Хаим Оливер
Хелиополис (42)

6. Тревога

Без да обръща внимание на доктор Мартин, Виктор се свърза с Нутрицариума. На екрана се появи ръководещият възстановителните работи:

— Тук Нени Ес 98–46. Слушам.

— Говори Архонтът. До един час да ми бъдат дадени точни данни за разрушенията и за производствените възможности на останалите цехове.

— Слушам.

Виктор включи складовете. Без да изчака формалностите по представянето, той изрече:

— Тук Архонтът. До един час да ми бъдат дадени точни данни за резервите храна и соларин, с които разполагаме.

Включи басейните с подводниците:

— До един час да ми бъдат дадени точни данни за състоянието на въоръженията в подводниците.

Накрая се свърза с Ван Дам. От екрана гледаше стъкленото око на полковника, който не намери за нужно да се представи.

— Ван Дам — заповяда Виктор, — до един час да ми дадеш сведения за броя на ембриите и сапиите, останали живи!

Тънките устни на полковника жлъчно се свиха:

— Виктор Ес! Забравяш с кого говориш. Нареждам ти незабавно да се върнеш и се явиш при мен!

— Пе номер 3 — повтори Виктор, — до един час сведенията да са тук!

— Виктор Ес, ти ще…

— Пе номер 3, това е заповед на Архонта. Не я ли изпълниш, ще бъдеш изпратен в Енергариума. Край!

Виктор изключи видеофона и едва тогава забеляза доктор Мартин, който почистваше кръвта от лицето му.

— Какво правиш тук? — попита той грубо.

— Контузен си…

— Върви си!

Докторът затвори чантата и примирен се упъти навън. На прага обаче чу Виктор, които отново заговори пред микрофона:

— Тук Архонтът. Алман 99–98, колко Сигма-минус има, в контейнерите?

— Триста и два грама. В три контейнера по сто грама, в четвъртия два. До довечера ще получа още двайсет и шест грама.

Доктор Мартин излезе. На вратата пазеше гигант в черно. Лекарят почувствува на тила си неговия изпитателен поглед и побърза да се отдалечи от този бункер, от изсъхналата жива мумия на А1, била някога всемогъщият Архонт, да избяга от тази зала, където подготвяха края на планетата… И колкото повече навлизаше в коридорите на Сектор Пе, толкова повече ускоряваше крачки и старческото му сърце се свиваше от остра болка в гърдите.

Влезе в кабинета си, закри с възглавница екрана на видеофона, отключи шкафа с медицинските уреди. На дъното лежеше лъскава кутия за изваряване на инструменти. Взе я, отвори я. Лазерният пистолет беше там, зареден.

 

 

Обективите гледаха към океана. Трите кораба бяха още там, в далечината, спрени от интензивното лъчение. Но на борда на „Южна звезда“ стоеше една фигура в черен антибер, фигура на жена, и тя гледаше с бинокъл към острова.

Виктор се наведе към дремещото старче:

— Архонт! Ти си уморен. Иди да спиш! Аз ще те замествам, докато си починеш.

— Да, да… — измънка А1. — Само че внимавай за Мозъка… Той също се уморява… И е гладен… Контролирай кръвта! Той не бива да гладува.

Виктор подхваща стареца под мишница и му помогна да се дотътри до неговата стаичка, която по нищо не се отличаваше от килиите на сапиите: същата монашеска строгост на мебелировката, същата белота по стените. На масата обаче, до купичката соларин, лежаха дълга странна лула и торбичка бял прашец.

Още като влезе, Архонтът протегна жадни ръце към торбичката, взе от прашеца, пусна две стиски в лулата и с треперещи пръсти я запали. Сетне се изтегна върху леглото и запуши. По лицето му се разля блаженство…

И понесен от белия дим на наркозата, Архонтът на Хелиополис, наречен още А1 или Жрец на слънцето, потъна в миналото, в онова невероятно далечно минало, когато той е бил великият учен Манфред фон Рот, създателят на подземния град Форт Алое, творецът на Мозъка… И после се пренесе в бъдещето, в онова примамливо бъдеще, в което той щеше да бъде пълновластният владетел на Земята и Слънцето…

Виктор погледна тази човешка отрепка, вдигна рамене и излезе.