна в собствената си ниша. — Ще ги почистя след гласуването. Какво й се е случило, Джъстин?

Джъстин застана в нишата си и успя да пусне петте спасителни камъка секунда преди таблото да светне.

— Нападнали са я.

— Нападнали са я? — възкликна Феодора. — Кой?

Изведнъж слънчевата светлина, нахлуваща през вратата на помещението, изчезна. Някой стоеше на прага.

Бъртън Ръдиард — гол до кръста, целият обгорен и в кръв.

 

 

Прегърбен, притиснал ребрата си, няколко от които вероятно бяха строшени, Бъртън се намести с куцукане в нишата си. Огънят беше обгорил раната от отвертката. Липсваше един от предните му зъби. Не изглеждаше обаче, че раните му го впечатляват. С опакото на ръката си Бъртън избърса кръвта, стичаща се по лицето му, вперил в Дана дивия си поглед, и злобно каза:

— После ще се оправя с теб.

Джъстин понечи да излезе от нишата си.

— Не сега — спря го Дана и посочи екраните. Гласуването вече течеше.

— Островът не е толкова голям — продължи Бъртън. — Няма къде да бягаш.

— Забрави ли за камерите? — Дана се учуди колко спокойно прозвуча гласът й.

Бъртън се разсмя. Кръв, смесена с лига, потече по брадата му през дупката в зъбите.

— Е, и? Ще ме тикнат в затвора ли? Май си забравила, че всички ще изпукаме на тоя остров. Въпрос на време. Да не искаш да ми кажеш, че трябва да ме е страх от полицията?

Дана се усмихна; разбитата устна я заболя.

— Не от полицията. От зрителите. Те ни гледаха през цялото време и освен ако не съм забравила да броя — тя кимна към екраните, където преброяването беше завършило — ти си пътник, мръснико.

 

 

Ковингтън, Джорджия

Пръстите на Боби Ванс го заболяха от многократното гласуване за кратко време. Майка му и баща му бяха направили същото. Хокането беше забравено, провеждането на дисциплинарни мерки — отложено, защото не беше възможно да се изключи връзката и да се пренебрегне разиграващото се на остров Васа.

Загледан в обявения окончателен резултат, Боби Ванс не можеше да се нарадва на чудото. Невероятно беше как едно проблясване на компютърния екран, показващ събития на хиляди километри от него, случващи се на непознати хора, можеше да окаже влияние на посоката на развитие на неговия живот.

Най-много от всичко го радваше, че осъждането на един човек на смърт се бе превърнало в семейно дело.

 

 

Остров Васа

Контрол заговори:

— Бъртън Ръдиард, двайсет и една хиляди осемстотин седемдесет и един гласа. Бъртън Ръдиард, ти си прогонен.

Побърканият изрева. Забравил напълно за раните си, в пълно умопомрачение, той се хвърли към Дана, протегнал ръце към гърлото й.

Джъстин се прехвърли през таблото и го блъсна. Двамата се затъркаляха по пода. Лудостта е мощен стимулант и Бъртън се оказа върху Джъстин и го стисна за гърлото.

Кожата на Джъстин започна да се изприщва и той с последни усилия успя да отблъсне Бъртън и запълзя към нишата си и спасителната инжекция. Но Бъртън се вкопчи в краката му и го повали на пода. Кожата на самия Бъртън гореше за втори път и се издуваше. Очите му намериха Дана.

— Може и да отида в ада, но ще взема и приятеля ти с мен.

Кожата на самата Дана също се подуваше.

— Бий си ваксината! — изкрещя Джъстин.

Дана измъкна инжекцията си от кутията, падна на колене и я заби в ръката на Джъстин.

— Нееееее… — простена той.

Дана се свлече на пода — стараеше се да е по-далеч от Бъртън — и изпъшка:

— От изтощението ми действа по-бързо.

Кожата на ръката й заприлича на крокодилска. Студеният допреди мигове под й се стори като нажежен котлон. С подновени от инжекцията сили, Джъстин се отскубна от хватката на Бъртън, изтича до нишата си, извади своята инжекция и се върна.

Лицето на Дана гореше. Синината бясно пулсираше.

Тя не усети убождането, когато Джъстин заби инжекцията в ръката й. Но резултатът в тялото й беше почти мигновен — като хладен ветрец под кожата, блокирал действието на вируса за още ден.

Предсмъртният вик на Бъртън Ръдиард беше пълен с терзание не от физическата болка, а от осъзнатия факт, че Дана е още жива.

Контрол:

— Шест участници, пет дни.