Хаим Оливер
Хелиополис (30)

1. През океана

— Готов съм — каза Виктор Ес и за последен път хвърли поглед върху бордовото табло.

Стрелката ритмично напредваше. Точно при 0 той щеше да се спусне към дъното и да се понесе през океана. Оставаха още трийсет секунди. Екранът беше тъмен, окулярът на перископа висеше встрани; само репродукторът носеше приглушеното дихание на Хелиополис.

— Внимание! — обади се глас. — Двайсет.

Кабинката на тази индивидуална подводница въпреки миниатюрните размери притежаваше всичко необходимо за продължителен път, но нищо, което да напомня за подземния град. Единственото, което я отличаваше от бойните подводници на миналото, беше мощното лазерно устройство, но и то не беше новост за науката.

— Десет — каза гласът.

Виктор спокойно чакаше. Той съзнаваше, че се намира в преломен момент на своя живот; знаеше, че когато това херметично корабче се отдели от подводните шлюзове на Хелиополис, той ще се втурне в едно пътешествие, пълно с неизвестност. Но знаеше също така, че на всяка цена ще трябва да стигне до целта, защото от това зависеше съдбата на Хелиополис, съдбата на всички грандиозни и нечовешки усилия, които толкова поколения бяха положили в подземния град.

— Пускам!

Силен тласък го притисна до облегалото, сетне усети движение и преди да погледне приборите, разбра, че плува. Мигновено включи екрана: искаше да види как изглеждат родните му брегове, но през размътената вода успя да съзре само сиви бетонни стени. Въпреки това почувствува гордост при мисълта за онова, което се криеше зад тия зидове.

Трябваше да внимава — тъкмо се провираше през гробницата на залива. Много пъти в учебния басейн бе упражнявал тия маневри и знаеше наизуст картината, която се изпречваше пред него; действителността обаче далеч надхвърляше киноснимките.

… Ето забилия нос в дъното крайцер с изтърбушен корпус; ето прекършената на две подводница, свряла се между скалите; ето и полепналите наоколо смазани катери…

Виктор внимателно зави покрай скелета на канонерката, чиито оръдия, пречупени като дървени клечки, бяха покрити с тиня и пясък. Бавно отмина десантния кораб, здраво заседнал с широкия си плосък кил. С напрегнато любопитство Виктор наблюдаваше сгърчените торпедоносци със зеещите по бордовете дула, огромните сплескани танкери, десетките малки съдове, които лежаха помежду им като прегазени от гигантска пета металически насекоми.

Виктор неволно се усмихна: наистина, ловко са работили пионерите! Не е лесно да унищожиш всичко това с ядрени бомби, да го пратиш на дъното и все пак да запазиш непокътнат подземния град…

Скоро пристанището остана назад. Виктор спря подводницата. Намираше се само на десетина метра под повърхността на водата и оттук гледката към острова бе най-добра. Той вдигна перископа.

Първото нещо, което видя, беше сияйната безкрайност на океана и бездънната прозрачна синева на небето.

Денят беше тих и наоколо, чак до хоризонта, се простираше огледалната повърхност на морето, едва-едва олюлявана от тихия бриз. А от хоризонта се издигаше небосводът, толкова интензивно син и чист, че изглеждаше като един-единствен къс сапфир.

Виктор дълго не можа да откъсне очи от окуляра. Откакто се бе родил, той никога не бе виждал безкрая. Откакто се бе родил, пред него имаше само бетонни зидове, а онова звездно небе, което пионерите си бяха нарисували по сводовете на старото Селище, беше само жалка пародия на това великолепие тук.

После видя слънцето. В първия миг замижа, задъхан, получил сякаш удар по челото. Сетне леко вдигна клепачи и отправи очи право към него въпреки блясъка, който го заслепяваше… Хелиос!… Източникът на живота! Звездата на планетата Земя, която хората от подземния град ще извоюват. Ето каква била тя! Не позволява да я гледаш в лицето… Виктор не издържа повече и отклони перископа встрани с болка в очите. Затвори клепачи, но слънцето бе проникнало дълбоко в него и бе останало там…

А когато отново отвори очи, отпред заедно със слънцето беше островът. Гол, изгорял, с черни скали и остъклени пясъци. Бавно завъртя перископа към бреговете: пристанището беше там, със стърчащите над водата корабни отломки, с разрушените докове и разбитата гара, онази гара, на която товареха черните жени и деца… Виктор насмешливо сви устни: първото нещо, което Горният свят му поднасяше, беше разрушения и смърт…

Без да се отделя от окуляра, той подкара успоредно на брега. Отново пусти плажове, отново разтопени скали, после пак плажове, като че пощадени от огъня, и една танкетка, черна, застинала в смешна поза сред камънака, и по-нататък — една дървена лодка, издърпана на пясъка… Лодката на Алек.

Виктор си помисли за Алек със смесено чувство на пренебрежение и симпатия. Този едър, умен и шеговит момък, който така добре работеше в лабораториите и така лошо играеше шах, бе пропилял възможностите, които Хелиополис му предлагаше. Сега той бе затворен някъде в бетонните килии на Сектор Пе и, истински заложник, чакаше връщането на пратеника… Защо трябваше да бяга? Защо беше онази истерична сцена при прожекцията, която стана причина да се прекрати обучението? Номер 3 не бил полковник Ван Дам, а някой друг. Е, и какво? Земните хора все още бъркат в своето емоционално нелогично мислене минало, с бъдеще, средства с цели… Алек въпреки огромния си талант и остър ум е в плен на сантиментални чувства за съдържанието на човешкия живот и за измислени морални ценности.

И Виктор отново си припомни Хелиополис, такъв какъвто го видя, преди да влезе в Басейните, и отново се преизпълни с неизмерима гордост. Да, какво значение в последна сметка имат и потопените кораби, и Алек в своята килия, и полковник Густав Ван Дамлер, и дори тази ослепителна синева пред онова, което се крие долу в подземния град?

Виктор решително смъкна перископа. После включи програмата на автопилота, който щеше да го отведе право в Санта Сецилия.

Предстояха му три денонощия път. Щеше да плува през най-пустите райони на Пасифика, винаги под водата, възможно най-дълбоко, с изключен радиопредавател и много рядко с включен приемник. Щеше да бяга и от най-невинно изглеждащите кораби и ако по някаква случайност все пак се натъкнеше на тях, пред него имаше само два изхода: унищожение на противника или самоунищожение. Но заповедта беше категорична: никаква среща с никого! Бягство. Само бягство. Невидим и безшумен, сгушен на дъното, той бе длъжен да стигне на всяка цена там, където го чакаше Джими Морели.

И той плуваше в безмълвието на океана и само размазаните от водата образи върху екрана показваха, че се движи.

Виктор се отпусна на креслото и затвори очи. Въпреки прясната храна и увеличените дози соларин, които бе получил напоследък, въпреки усилващите инжекции, които доктор Мартин му бе направил, преди да потегли, той се чувствуваше необикновено уморен. Огромната програма, която премина с Алек, подготовката за подводното плуване и още по-напрегнатото обучение под Купола се оказаха свръхсилите му. И сега, положил глава на облегалото, той се мъчеше да надвие съня, който го потапяше в хаос от образи, мисли и усещания, които го преследваха толкова време… И може би задряма и отново, за кой ли път вече, в него нахлуха Звуците.

Те забушуваха, сякаш искаха да пометат всичко, да разкъсат материята, която сковаваше неговата плът, да го превърнат в свободен дух, неспъван от бетонните стени, от стоманата на подводницата, от околното море… И както първия път, когато прозвучаха от черната плоча, те причиняваха непоносима болка в неговото сърце, на милиардите неврони в черепа му, във всички клетки на неговото същество.

Той болезнено изпъшка и отвори очи. Насреща червената лампичка даваше сигнал за опасност. Той разтърси глава, за да отпъди музиката от себе си, и веднага пусна напред сноп радарни лъчи. На екрана се отрази силуетът на малък кораб.

Това съвсем отрезви Виктор. Кораб на 40 мили от острова! Какво значи това? Любопитни туристи? Заблудили се корабокрушенци? Или разузнавачи, дошли на Бахоа с определени цели?

Корабът се намираше само на две мили от подводницата. Виктор спря двигателя и внимателно вдигна перископа. В кръга се очертаваше съвсем ясно старинен кораб с платна. На носа се четеше: „Южна звезда“, на палубата се мяркаха човешки фигури. Виктор направи няколко снимки и свали перископа.

Като разгледа фотографиите, той окончателно се убеди, че „Южна звезда“ е същият онзи съд, който бе довел на времето Алек във водите на Хелиополис. Що се отнася до хората, то за своя голяма изненада Виктор позна онази жена, чиято снимка бе намерил в джобовете на Алек. Не, не се лъжеше: същото едро, мургаво лице, същата дълга, черна коса, същите големи очи.

Нима корабът не е мръднал оттук? Невъзможно! Сам Алек му бе казал, че неговата приятелка се намира в Хонолулу. Оставаше само едно: „Южна звезда“ се е върнала, съобщила е за изчезването на Алек и отново е дошла тук, за да чака. И може би вече търсят! Може би са пратили други хора на Бахоа, за да се ровят в неговите тунели, да човъркат в подстъпите на Хелиополис…

Първото движение на Виктор бе да върне подводницата назад, да съобщи на А1 за тази караулеща наоколо шхуна, но веднага се отказа: и бездруго в Хелиополис ще я засекат. Пък и заповедта беше ясна: никакво връщане преди изпълнението на мисията! И никакво свързване по радиото с базата!… Той тихо се измъкна встрани и като даде пълен ход, бързо се понесе на запад.

Други опасни срещи нямаше. Радарните пипала на подводницата предупреждаваха отдалеч и Виктор благоразумно правеше широки завои около малкото кораби, които се показваха на хоризонта.

Плаването ставаше все по-монотонно и често, прехвърлил управлението на автопилота, Виктор изпадаше в полудрямка, изпълнена с тревожни звуци. Той изпитваше смътна неувереност от предстоящата среща с Горния свят, от контакта с неговите хора. Въпреки цялата разностранна подготовка, на която бе подложен, той съзнаваше, че никога няма да стигне до онази степен на прозрение, която би му позволила да разбере и си обясни много от делата на хората.

О, той много добре знаеше колко широки са границите на неговия интелект: съвместната работа с Алек му бе дала достатъчно доказателства за това. Понякога обаче той имаше болезненото, почти органично усещане, че в него липсва нещо важно, че пред неговия мозък е поставена преграда, която му пречи да вижда по-нататък, и неговите мъчителни усилия да я преодолее оставаха винаги безуспешни.

Напълно чуждо му бе например онова нещо, което бе накарало тази жена в черна коса, Моана, да дойде чак от Хавайските острови с тази допотопна шхуна и се подлага на опасността от смъртоносните радиации… Любов?… Тази дума беше в центъра на всички книги, които бе прочел, преди да тръгне, във всички ония смешни филми, които бе гледал, в безбройните картини, които бе изучавал. Тя беше в основата на много велики човешки дела, тя беше и причина за тяхното сгромолясване. Нямаше логика в мислите, нито последователност в действията на хората, обзети от това непонятно чувство. Те бяха готови да вършат подвизи и заедно с това — безсмислени постъпки, деградиращи мислещото същество до равнището на животно, движено единствено от рефлекси. Дори ембриите, тия изкуствени, малоумни биоавтомати, дори те са освободени от тези инстинктивни импулси и с това превъзхождат даже хора като Алек и жената с черната коса.

Виктор извади снимката и погледна Моана. Тя не се различаваше много нито от жените, които пионерите си довеждаха от Матриорума в старото Селище, за да танцуват и спят с тях, нито от другите, които офицерите в черни дрехи подкарваха голи към синия кораб и след това натикваха във вагонетките… А каква ли е била майка му?

Самата дума „майка“ той научи много късно. От своето най-ранно детство Виктор си спомняше само мониторите, които го вдигаха сутрин заедно с другите ученици от твърдите нарове и го караха да произнася молитвата до Хелиос, след което го водеха в Хипнопедиума. Спомняше си как прикрепваха електродите на слепоочията му и след това, като го потапяха в изкуствен сън, набиваха в главата му цифри, цифри, формули, задачи, постулати, теории…

Спомняше си и кибернетичния психотестатор, който периодически селекционираше момчетата и отбелязваше тяхното умствено развитие. И спомняше си още как след всеки преглед те ставаха все по-малко и по-малко, как слабите изчезваха някъде, а силните отиваха все по-напред, за да стигнат един ден при сапиите, и оттам — в Сигма-минус, край Басейните или под Купола…

… И от всички чувства, които им позволяваха да имат, той си спомняше преди всичко онази студена, мистична, всеобемаща ненавист към хората от Горния свят, свързана с абсолютното съзнание, че Хелиополис е предопределен да завоюва Слънцето…

Не, не знаеше какво е майка. Не познаваше и онова, което в книгите наричаха майчина ласка, майчина любов. И слава богу! — както би се изразил онзи приятел Алек.

Той прибра снимката и отпъди тия мисли, които отклоняваха вниманието му от предстоящите задачи.

На третия ден от пътуването Виктор въпреки липсата на обезпокоителни инциденти се почувствува толкова изтощен, че почти непрекъснато изпадаше в състояние на полусън. Напразно гълташе соларин, напразно решаваше на ум най-сложни математически задачи. Трите денонощия пълна неподвижност в креслото, последвали многоседмичните тренировки в басейните и барокамерите, казваха своята дума.

А наближаваха водите на юга и той трябваше да удвои вниманието си. Въпреки отдалечеността на Санта Сецилия от големите морски линии наоколо имаше повече движение, отколкото през цялото плаване досега. Той лавираше под пътнически параходи, огромни танкери, рибарски кораби и понякога — покрай малки яхти, които изникваха съвсем изневиделица и весело се насочваха нанякъде.

Бе привечер, когато вдигна за последен път перископа.

В далечината, пред залязващото слънце, се открояваше дълъг, неравен планински бряг. В самия център, на върха на висок хълм блестеше сякаш звезда, за която в инструкцията не се споменаваше. Виктор изчака няколко минути, докато слънцето окончателно се скрие зад височините, и погледна вдясно: фарът беше там, мигащ през две секунди: Санта Сецилия. Като спусна лодката почти до тинестото дъно, той я отправи напред с възможно най-бавните обороти на моторите.

След двайсет минути радарните лъчи нарисуваха върху екрана бетонния кей под водата. Той огледа пространството под циментовата козирка — беше празно. Влезе. След петдесет метра, съгласно описанието, трябваше да се образува голям, затворен под скалистия бряг, басейн. Виктор запали челния прожектор. Лъчите едва пронизваха зеленикавата вода, в която уплашени риби пробягваха с опулени очи. Точно на петдесетия метър козирката свърши. Виктор запали горния прожектор и на екрана, само на два метра, видя повърхността на водата, а още по-нагоре — високия бетонен свод на подводното пристанище. Бе пристигнал.

Вдигна лодката над водата, отвинти люка, подаде глава. Въздухът бе тежък, влажен, вонеше на гнили водорасли. Ушите на Виктор писнаха, около него всичко се завъртя. Чувствувайки, че ако остане още няколко минути тук, ще загуби съзнание, той грабна непромокаемия чувал, загаси моторите и светлините, затвори люка и нахлузи маската. Кислородът веднага му вдъхна бодрост, но той знаеше, че няма да е задълго. Трябваше бързо да се измъкне на брега, на въздух, да намери хотела, да спи, да спи и утре да отиде до гарата, където ще си купи билет от гишето за 6 долара и 72 цента, и ще пътува до Харбиг, където ще намери Джими Морели…

Скочи във водата и заплува под бетонната козирка. Бе лош плувец и с голяма мъка измина петдесетте метра до изхода, през който прозираше светлината на гаснещия ден.

Заплува вляво, подаде глава над водата: брегът беше на двайсетина крачки, каменист и пуст. Но заповедта гласеше да не оставя следи край пристанището и той заплува нататък. Въпреки кислорода вече се задъхваше, и ръцете му отмаляха, и сърцето му биеше до пръсване… Повече не можеше.

Тогава той наруши заповедта, заплува към брега. С последни сили се добра до малък чакълест плаж, смъкна маската от лицето си и вече почти несъзнателно, само със заучени движения, разтвори чувала, извади дрехите, облече се, пъхна меката маска в джоба до документите, до парите, до златото и чак когато се увери, че всичко е в ред, се изправи, за да отиде до хотела.

Но едва направил няколко колебливи крачки, той се строполи на камънака и мигновено заспа.