Хаим Оливер
Хелиополис (47)

11. Алек Димов и Хелиополис

Площадът на Големите заводи кипеше, обзет от безумие.

Струваше ми се, че присъствувам на апокалиптичен спектакъл, поставен от душевноболен, гениален режисьор, дал воля на всички свои подтиснати комплекси…

По въздушните мостове нанякъде фучаха влакове, връщаха се безсмислено, тръгваха наново, за да ги погълнат тунелите. Вагонетките под въжетата се въртяха в абсурден карусел, достигаха подпорните стълбове, обръщаха се, за да изсипят своя товар в нищото, и пак се плъзгаха към другия край, където не ги чакаше нищо. Асансьорите в шахтите летяха към свода, отваряха своите врати, взимаха несъществуващи пътници, спускаха се като снаряди надолу, после пак се стрелваха нагоре и пак надолу, нагоре, надолу… Рудниците бълваха пълни композиции, които потъваха в заводите и излизаха от другите входове, все тъй пълни, и се насочваха отново към мините, където се разтоварваха и пак натоварваха. Електромобили сновяха по червените релси — единственото движение, в което още имаше някакъв смисъл, — а бели сапии ги догонваха, за да избягат от този ад на нелепостта…

А от всички околни тунели, галерии, коридори, от всички блокове, заводи, фабрики към централната кула с антените се стичаха ембрии в черните си трика и сребристи такета.

Не, ембриите не бяха вече онзи съвършен механизъм, командуван от Мозъка. Смъртта на Архонта ги бе освободила от неговата власт, която се излъчваше от антените към сферичките в черепите им, и сега те бяха отделни индивиди, свободни, но безпомощни, но безсилни да мислят сами, да действуват сами. Години и години наред те бяха живели под диктовката на Архонта, години и години наред те послушно бяха изпълнявали алгоритмите, заложени в неговата програма. От незапомнени времена те бяха роботи от плът и кръв, по-съвършени от който и да е кибернетичен автомат. Но сега, когато Мозъкът, който мислеше за тях, бе престанал да им изпраща своята воля, те бяха предоставени сами на себе си, на своя осакатен още в ембрионално състояние разум, на своята изгоряна от радиоактивните лъчи воля, на своите единствено останали непокътнати инстинкти.

Залели този огромен площад, те се движеха като внезапно прогледнали слепци, само под напора на своите елементарни импулси, така както неотдавна моят Емил, освободен отчасти чрез соларина от властта на Мозъка, действуваше под напора на дълбоките си биологически рефлекси.

Пред очите ми се разбулваше тайната, чието начало сложи детското скелетче в пещерата на сияещите животни, и се задълбочи със смъртта на Емил в склада на амилацетата.

Но тя се разкриваше с цената на хиляди човешки същества…

Защото роботите, програмирани да бъдат надзиратели на ембриите въпреки края на Мозъка със своето автономно управление, продължаваха да изпълняват своите функции. Функции на автомати за убиване…

Върху освободените ембрии, които блуждаеха като пуснати в непознат свят деца, падаха мълния след мълния, които ги покосяваха, изгаряха, превръщаха в купища овъглена плът.

Потоци крещящи ембрии се стичаха към Тунела на рудниците, но там ги посрещаха ослепителните мечове на лазерите. Други групи се носеха към галериите между блоковете, но биваха поразявани от лъчите. Трети пък се мъчеха да се покатерят по тесните вити стълби към високия свод, но изстрелите ги достигаха и там, и те политаха надолу към цимента, и от разбитите им черепи се търкулваха малките сиви сферични телестимулатори.

Площадът кипеше, потънал в кървавата вакханалия на роботите.

В пистолета ми имаше само още двайсет секунди енергия. С тях трябваше да се добера до Зеленото кръстовище на Сектор Еф. С тях трябваше да пресека този площад, на който се разиграваше най-голямата и абсурдна трагедия, на каквато някога съм бил свидетел. Тези двайсет секунди не можеха да ме спасят. Единственото, на което можех да разчитам, бе моето измацано от кръв бяло трико и лицето ми на бял човек. И решителността.

Поех дълбоко дъх и се затичах право през центъра на площада. Около мен се люшкаха ембрии, падаха изгорели тела, проблясваха лазерни лъчи, крачеха железни роботи. Не гледах, не исках да гледам, само тичах, тичах…

Почти стигнах галерията, която водеше към Сектор Еф, когато забелязах как голяма тълпа ембрии се мъчи да си пробие път към Тунела на рудниците. Срещу нея засъскаха лазери, първите редици падаха, но задните продължаваха да се блъскат, покосявани на свой ред от лъчите. Навярно съм викал нещо, може би: „Не така! Не така!“, навярно отново моят разум ми изневери, но аз не усетих как краката ми ме понесоха към входа на тунела.

И тук аз, за последен път в Хелиополис, извърших нещо, което нямаше нищо общо с разума. И го извърших не защото имаше някакъв смисъл, а защото ме подтикна онова суверенно нещо у мен, което ни набиваха в съзнанието още като деца, нещото, което наричаме Чувство за човешко достойнство. Без да мисля за своя живот, аз се изпречих между роботите, закрили входа на Тунела на рудниците, и тълпата напиращи ембрии, после се обърнах към железните автомати и стрелях. Изстрелях всичко — последните си двайсет секунди. Киберите се спряха с димящи гърди.

И в този момент стана онова невероятно нещо, което и до ден-днешен не мога да си обясня. То може да се нарече психоза на тълпата, може да се охарактеризира и като пробуждане на човешкото съзнание, не знам… Факт е обаче, че след едно кратко стъписване, последвало моя дълъг изстрел, сред множеството сякаш избухна взрив на гняв. Уплашените, смазаните, безволните, лишените от разум ембрии с рев се юрнаха срещу роботите, срещу всички автомати, които ги държаха в обръч от огън и желязо, втурнаха се срещу тях с голи ръце, нападнаха ги!

Няколко секунди площадът беше раздиран от светкавици, които се впиваха като кинжали в хората, шареха върху бетонните зидове, проблясваха чак до свода. Купища ембрии като вълни заливаха роботите, биеха ги с юмруци, хапеха ги със зъби, скачаха на железните им вратове, блъскаха ги по главите и ги поваляха сред трептящата изгоряла плът на своите собствени братя.

А след това на площада около антените нямаше нито един изправен робот.

Без да млъкне, разярената тълпа се пръсна по всички посоки — едни към Тунела на рудниците, други към завода за взрив, трети към Нутрицариума, към басейните, към Купола, към складовете за соларин…

С ужас забелязах една голяма група да се насочва към мен. Без повече да чакам, потънах в галерията, водеща към сектор Еф.