Джим Браун
24/7 (11)

11.

Остров Васа

Джъстин се намираше на крачка от смъртта. Едно по-силно подухване на северния вятър и той щеше да се сгромоляса от петнайсет метра върху скалите отдолу. Дори от такова разстояние прибоят впечатляващо блъскаше крайбрежни камъни с височина на къщи.

Той разпери ръце и остави на морския бриз да го охлади. Беше прекосил две трети от острова, докато стигне дотук, и плуваше в пот, но усилието си струваше. Като пилот, за него беше важно да има панорамен поглед и се почувства по-добре, като видя целия остров в краката си.

Обиколката му преследваше три цели: първо — да добие визуална представа за мястото; второ — да намери райони без телевизионно покритие; трето — да открие каквото не се очакваше от него да знае.

От позицията си върху скалите видя пет сгради, които не бяха нанесени на картата, и запомни местата им.

Сградите — повечето останали от времето на военната база, се намираха в различни стадии на разпадане. Поне това подсказваше външният им вид. Големи усилия бяха хвърлени от инженерите, за да може техните добавки да се сливат със завареното на острова. Но Джъстин беше открил слабост. Повечето от постройките бяха маркирани с бели дървени табели: СГРАДА „АЙЗЕНХАУЕР“, ПАВИЛИОН „ФРИКС“, ЗАЛА „ГАНИМЕД“, СГРАДА „ПАТЪН“. Имената, изглежда, бяха писани на ръка и част от тях бяха толкова избледнели, че едва се разчитаха. От близък поглед обаче се виждаше, че няколко са обработени специално, за да добият вехтия си вид.

Добре изпипана работа — което говореше на Джъстин, че постройките са били доста променени и следователно в тях може да са скрити заветните спасителни камъни.

Той се загледа във вътрешната част на острова. Беше покрита с нискорасли дървета, храсти и порьозни скали — имаше опасност от подпочвени кухини след проливен дъжд.

Маниак на тема история, Джъстин си преговори наученото за остров Васа. И двата, заедно с близкия до него Наваса, бяха открити в началото на петнайсети век от Христофор Колумб. Цели триста години никой не им обръщал внимание, защото хората се заселвали на по-гостоприемни парчета земя. През 1857 година дошло второто откриване на Васа, владичеството на Съединените щати над който било провъзгласено от американеца Питър Дънкан въпреки сериозните протести от страна на Хаити.

Джъстин взе един камък и го хвърли в храсталака. Някаква птица с дълги пера в черно и синьо изплашено излетя. Именно гуаното — птичият тор, бе превърнало никому неизвестния Васа в скъпа недвижима собственост.

В годината преди появата на Дънкан на Васа Конгресът бе приел закон — законът „Гуано“, според който САЩ можели да претендират за владичество над всяка ненаселена земя, където може да се намери гуано. В средата на деветнайсети век гуаното се използвало като силен органичен наторител, в резултат на което през следващите петдесет години повече от милион тона курешки били транспортирани от Васа. Управата на Хаити отнесла спора за собствеността чак до Върховния съд, където го загубила — но пък безпристрастността на съд, базиран в Америка и подчиняващ се на американския закон, беше спорна.

Без значение чия собственост е, Васа си водел мирен живот. Седем различни колонии били изметени за това време — от бури, пожари или без обяснима причина. Смъртността на това парче земя от около пет квадратни километра надминавала почти сто пъти нивото на смъртност на всеки друг остров със сравними размери.

С откриването на нови, по-евтини торове, Васа бил отново изоставен. През 1929 година САЩ се завърнали, за да построят фар в най-високата му точка. Васа се намирал по трасето на воден път от увеличаващо се значение. И още веднъж проклятието на острова си казало думата. Трима пазачи на фара загинали по време на дежурство, а един изчезнал. За петнайсет години фарът се превърнал в руини.

Следващото завръщане на американците било през шейсетте години на двадесети век. Обявената цел — да се построи база за изучаването на стотици местни растителни и насекомови видове. Слухове и инсинуации хвърлили подозрението, че всъщност става дума за военен подслушвателен пост, което по-късно се потвърдило, благодарение на Закона за свободен достъп до информация.

Скоро сателитите направили подслушвателните станции ненужни и Васа за пореден път се превърнал в остров призрак. Рядко по време на риболовния сезон рибари си устройвали биваци на плажа за кратко, но дори и техните обиталища били свързвани с истории за необяснима смърт и трагедии.

И ето че сега Васа за пореден път приемаше нежелани гости и за пореден път гневът на острова беше събуден.

Джъстин погледна към морето. От скалата се виждаха добре корабите на хоризонта. В сравнение с последния появил се кораб, останалите приличаха на джуджета.

— Господи! — прошепна Джъстин. — Самолетоносач. Докарали са цял шибан самолетоносач.

 

 

Той напредваше като питон — бавно и методично, пълзеше опрян на лактите си и се осланяше повече на слуха, отколкото на зрението си. Дана и другата жена не преставаха да бърборят, все за глупостите, за които жените обожаваха да си чешат езиците непрекъснато. От време на време Дана се засмиваше. И другата се смееше, но ушите на Бъртън ловяха единствено смеха на Дана.

На два пъти беше принуден да спира, защото придвижването му се затрудняваше от болезнената му, пулсираща ерекция.

„Какво правиш?“, изплакваше по-добродетелната му част, но плачът й се чуваше все по-слабо и по-слабо. Трийсет години бяха достатъчни за размяна на ролите. Сега тъмната страна движеше представлението.

„Спри се, не е прекалено късно.“

Но беше. Той щеше да умре. Както и всички останали.

През целия си живот се беше опитвал да се пригоди към обществото. Почти го беше постигал, но никога напълно. Два провалени брака и толкова смени на работата, че не ги помнеше, бяха доказателствата. Приемането му в „24/7“ беше последният му и най-добър шанс.

Последният шанс също се беше оказал напразен.

Чакаше го сигурна смърт.

Изненада го лекотата, с която приемаше съдбата си. Може би — прекалено лесно?

Да не би да беше самоубиец?

Може би.

Или може би прагматичен?

По-вероятно.

Каквато и да беше истината, приемането на смъртта бе изненадващо освобождаващо. Смъртта премахваше всякакви последствия и морални присъди; нищо не можеше да го спре да не утоли глада си.

Той внимателно измъкна ножа от задната част на колана си. Беше ножът на месарката — Бренда. Отмъкнат през нощта. Най-големият и най-заплашителният, който беше виждал. Ножът имаше важна роля. Колкото по-голямо е острието — толкова по-силен е страхът. Колкото по-силен е страхът, толкова повече купон.

Частица от него му нашепваше, че трябва да изчака, докато издебне Дана сама. Но той отхвърли тази мисъл. Идеалното място и време бяха избрани от самата Дана.

Той спря, надигна се и погледна иззад храста. Виждаше ги и двете. Ветеринарката стоеше с гръб към него. Дана гледаше пред себе си.

Добре.

Щеше да скочи първо на ветеринарката. С опрян до гърлото й нож, Дана щеше да се подчини. После, когато се увереше, че е в ръцете му, щеше да убие другата, като вкара острието в гърлото й чак до костта, пред очите на Дана.

Това щеше да умножи действието на фактора страх.

Щеше да отведе Дана до предварително избраното място и да я изнасили пред очите на целия свят. Мисълта за това правеше представата му още по-еротична.

Той се изсмя гласно.

Двете жени спряха да говорят. Дявол да го вземе, вече изобщо не се владееше.

Бъртън Ръдиард се изправи.

 

 

Вехтото дърво на малкия кей поскърцваше и подскачаше под краката им. Бренда се спира на два пъти, от страх да не пропадне през дъските. Всеки път Фостър я хващаше за ръката и я теглеше напред:

— Хайде, няма от какво да се боиш.

Три и половина метровата лодка от фибростъкло се поклащаше бавно и почукваше по кея. Бренда поклати глава.

— Не знам. Много е малка тази лодка.

Фостър, рибар по професия, почеса рошавата си брада и се усмихна.

— Чудесно ще свърши работа. Излизал съм в открито море и с по-малки. Имай ми вяра. Израснал съм на вода. Щом нещо се задържа над водата, мога да го управлявам.

— Не каза ли, че си от Калифорния?

Една вълна повдигна лодката и я притисна в кея. Цялата конструкция се разлюля.

— Да, и?

— И — това е Карибско море. Разликата е огромна.

Чу се изпукване. И двамата застанаха нащрек.

— По дяволите, ако не се махнем от това нещо, ще свършим във водата — предупреди Бренда.

Фостър не обърна внимание на думите й.

— Морето си е море. Солена вода, вълни и вятър. Това е всичко. От какво толкова те е страх?

Още едно изпукване.

— Не се шегувам. Ти си стой, ако щеш, но аз се махам от тоя проклет кей. — Бренда затича към брега, Фостър я последва.

На сушата тя продължи спора.

— Аз съм градско момиче. Не знам и грам за водата. Затова пътешествие на борда на лодката „Рибка“ изобщо не ме привлича.

— Ами стой си тук тогава. — Фостър смени тактиката. — Стой и се остави да те правят на балък. Проблемът за мен е никакъв. Трябва да съм глупак дори да разговарям с теб. Просто трябва да те оставя да си мислиш, че нещата са истински, а аз да си приключа играта и да обера парите.

— Не съм казала, че не идвам. Само казах, че ме е страх. Разбираш ли?

Фостър изсумтя.

— Ама да пукна, ако не изглежда истинско — не млъкна Бренда. — Когато оня, счетоводителят пукна, за малко да подмокря гащите. А аз не се плаша лесно. Как го изиграха това, по дяволите?

Фостър се разсмя.

— Да си ходила някога на кино? Виждала ли си как прострелват Арнолд Шварценегер и го превръщат в робот? Нарича се специални ефекти. Те могат всичко. Освен това, що за трик ще е, ако можеш да познаеш, че е трик?

Той извади пакет цигари и почука с него по крака си.

— Какво каза, че работиш?

— Транжорка съм — каза Бренда. — Режа месо. Адски много месо. Няма по-добър от мен със сатъра и ножовете. Просто няма.

Фостър махна целофана и отвори пакета.

— Виждала ли си някога човек да умира?

Бренда поклати глава.

— Ами, дядо ми. Но той беше в болница. Все едно му дръпнаха щепсела и след няколко минути го нямаше.

— Аз съм виждал много хора да умират — излъга Фостър, извади цигара от пакета и я лапна. Цигарата заподскача върху долната му устна, докато говореше. — Много. И повярвай ми, ако си виждала истината с очите си, няма да се подведеш по трикове. Всичко е част от играта. Хората, които имат достатъчно акъл да се измъкнат от острова, преминават в следващия кръг.

Фостър прибра пакета и извади запалка.

— Спомняш ли си какво ни каза оня пич, продуцентът?

— Брант — допълни Бренда. — Нелсън Брант. Хлъзгав тип. Не ми се понрави.

— Да, Райкрофт. Помниш ли, че ни каза, че това е различно от всичко, което сме видели досега? Е, не знам как е при теб — той махна със запалката към вътрешността на острова, — но аз досега не бях виждал нищо подобно. Никога.

Бренда кимна достолепно. Фостър виждаше ясно, че тя се сили да му повярва. Истината обаче беше, че сам той не беше убеден. Независимо от думите му, смъртта на счетоводителя изглеждаше истинска, съвсем истинска. Всичко й беше истинско. Той запали цигарата и смукна дълбоко. Все едно. На трийсет и три години, след като си беше вадил хляба сам от тринайсетгодишна възраст, за нищо на света нямаше да си седи на косматия задник и да остави разни пълни непознати да решават дали да живее, или да умре.

Ако ги бяха заразили, мястото им беше в болницата. Независимо от това Фостър Мерик си обираше крушите от тоя остров.

— Мамка му! — Бренда посочи хоризонта. — Що за кораб е това?

Фостър дръпна от цигарата.

— Адски голям кораб. От ония, за пътешествия. Там трябва да отидем.

— Не ми прилича на кораб за развлекателни пътувания.

„На мен също“ — помисли си Фостър, но не го каза на глас.

 

 

Докторът стоеше на плажа и гледаше към открито море, заслонил очите си с ръка. Джъстин дотича по пътеката.

— Виждаш ли го? — попита старецът.

— Да. Самолетоносач. — Джъстин погледна доктора с любопитство. — Как позна?

Докторът изръмжа.

— Един от синовете ми служеше на самолетоносача „Карл Винсънт“. Защо им е да пращат такова чудо тук?

Същия въпрос си задаваше и Джъстин. Много мускули за малка блокада. Само една причина му идваше наум за такава предпазливост: вирусът. Сигурно беше много опасен.

Всякаква мисъл за спасяването им бързо се изпаряваше.

— Все още ли не става нищо с радиото? — попита Джъстин.

Докторът сключи ръце на гърба си.

— Кори Нестор, момчето, което разбира от компютри, се занимава с това. Казва, че има изходящ сигнал, но нищо не се получава в отговор. — Той кимна към вътрешността на острова. — Опитах с телефона, радиото, дори със стария Морзов код. Нищо. Чуват ни, виждат ни, но ние не ги чуваме.

— Някакво объркване на честотите?

Докторът сви рамене.

— Може би.

На хоризонта се появи някакво движение. Джъстин постави ръка над очите си.

— Ах, мамка му! — изтръгна се от устата му. Обзе го вледеняващо предчувствие.

— Какво?

— Вкарвай всички вътре, веднага.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Ситуационната зала

Това, което се наричаше ситуационна зала, по-скоро приличаше на Контрол на полетите на НАСА. Функционално — също. Четиридесет и два монитора образуваха масивна видеостена, а десетки други бяха разпръснати из цялото помещение и показваха различни кадри на живо от остров Васа. Непосредствено до видеостената беше поставен огромен екран, показващ зоната, към която имаше най-голям интерес. Покрай най-отдалечената стена на помещението бяха разположени дванайсет кабинки — във всяка имаше оператор, снабден с три монитора и видеоапарат, проследяващи определен участник. Центърът на помещението бе зает от карта с размери два и половина на три метра, върху която беше нанесена пълната топография на острова, сградите и корабите, формиращи блокадата.

За времето след последното идване на доктор Лорик на картата се беше появила нова фигурка.

— Какво е това? — попита той един мъж в униформа на флота.

Мъжът, поне десет години по-млад от Лорик, отговори с добре оттрениран тон на уважение:

— „Кенеди“, сър. Дислоцираха го преди по-малко от час.

Лорик почувства пронизващ страх.

— Самолетоносачът „Джон Кенеди?“

— Да, сър. По заповед на адмирал Дохърти.

На Лорик беше предоставено собствено кътче, с осем монитора, позволяващи му да събере цялата необходима информация за съставяне на профил не само на Контрола, но и на участниците.

Той видя адмирала в другия край на помещението и забърза към него с намерението да влезе в спор.

Дохърти беше набит, с огромни рамене и врат, чиято обиколка на око се равняваше на обиколката на кръста на Лорик. Без съмнение на млади години беше изглеждал извънредно внушителен. Но възрастта беше загладила острите ръбове и мускулите бяха заменени от тлъстини.

— Мисля, че се разбрахме само за една ударна група. Екипирана за биологична война. Светкавично атакуване и изтегляне.

Адмиралът погледна Лорик така, сякаш току-що беше видял говорещо животно.

— Изтребителите са застраховка. Гаранция, че имаме сериозни намерения. Време е да покажем на тия терористи, че не могат да си играят игрички със Съединените щати, и още по-малко — с военноморския ни флот. Знаем какво правим, господин…

— Доктор. Доктор Шърман Лорик. И не съм сигурен, че знаете. Хората, стоящи зад това, са добре организирани и повече от способни да проведат настъпателна стратегия. Уверявам ви, че са готови да реагират на всичко, което сметнат за сериозна заплаха. Даже изпращането на хеликоптера е рисковано, а това… Военни самолети — просто си го просим.

Адмиралът набръчка вежда. Устата му се разтегна в подигравателна усмивка.

— И как точно биха го направили, по дяволите? Там нямат оръжие, нямат жива сила. Как, дявол взел го, възнамеряват да ни спрат?

Лорик усещаше, че ги наблюдават.

— Ами… не знам — призна той накрая.

Адмиралът изпухтя презрително. Погледът му се изпълни с надута самоувереност.

— Точно така, не знаете. А сега ви предлагам да си седнете на мястото и да гледате как действат истинските бойци.

 

 

Остров Васа

С присвити устни и стиснати зъби, Бъртън се изправи сред зеления гъсталак като партизанин в засада. Нерин се обърна при звука на смеха му.

— От колко време киснеш там? — попита тя с ръце на кръста, като майка, гълчаща непослушно дете.

Дана разпозна заварчика, от когото по-рано я бяха побили тръпки.

Усмивката на Бъртън се изкриви в похотлива маска.

— Е — каза Нерин и придружи думите си с вдигане на рамене. — Ако нашият перверзник ни е гледал скришно през цялото време, е видял каквото му душа иска.

Дана опита да го обърне на смях, но мускулите на врата й останаха стегнати. „Ставаш параноична.“

Бъртън направи крачка напред. Сърцето на Дана заби ускорено. В този момент островът се разтресе от звука на предупредителния сигнал. Призоваваха ги да се явят в Кръглия дом.

 

 

Джъстин наблюдаваше от прага на спалното прелитащите изтребители на флота. Сериозна работа: F/A-18 „Хорнет“, конструирани за война и въоръжени до зъби. Два. Самолетите прорязаха небето един до друг, после се разделиха — единият зави на изток, а другият — на запад.

— Какво искат? — попита някой. Неколцина плачеха. Предполагаше се флотът да е техният спасител, добрите герои. Защо тогава изпращаха изтребители?

Трима души изскочиха тичешком от джунглата. Джъстин позна Дана и усети как юмрукът, стегнал сърцето му, леко разхлаби хватката си. Поне с нея всичко беше наред. Триото се втурна в Кръглия дом.

Изтребителите направиха тегел навътре в морето, завиха, изравниха се отново и се насочиха към острова.

„Обстрел“ — сети се Джъстин. Нямаше нужда от ракети. Просто няколко откоса с 20-милиметровата картечница „Вулкан“ и всичко на острова става на спагети, включително и участниците в шоуто.

Няколко души се доближиха до прага. Той ги отпрати обратно навътре, но сам не се помръдна. „Какво си мислят тия, мамицата им?“

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

— Мамка му! — изруга един от цивилните в залата, свали слушалките си и натисна едно копче, с което образът върху един от седемте мрежови монитора се прехвърли към видеостената. — „Глоуб“ знаят за атаката.

Доктор Шърман Лорик погледна към видеостената и се усмихна, без да го съзнава. Тъкър Торн можеше да няма данни за вокалист на рок група или за модел на мъжко бельо, но типа фотогеничност, която притежаваше, го караше да изглежда добре на телевизионен екран. Звукът беше усилен. Гласът на Тъкър изпълни Ситуационната зала:

— … в атаката ще бъдат използвани най-модерни химически бойни средства и най-усъвършенстваният модел хеликоптер на света…

— Откъде, по дяволите, тоя знае това? — изкрещя адмирал Дохърти.

Никой не му отговори. Президентът на Съединените щати вдигна поглед, който за момент премина и през Лорик.

Водещият попита Тъкър за подробности относно хеликоптера. Репортерът отговори, без да се консултира с бележките си:

— Модел MH-53J „Пейв Лоу“ III е конструиран за специални операции: по-точно, инфилтриране, доставяне на провизии и измъкване от вражеска територия. Може би си спомняте драматичната история по спасяването на свален пилот по време на операция „Пустинна буря“. Капацитетът му, като дистанция и височина на полета, е невероятен и той може да лети при всякакви метеорологични условия, денем и нощем. Побира трийсет и осем въоръжени бойци, а товарът, който може да се закачи на външната му кука, е до осем тона.

Лорик беше впечатлен. Той беше споменал само накратко хеликоптера, без никакви подробности. Очевидно Тъкър си беше написал домашното.

— Какво е въоръжението му? — попита водещият.

— По-тежко не би могло да бъде — отговори гладко Тъкър. — Включително три петдесетмилиметрови картечници.

— За какво са им? Очакват ли се неприятности?

Тъкър поклати глава. Беше застанал под малък заслон, на фона на океана. Лорик се усмихна — знаеше, че океанът не е същият. Тъкър все още се намираше на западното крайбрежие.

— Не се очакват, но все пак се прави подготовка. Високопоставеният ми източник ме информира, че президентската кризисна група, дала разрешение за акцията, изисква максимално ниво на застраховане.

— Високопоставен източник? — избуча адмиралът. — Кой, дявол го взел, е високопоставеният му източник?

Президентът отново погледна Лорик. Докторът отмести своя, в случай че някой забележи.

На екраните Тъкър продължаваше репортажа си:

— Както показаха събитията от последните два дни, всичко е възможно. Повтарям, целта на акцията е да се слезе на острова и да се вземе кръвна проба. Участващите в десанта ще носят най-последния модел биозащитно облекло, а на вертолета е добавена специална карантинна кабина. След напускането на острова специалната група ще остане под карантина, докато Центърът за контрол и борба със заболяванията не даде разрешение за вдигането й…

Репортажът продължи още пет минути. След края му в помещението настана пълна тишина, ако не се броеше лекото бръмчене на компютрите и комуникацията между флота и командването.

— Визуален контакт — каза някой.

— Главен екран — беше отговорът.

Появи се нов ракурс на остров Васа, този път от камера под изтребителите.

 

 

Остров Васа

Пред очите на Дана Кирстен невероятно изглеждащият самолет направи пълно преобръщане и се изстреля право нагоре. При други обстоятелства гледката щеше да е дори забавна. При сегашните всяко ново събитие носеше допълнителен страх и скептицизъм.

„Затова ли тоя Бъртън толкова ми действа на нервите?“

Може би, но обяснението не звучеше убедително. Беше го хванала на два пъти да я гледа. По-право, не да гледа, а да я съблича и обладава с поглед.

„Така, вече напълно се побърка.“

Защо някой изобщо би обръщал внимание на нея, при положение че може да си се нагледа на Нерин, с трапчинките й, или на Рене, с циците й, които спокойно можеха да извадят нечие око?

— Добре ли си? — попита я Джъстин от вратата.

Тя почти се обърна, за да види с кого говори, и усети, че се изчервява.

— Нормално. — Посочи небето. — Ти си пилотът. Някаква идея какво става?

Изтребителите се бяха смалили до размерите на монета. Монети, натъпкани с всевъзможни смъртоносни джунджурии.

Джъстин вдигна поглед към небето.

— Само оглеждат.

— Лъжеш. — Тя го изгледа подозрително.

Този път той се изчерви.

— Малко. Първите прелитания бяха прострелни.

— Искаш да кажеш — когато се лети ниско и се стреля по всичко, което се движи?

— Нещо подобно. Но няма нужда да се паникьосваш. Те не стрелят.

— Засега.

Изтребителите се връщаха.