Хаим Оливер
Хелиополис (51)

15. Виктор Ес №99–99

Целият свят го видя върху екраните на милионите телевизори и видеофони. Удължените му сиви очи на триъгълното лице с ненормално високото чело бяха втренчени напред, без да мигат, сякаш търсеха да проникнат в душите на всички, които в тия минути стояха пред апаратите.

Той мълчеше. И гледаше Земята, около която корабът се въртеше като мъничък сателит, носещ в утробата си 302 грама и 10 сантиграма Сигма-минус. Под него преминаваха заоблачени равнини, начупени брегове, заснежени планини, огледални морета, осеяни с острови, тъмни петна на големи градове…

Земята… Ето я — свърталището на бандитите. И мястото, където бе живяла Гея.

Милиардите хора видяха как устните му едва-едва се свиха в мрачна усмивка.

Гея! Тъй я беше нарекъл той, защото през ония три дни тя олицетворяваше за него всичко онова, което земята му бе предложила. Но сега той трябваше да унищожи тази Земя, защото върху нея живееха убийци, защото на повърхността й нямаше логика, защото Гея беше мъртва.

Но вече не можеше да я унищожи.

Оръжията, предназначени да я убият, бяха погълнати от океана заедно с Хелиополис. А ония 302 грама и 10 сантиграма Сигма-минус в контейнерите стигаха само за едно…

— Джими Морели — произнесе той шепнешком, но милиардите хора пред екраните го чуха, — Джими Морели, аз идвам!

 

 

Чу го и Алек в санитарния ракетоплан, който го пренасяше към Хонолулу. До него лежеше Моана и от артериите й към неговото сърце се преливаше нейна кръв.

— В колко кацаме? — попита той.

— След половин час.

— Отиваме право в предавателната станция.

— Отиваме право в болницата — каза тя.

— Не — каза той, — в станцията!

— Ти си си останал същият упорит балканец — каза тя. — Добре, ще отидем, но ще умреш по пътя.

— Нека.

И с всяка капка кръв, която се вливаше в жилите му, се връщаше и животът.

 

 

— Накъде летим? — попита Ван Дам от креслото. Очите му бяха кръвясали, устните побелели: едва се съвземаше от мъчителните минути на старта.

— Към Харбиг — каза Виктор.

— Там ли ще слизаме?

— Не.

— Къде?

Виктор не отговори, загледан в планинските хребети, които преминаваха долу.

— Вдясно от нас — спътник — съобщи пилотът.

Ван Дам изпъшка, освободи скобите от тялото си, с мъка се изправи и се дотътри до големия радарен екран. Засечена от антените, в десния ъгъл се движеше точка.

— Питай кой е! — заповяда Ван Дам на пилота.

— Не — каза Виктор.

— Глупак! — изръмжа Ван Дам. — Може да са хора на Джими Морели.

Виктор едва-едва сви устни — може би се усмихваше.

— Добре — каза той, — питай.

Но преди още пилотът да бе включил микрофона, от спътника долетя въпрос:

— Тук „Циолковски“, космическа станция на Академия на науките на Републиката. Кои сте вие?

Виктор се приближи до микрофона и разчленено произнесе, и тия думи чуха всички по земята:

— Тук „Хелиополис I“, боен кораб на Града на слънцето.

На станцията дълго мълчаха, очевидно озадачени от отговора.

— Моля, обяснете! — обадиха се пак оттам. — Къде се намира този град? Какво разбирате под „боен кораб“?

С нервно движение Ван Дам изключи връзката със спътника.

— Свали го! — каза той.

— Не. Енергията ни трябва за друго — отвърна спокойно Виктор.

— Тогава да се махаме!

— Пилот, смени орбитата! — заповяда Виктор. — И продължавай към Харбиг!

— Слушам — каза пилотът.

Ракетата зарева с всичките си двигатели. Черната точица в десния ъгъл скоро изчезна.

Летяха мълчаливо още десет минути. На екрана се показа дълго, начупено крайбрежие.

— Централната държава — съобщи пилотът.

Виктор не трепна. Но долу някъде беше изпепеленото градче Санта Сецилия… Той опипа червеното копче на пулта.

— След двайсет минути сме над Харбиг. Къде ще кацаме? — попита пилотът.

— Няма да кацаме — каза Виктор и като забеляза учудения поглед на Ван Дам, сухо добави: — Ще премахнем Харбиг.

Прозрачното око на Ван Дам се разшири:

— Ти си луд! Та там е Джими Морели! Единственият човек, който може да ни помогне.

— Казах. Харбиг ще бъде разрушен — повтори Виктор, без да повишава тон.

Ван Дам стремително се наведе към пилота:

— Сапий! Свържи ме веднага с Харбиг! Искай Джими Морели, председател на „Пасадена Атомик Корпорейшън“! Веднага!

— Не — каза Виктор.

— Заповядвам да потърсиш Джими Морели! — изкрещя Ван Дам и на Виктор му се стори, че този сух старец не е Пе №3, третият човек в Хелиополис, а само онзи полковник в бяла престилка, който усмихнат водеше децата към подземията.

— Не — повтори Виктор.

— Слушай, мръсно роботче! — процеди през зъби Ван Дам. — Аз не те направих в казана, за да ми противоречиш! Млъкни или ще те убия! Пилот, свържи ме с Джими Морели!

Пилотът, слисан, вдигна очи към него, но ръката му, послушната, свикналата да изпълнява ръка, въпреки това се протегна към централния видеофон. Виктор го спря:

— Не, сапий. Към Харбиг! Ще…

Не довърши. Тежък, остър предмет се стовари върху главата му и проби тила. С глух стон Виктор се строполи на пода.

Но през мъглата, която го обгръщаше, той чу шум, боричкане, хъркане, нечий вик, някакъв удар. После пилотът го вдигна и положи на креслото.

— Виктор! Виктор Ес!

Той отвори очи, размътеният му поглед се спря върху пилота. Кръвта му се стичаше от тила към гърба и раменете.

— Имаш ли соларин? — промълви той.

— Да.

— Дай!

С усилие изстиска цяла туба в устата си. Вече нямаше значение дозата. Важното бе да издържи още двайсет минути. Само още двайсет минути! В жилите му потече слънчева енергия.

— Сапий, лети към Харбиг! — каза той и отново слепешком напипа червения бутон.

— Слушам, към Харбиг! — отвърна другият сапий.

И едва сега Виктор погледна надолу: на пода лежеше Густав Ван Дам неподвижен. Между сгърчените си пръсти държеше железен бокс. Стъкленото му око беше насочено към екрана, другото бе затворено, а сухото му, подправено лице бе заприличало отново на лицето на полковник Густав Ван Дамлер, началник на черните резервати край Претория, човека, който правеше масови дисекции на живи деца.

— След десет минути сме над Харбиг — съобщи пилотът.

Виктор държеше десница над червения бутон. От тила му продължаваше да се стича кръвта.

— Сапий, предавай навсякъде! — заповяда той.

Пилотът включи предавателя. Сега отново целият свят ги чуваше и виждаше. Виктор погледна напред и заговори:

— Хора! След десет минути град Харбиг ще бъде унищожен от боен кораб на Хелиополис. Защото град Харбиг е свърталище на бандити. Защото град Харбиг е виновен, че търпи бандита Джими Морели. Край!

Опипа червения бутон. Слабостта нахлуваше в гърдите му, слизаше надолу, обземаше ръцете, краката. Пред очите му заиграха кръгове.

Само след десет секунди от високоговорителя дойде глас:

— Внимание! Тук Републиката. До бойния кораб на град Хелиополис. Предупреждаваме, че всеки опит да бъде нападнат град Харбиг ще бъде сметнат за нарушение на Договора и за престъпление против човечеството. Повтаряме. Тук Републиката…

И Виктор слушаше и все още не можеше да проумее истинския смисъл на казаното. Но веднага след тия думи от земята долетя друг глас, един остър, дрезгав, болезнено познат глас:

— Тук Джими Морели. До „Хелиополис I“. Виктор Дарнел, чуйте! Бомбардирайте Харбиг! Изравнете го със земята! Виктор Дарнел, повтарям: бомбардирайте Харбиг! Там е Клавел Мачадо…

Пилотът каза:

— След три минути сме над Харбиг.

А пръстите бяха над червения бутон…

Във високоговорителя се промъкна един глас, който накара Виктор да изтръпне:

— Виктор, приятелю, тук Алек, Алек Димов. Намирам се във видеофонната станция на град Хонолулу. Тук Алек. Намирам се във…

Виктор веднага включи Хонолулу. На екрана беше Алек. Виктор не вярваше на очите си. Алек! Слаб, с побелели коси и превързано чело, но жив! Виктор не се питаше как Човекът от Горния свят се е спасил от ада на Хелиополис, как е стигнал до Хонолулу, само слушаше неговия тъй близък, тъй човешки глас, много уморен, тих, изпълнен с болка:

— Виктор, ти винаги си ми говорил, че само разумът и логиката имат право на живот… Но ти си на път да извършиш нещо, което няма нищо общо нито с разума, нито с логиката… Виктор, Хелиополис вече не съществува. Не съществуват вече и неговите цели. Централната държава скоро ще бъде изцяло в ръцете на своя народ, в ръцете на истинските хора. Какво ще постигнеш, ако хвърлиш Сигма-минус върху Харбиг? Ще убиеш дванадесет милиона души, ще отровиш континента, ще създадеш изроди в майчините утроби… ти знаеш какво значи това… Виктор, приятелю, разбери: ако се върнеш, правителството на Републиката е готово да разгледа заедно с тебе възможностите за едно…

Високоговорителят затрещя, отново надделя гласът на Джими Морели:

— Виктор Дарнел, заповядвам ти да бомбардираш Харбиг!

— Харбиг — каза пилотът.

Под тях лежеше исполинският град с небостъргачите и ракетопланите, със заводите и бандитите, и работниците, и господарите, и войниците, и бунтовниците, и майките, и децата; под тях беше стълпотворението на милиони човешки същества, търсещи своя път към бъдещето.

Десницата все още се намираше над червения бутон. А кръвта се стичаше към гърба и тъмните кръгове пред очите се превръщаха в безкрайни спирали.

И внезапно в главата му се впи жестока болка, която го накара да завие. Идеше му да заблъска черепа върху пулта, да изтръгне онова свирепо нещо, с което бяха жигосали мозъка му ония радиоактивни лъчи в боксовете, още когато беше нероден, онова нещо, което го беше направило гений, но получовек, но изрод… Как бе казал Алек? „Изроди в майчините утроби…“ Изроди в майчините утроби…

Той изстена и може би искаше да каже „мама“, но тази дума му бе чужда и само прошепна:

— Гея…

Болката като свредел пробиваше черепа му, изгаряше невроните един по един, сякаш върху мозъка бе изсипана жар.

Червеният бутон беше под ръката му. А долу беше градът със своите дванайсет милиона човешки съдби.

— Виктор…

Той отвори очи, погледна екрана.

Далече, много далече оттатък черните кръгове и безкрайните спирали беше тя. Със златистия ирис на очите си и трапчинките по бузите. Гледаше го и се усмихваше…

— Виктор, това съм аз, Мануела.

Жарта изгаряше мозъка му, напираше към очите.

— Гея!… — извика той. — Гея!…

— Виктор — шептеше тя и той си мислеше, че това е само видение, родено от умиращите желания. — Виктор, аз съм в град Харбиг. Виктор, аз съм в град Хар…

Той се наведе към мъртвия Ван Дам, изтръгна от пръстите му железния бокс и с всички сили го отпрати към екрана. Стъклото се пръсна, образът изчезна.

— Сапий! — изкрещя Виктор с последни сили. — Лети нагоре!

— Слушам — отговори пилотът.

Корабът направи широка дъга и се понесе към небето.

— Сапий — каза Виктор, — отвори люковете! Всички люкове.

— Слушам — отговори пилотът.

В ракетата нахлу мраз и той веднага уталожи болката. Кръвта в тила се превръщаше в червени кристали, ръцете се втвърдяваха, тялото се вледеняваше. И заедно със студа идеше успокоението.

— Сапий — промълви Виктор, наречен Ес № 99–99, — сапий, братко! Покажи Земята!

— Слушам — отговори пилотът и включи втория екран на видеофона.

Там беше Планетата.

На Виктор му се стори, че върху огромното кълбо пада образът на Гея, че то се слива с нейната усмивка.

Той я гледаше и не искаше, не искаше да затвори очи.

Неочаквано дълбоко вътре в него нахлуха ослепителни багри и светлини и заедно с тях зазвучаха Звуците на музиката. Но сега те бяха само красиви. Бяха като освобождение. Като покой.

Той се усмихна и тази усмивка застина на лицето му, скована завинаги от космическия студ.