Хаим Оливер
Хелиополис (8)

8. С взрив и детектор

Никога не бях виждал чичо Том в такова състояние. Знаех, че неговата сдържаност е само маска, зад която крие един бурен характер, но това, което ставаше сега, надмина всичките ми представи. Малката снимка на майката и детето бяха отприщили всички стихии на този бунтовник.

— Алек! — крещеше той така, че едва не пробиваше репродуктора в шлема ми. — Алек! Донеси всичкия резервен полиплакс от лодката! Донеси въжената стълба, детектора за метали, моя пистолет, донеси всичко, което може да послужи за оръжие. И взрив! Много взрив!

Тръгнах, зашеметен от този поток нареждания, но той нетърпеливо ме последва. Натовари се повече от мен и почти бегом се върна. Нави въжената стълба около кръста си, напъха в широките джобове на крачолите пет пакета взрив, грабна в широките си лапи дългия детектор и скочи до купола на танкетката.

— Карай! — ревеше той. — Бързо! И няма да се махнем оттук, докато не изтръгнем червата от този проклет прокълнат остров!

Влязох в тясната кабинка, запалих мотора.

И започна оная безумна обиколка из острова, която няма да забравя, докато съм жив.

Скърцайки с всичките си склерозирали части, вездеходът мъчително въртеше вериги по пясъка и остъклената земя, прескачаше ями, газеше вкаменени буци, събаряше скални прегради и стремително напредваше подобно на старинните танкове, когато се втурваха в атака. Край скалистия бряг, там, където предполагахме, че има пещери, ние спирахме, скачахме на земята, търсехме проход към канарите, спускахме въжената стълба, слизахме към камънака и където виждахме отверстие, промъквахме се. Когато пролуката биваше малка, зареждахме взрив и островът се огласяше от гърмежи, които потъваха в океана, и пак влизахме, и търсехме… Пробивахме със сондата, прислушвахме с детектора, чегъртахме с лопатките, опипвахме с пръсти и търсехме, търсехме… После отново яхвахме танкетката, хуквахме нататък, слизахме, спускахме стълбата, лазехме, ровехме…

Този черен дявол чичо Том буквално трепереше от напрежение и аз тичах подир него като теглен от мощен влекач.

— Тук! — викаше той, като откриваше някакво подозрително петно в скалите. — Пробивай! Още! Още! Не стой! Дай детектора! Тихо сега! Чуваш ли нещо? Не? Сега тук! Пак ли нищо? Проклятие! Да вървим!

Скачаше върху танкетката, сритваше стоманената й обшивка и машината се понасяше по-нататък, към други пещери, към всички места, където бихме могли да намерим някаква следа от човек.

До следобеда с това темпо ние изследвахме девет пещери. Оказа се, че островът, особено при крайбрежните скали, е пълен с кухини. Някои от тях бяха огромни пещери с размери на катедрали, други — широки дупки сред камъните. В нито една не намерихме нищо. Всички бяха празни, без вода, без всякаква следа от какъвто и да е живот.

Съсипани от умора, ние се спряхме край пристанището. Отсреща беше заливът с разрушените кейове и плитчините със смазани кораби. Вляво се простираше островът — гол, изгорял, пуст, с почернели скали. Назад беше платото. А горе беше слънцето, ослепително сред синевата на небето.

Да продължим ли? Беше ясно, че за да обиколим всички пещери, ще ни трябва поне още една седмица. Имаше ли смисъл да тичаме по следа, която може би не водеше доникъде? Оставаше ни само половин ден, а ние още не бяхме изучили всички квадрати, още не бяхме посетили Града.

А у мен се таеше убеждението, макар че никакви разумни основания нямаше за това, че тъкмо там ще намерим разковничето на тайната. Може би чисто и просто мисълта за този опитен град се бе загнездила в съзнанието ми още при прочитането на старите вестници и сега аз го виждах в твърде романтична светлина, която дразнеше моето любопитство и разпалваше въображението ми. А най-вероятното бе, че там няма да намерим нищо, освен пепел.

Решихме да отдъхнем петнайсетина минути. Обядвахме (въпреки усилията ми да продължа този приятен процес яденето не трая повече от минута) и влязохме във връзка с „Южна звезда“.

Капитанът бе разтревожен извънредно много.

— Мастери ли пукаха? — попита той. — Ние мислим тук, че островът отново отиде по дяволи във въздух.

— Капитане, бъдете спокоен — казах. — Островът си е на място. Пукахме ние. Ловувахме.

Последва дълга пауза. Представих си изумената физиономия на китаеца. Сетне долетя неговият глас:

— Мастер Ди-моу шегаджия човек, обича да се смее. Но нека, моля, мастер Ди-моу знае, че аз все още чака. Матроси решени утре десет часа шхуна тръгва дома.

— Капитане! — провикнах се аз. — Утре в десет ще бъдем на кораба и ще плаваме към дома. Нека готвачът се приготви да ни посрещне, както подобава. И непременно с вино!

— О кей, мастер Ди-моу!

— И още нещо, капитане. Нека, моля, мой шахмат, дето е на койка в мой кабина, остане отворен, докато се върна. О, кей?

— О кей, мастер Ди-моу. И после ние играем голяма партия шах.

— Дадено, капитане. Край!

Докато разговарях с капитана, чичо Том беше извадил стъкленото топче и отново го изучаваше, като го въртеше между пръстите си. Казвам „стъклено“, макар че по всяка вероятност то бе от някаква неизвестна синтетична материя. Бе полупрозрачно, мътносиво, извънредно твърдо, нечупливо за нашите инструменти. След като дълго време го разглеждахме срещу слънцето и под лупа, успяхме да забележим в сърцевината му нещо като симетричен хексагонален кристал.

— Димов — обади се професорът, — според тебе, какво е това?

— Никога не съм виждал подобно нещо. Може би е част от апаратите, използувани от строителите… Из електрониката… Прилича ми и на сачмен лагер.

Той скептично поклати глава:

— Такъв материал не е съществувал тогава.

— Или предмет на изкуството? — продължих аз. — Украшение някакво…

— Никой не носи такива украшения. Дори негрите.

— Във всеки случай много е твърдо — казах аз, като отминах последните му думи. — На такова вещество е опряла навярно и нашата сонда, когато пробивахме огнищата.

Професорът бавно вдигна глава към мен, зад лентата на шлема очите му дълго и замислено ме разглеждаха:

— Димов, разбираш ли какво говориш? — каза той тихо.

Кимнах. Не посмях да развия своята мисъл.

— Димов — подхвана той. — Нямам никакви аргументи за едно такова твърдение, но струва ми се, че тази стъклена топчица крие разковничето на всички тайни на острова.

Не знам какво точно имаше предвид чичо Том в този момент, не узнах и до самия му край. Аз обаче открих страшната тайна на стъклените топчета по-късно, при трагични обстоятелства…

Той стана, прибра стъкълцето в джоба, уморено продума:

— Преди да продължим, иска ми се да надникнем и в пристанището. Може би все пак ще открием нещо. Там са работили армии.

Вдясно от пристанището, в края на едно тясно, скалисто заливче, се беше сгушила малка продълговата, прилична по-скоро на тунел пещера. Както и всички останали, тя беше празна и аз с чисто механично движение прокарах детектора по пода и стените. И съвсем неочаквано прозвуча остър сигнал: наблизо имаше металически предмет. Определихме местонахождението му: точно в края на пещерата, там, където подът се сливаше със свода.

Зачегъртахме с лопатите: камъкът веднага започна да се рони, явно беше прикрепен към стената като мазилка. Скоро обаче опряхме до твърда скала, която напомняше остарял цимент. Лопатките се оказаха безсилни.

— Бетон — казах аз.

Професорът се приближи до грапавата повърхност и внимателно я разгледа.

— Алек — попита той, — откъде се е взела тая стена? Може би имаш вече готова хипотеза?

Опитах се да подредя мислите си в някаква разумна схема. (Тази размяна на хипотези, понякога съвсем абсурдни, най-често служеше като средство за успокояване на нервите, но понякога ни измъкваше от най-заплетени положения.) Делово занареждах:

— Първо — тази стена е издигната преди експлозията, за да прегради достъпа на отровен газ, лава или нещо подобно, което е изтичало навън и е пречело на строителните работи. Второ — тя представлява обект на научен експеримент. Вътре в бетона има зазидан някакъв предмет и сега предметът е още тук. Трето…

— Сонда! — прекъсна кратко професорът моите словоизлияния.

Диамантеното острие се заби със свистене в бетона и бързо потъна в неговата твърда маса, повличайки след себе си въртящата се тънка циркониева ос.

Половин метър, метър, метър и седемдесет… Нямаше край дебелината на тази стена. Сондата продължаваше да се впива навътре. И внезапно полетя напред: по-нататък нямаше нищо.

— Потвърждава се първата ми хипотеза — казах. — Оттатък има кухина, може би по-голяма от тази тук. И твърде вероятно тя да е пълна с опасно газообразно вещество. Възможно е дори това вещество да има връзка с колебанията на радиациите в целия остров. Затова и тази дебела стена…

— Взрив! — отсече професорът.

Заредих цял пакет. Ако хипотезата ми се окажеше вярна, след две минути щяхме да бъдем трупове. Запалих. Изтеглихме се навън.

Преди още експлозията да бе утихнала, откъм пещерата задуха вятър, изхвърлен сякаш от мощен вентилатор. Веднага взех проба. Бе най-обикновен въздух, примесен с повече въглероден двуокис и други газове в минимални безвредни количества.

Влязохме. Взривът бе пробил широка, половинметрова дупка в стената, която се оказа железобетонна. Въздушната струя не преставаше да тече.

Погледнах нататък — нищо. Първата ми хипотеза за лавата пропадаше. Погледнах и сред разхвърляните късове бетон, с надежда да видя зазидания от експериментаторите предмет. Пак нищо…

Професорът взе парче раздробен бетон и го разтри между пръстите си. Желязната пръчка, която се подаваше от двата края, се превърна в прах.

Не вярвах на очите си. Приближих се до пробива, откъдето стърчаха разкривените краища на разкъсаните бетонни железни прътове. Посегнах, пипнах едно. То веднага се разпадна на пепел.

— Ръжда? — обади се със съмнение в гласа професорът.

— Не е ръжда — казах. — Откъде ръжда в бетона?

— А откъде е стената? — зададе той на свой ред за втори път този въпрос.

— Ще попитаме тия вътре — отвърнах аз и без повече приказки се промъкнах през отвора на двуметровия железобетонен зид.

В дясната си ръка държах пистолета, в лявата — лампа.

Светнах.