Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis(2016)

Издание:

Хаим Оливер

Хелиополис

 

Фантастичен роман

 

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ №105

 

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Надя Чекарлиева

Художник: Васил Иванов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Маргарита Скачкова

 

Дадена за печат на 20.XI.1967 година

Излязла от печат на 20.IV.1968 година

Печатни коли 18. Тираж 16 000

Формат 1/16 59/84. Поръчка №20

Цена 1,52 лева

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1968

История

  1. —Добавяне

Четвърта част
Залезът на боговете

1. Трусове

Първите признаци на катастрофата Виктор забеляза още в басейна, веднага след като излезе от подводницата. Бледото осветление под свода болнаво мигаше, товарните кранове по кейовете стърчаха неподвижни, обслужващите пристанището ембрии липсваха, а началникът на базата, който го посрещна, един от най-опитните сапии в Хелиополис, бе явно неспокоен. Без да каже дума, без дори да поздрави, той върна на Виктор белите дрехи и платинената гривна и веднага го придружи до изходния тунел, където чакаше електромобил. Тук ги облъхна острата миризма на газове.

— Какво се е случило? — попита Виктор.

Експлодира цех Д на Нутрицариума.

— Кога?

— Завчера.

Виктор посрещна съобщението равнодушно, сякаш го очакваше. То само добавяше още един елемент към онова уравнение, което водеше до решението, този път — елемент от чисто обективно естество, нямащ нищо общо със сметките на Виктор със света. Разрушена бе част от Нутрицариума: това означаваше по-малко храна, а навярно и глад за всички, и преди всичко за ембриите; това означаваше съкращаване живота на Хелиополис.

Басейните се намираха на противоположната на Сектор Пе страна и Виктор трябваше да пресече диаметрално града. Движеше се по червените релси с голяма скорост, но успя да види някои от последиците на злополуката: по кръстовищата бродеха групи ембрии, охранявани от роботи, които покосяваха изоставащите; галериите бяха осеяни с черни тела; в централната разпределителна гара пристигнаха композиции, пълни с трупове; към разрушения Нутрицариум бързаха възстановителни команди на сапии; и почти непрекъснато осветлението трептеше и заплашваше всеки миг окончателно да угасне.

Виктор отиде право в Сектора на полковниците. Не се отби в стаята си, нито в Сектор Еф, макар че желаеше да узнае докъде са стигнали със Сигма-минус. Впрочем за завръщането му бяха вече уведомени, защото веднага след като мина през дезинфекционно-облъчителната камера, той бе посрещнат от Ван Дам, както винаги флегматичен, стегнат в бежовата си униформи, с лъчения пистолет на пояса.

— Е? — попита той кратко, като изкриви скованата си маска, зад която прозираше нетърпението.

— Трябва да видя Архонта — отвърна Виктор.

— Той е зает — каза Ван Дам. — Говори!

— Трябва да видя Архонта — повтори Виктор, без да повишава глас, но в тона му имаше категоричност.

— Доложи на мен! Аз ще му предам.

— Информациите са от такова естество, че не мога да ги съобщя на тебе.

Реакцията у Ван Дам бе бавна, като че съзнанието му не можеше да възприеме истинското значение на казаните думи. Здравото му око се затвори още повече, стъкленото пък се разшири и в него сякаш се появи учудване и изненада. Той се приближи до Виктор:

— Ес 99–99, ти забравяш пред кого стоиш!

— Отлично знам пред кого стоя — отвърна Виктор и студеното, отмерено изречение прозвуча като плесник.

Едва сега Ван Дам забеляза промяната у сапия: той сякаш не бе същият послушен верноподаник на Хелиополис, заминал преди няколко дни за Горния свят. На лицето му имаше всичко друго, но не и подчинение.

Очите на двамата се срещнаха: едните — разногледи, мъртви и живи, от които вееше надменност и заплаха; другите — стоманеносиви, огромни, неуязвими. Те се бориха дълго, без да трепнат: една безмълвна схватка, от която, и двамата схващаха това, зависеше по-нататъшната съдба на всеки от тях. Ван Дам почувствува как го залива лавина. Не издържа, отклони поглед, глухо каза:

— Ес 99–99, ти ще съжаляваш за това!

— Густав Ван Дам — продума тихо Виктор, — уведоми веднага Архонта, че желая да го видя.

Полковникът се обърна кръгом и, стъпвайки тежко с ботушите си, влезе в кабинета си. Сапият го последва.

В първия миг Виктор не забеляза Хулио Рамирец, който се бе изтегнал в дълбокото кресло и сякаш дремеше, а съзря само познатата бутилка с чашата върху бюрото. Без да поглежда встрани, Ван Дам включи големия видеофон и заговори с равен глас, под който се чувствуваше клокочещият гняв:

— Тук №3. Съобщавам, че Виктор Ес 99–99 току-що пристигна и желае да се срещне с А1.

— Отговор след малко — отвърна металическият глас.

Зад креслото надникна Рамирец. Мътните му, налети с кръв очи замигаха, учудени и зарадвани:

— Аа! Ето го нашия скъпоценен пратеник!

Изправи се и като се заклатушка на дебелите си къси крака, приближи се до Виктор и го прегърна с пиянска сърдечност. Виктор го отблъсна.

— Я гледай! — злобно изхихика Рамирец. — Станал високомерен! Бил три дни горе и вече не обръща внимание на простосмъртните долу. Я ти, миличък, по-добре разкажи как е горе! Жив ли е онзи гангстер Джими Морели или са го опекли вече на електрическия стол? Разправяй! Кога ще излезем оттук?… Или искаш най-напред да полеем благополучното ти завръщане, а? На!

Пъхна чашата в ръката на Виктор, а сам вдигна бутилката:

— Наздраве! И за скорошното ни излизане!

Пи, замижал, остави бутилката, вече съвсем пиян.

— Хайде разказвай! — рече той и тежко се отпусна на креслото.

Виктор го гледаше така, сякаш отново се намираше над микроскопа, а Рамирец бе нищожеството под лупата. Ван Дам му бе обърнал гръб, но белегът край устните бе станал лилав от напрежение.

— Хайде отваряй уста! — неочаквано извика Рамирец. — Чуваш ли? На тебе приказвам!

Виктор не се помръдна.

— Говори! — изкрещя пак оня. — Заповядвам ти да говориш! И не ме зяпай така! Говори!

Виктор мълчеше и не отклоняваше поглед от него — грозен спирохет върху пластинката.

Тогава стана нещо така изненадващо, че Виктор не успя навреме да реагира. Рамирец се напрегна, изправи своето тежко тяло, хвърли се към сапия и го удари с всички сили по лицето. Виктор политна назад и едва се задържа за бюрото.

— Копеле! — закрещя неистово Рамирец. — Това си ти. Копеле, извадено от мръсната утроба на една уличница и довършено в машина. Копеле! Копеле!

Лицето му посиня, лъскавият череп се покри с капчици пот, гласът се превърна в писклив дискант:

— Копеле! Стой мирно, когато се намираш пред португалски генерал и когато…

Видеофонът звънна, чу се металическият глас:

— Заповед на Архонта: Виктор Ес 99–99 да дойде!

Рамирец уплашено млъкна и се сгърчи като шибнат с камшик, но миг след това се спусна към видеофона, наведе се към екрана и с отчаяна смелост на алкохолика отново закрещя:

— Подлецо, стига си се крил! Излез, да ти видим прогнилата мутра! Чуваш ли? Излез, иначе сам ще дойда и ще те измъкна. Кълна се в Богородицата, ще те измъкна!

Заудря с юмрук по екрана, стъклото се пръсна:

— Манфред, чуваш ли? Ще те измъкна аз тебе, ако ще и в гроба да се скриеш! Ще те измъкна с твоя проклет, вонящ Мозък!

Внезапно Ван Дам се обърна към него, с остро движение го сграбчи за предницата на блузата, прецеди право в лицето му:

— Стига!

Рамирец го блъсна по гърдите, освободи се от ръцете му, посегна към кобура, но другият го изпревари.

— Сядай! — изрече през зъби Ван Дам, като насочи срещу него дулото на лазера. Белегът край устните се опъна до скъсване, стъкленото око блестеше под синкавата светлина.

Рамирец се огледа като хванат в капан звяр. Очите му се плъзнаха от дулото към суровото лице на Ван Дам и от него — към Виктор, чийто сив поглед го смазваше. И внезапно рухна. Сви се като кукла, чиято пружина се е скъсала, едва се дотътри до креслото, седна на крайчеца му, глухо зашептя:

— Но аз искам да изляза оттук… Искам да изляза… Не мога повече… Искам да изляза…

Ван Дам натисна бутона на вътрешния видеофон:

— Мартин 17? Говори Ван Дам. Елате веднага, на Рамирец отново му прилоша.

Само след минута доктор Мартин влезе с неизменната си чанта в ръка. Като видя Виктор, лицето му светна, но не каза нищо и веднага се зае да бие успокоителна инжекция на Рамирец.

— Ела! — обърна се Ван Дам към сапия.

Излязоха. Зад тях продължаваше да хленчи Рамирец.

Оставиха блока на оранжериите, минаха покрай книгохранилището, навлязоха в тесен коридор с малки странични врати. Пред една от тях стоеше капитан Долански. Виктор се спря:

— Тук ли е?

Шокиран от безапелационния тон, Долански се обърна въпросително към Ван Дам, но полковникът мълчеше.

— Отвори! — каза Виктор.

Долански смръщи вежди: никога сапий не бе му говорил тъй безочливо, па бил той и Виктор Ес.

— Слушай, ес… — започна той заплашително — кой ти позволява?…

— Отвори! — повтори тихо Виктор.

Капитанът не устоя на натиска на сивите очи и като видя, че дори Ван Дам стои безучастен, отстъпи. Виктор влезе и затвори вратата зад себе си.

Насреща му се втурна Алек, разтворил ръце:

— Виктор, приятелю, здравей!

Сапият не отвърна, загледан в него. Алек бе посърнал и отслабнал, но черните му очи бяха все тъй весели, усмивката му — все тъй по детски приветлива, а от цялото му същество лъхаше непоправим оптимизъм. Виктор почувствува леко свиване на сърцето: тези очи и тази усмивка пробудиха у него един далечен спомен, невероятно далечен като звездите над Санта Сецилия…

— Радвам се, че те виждам — рече Алек. — Кога се върна?

Виктор пак не отговори, търсейки точните думи на онова, което възнамеряваше да каже.

— Виктор — подхвана Алек, посмутен от мълчанието и вида на сапия, — надявам се, че не ми се сърдиш за тогава. Вярвай, аз не бях на себе си. Гледката на онзи резерват и на ония деца, които водеха към подземията, ме изкара от релсите… Наистина нямах намерение да ти навредя.

— Алек — каза Виктор, — аз бях горе, видях твоя свят.

— Чудесно! — отвърна Алек, все повече смутен от мъртвия израз по лицето на сапия. Не, това не беше онзи странен момък, с когото играеше шах; не бе човекът машина, с когото правеше изследвания в лабораториите; не бе и онзи прилежен ученик, който поглъщаше лекциите за Горния свят, нито онзи объркан идеен противник, който проповядваше наивни възгледи за свръхрасата. В този тук имаше нещо, което никога по-рано не бе съществувало и което рязко го отделяше от всички останали сапии — имаше скръб! Човешка скръб!

— Чудесно — повтори Алек. — И хареса ли ти?

— Алек, твоят свят не заслужава да живее нито час повече.

— Тоест, как тъй не заслужава?… — все по-объркан започна Алек, но Виктор вече си тръгваше. — Постой! Моля те, постой и разкажи! Как е горе? Виктор…

Пред вратата сапият се обърна и, без точно да знае защо прави това, извади от джоба си снимката на Моана сред моряците на борда на „Южна звезда“ и му я подаде.

— Доколкото знам и ти, както всички същества от Горния свят, си сантиментален и обичаш спомените. Ето ти един спомен. Надявам се, че ще облекчи последните ти минути.

И излезе. Зад себе си чу юмручните удари по вратата и виковете на Алек:

— Виктор, хей, Виктор! Чуй! Виктор, моля те постой! Къде я видя? Виктор, моля те! Виктор, Виктор…

Но сапият не отвърна.

След няколко минути той и Ван Дам бяха пред блока на Архонта.