Хаим Оливер
Хелиополис (20)

8. Първи опит за бягство

В коридора пред килията ми чакаше Емил с подноса на ръце. Влязохме.

Наблюдавах го внимателно: след доктора той беше вторият коз в неясните ми още планове за бягство. До каква степен можех да разчитам на този получовек? След последния му припадък аз продължавах да го храня със златната кашица, като отделях за него само по половин лъжичка. Кризата не се повтори, обратно — очите му се изпълваха с повече разум и с онзи меланхоличен израз, който ми направи впечатление още тогава. Автоматизмът на движенията му се беше смекчил, но заедно с това отслабна и тяхната самоувереност. Сега той често бъркаше предметите, с които работеше; ходеше несигурно, като че едва сега се учеше да крачи; понякога тъй се вглеждаше в мен, сякаш ме забелязваше за първи път. Бих казал, че той все повече и повече се очовечаваше, с всичките добри и лоши страни, характерни за този процес.

Задъвках зеления концентрат, мислейки как да започна. Емил беше в банята и пръскаше стените със стерилизатора.

— Емиле — извиках, — ела!

За моя изненада той влезе в стаята и застана до масата. За първи път реагираше така бързо на мое повикване.

— Седни! — казах.

Той послушно седна до мен. Мъчех се да бъда естествен.

— Яж!

Подадох му лъжичката. Погледът му се прехвърли от нея към соларина, от соларина към мен. Насърчително кимнах. Той взе лъжичката в юмрука си, гребна от златистата каша и несръчно я поднесе към устата си. Като че не знаеше как се яде с лъжица.

— Емиле — попитах, — ти къде живееш?

Той посочи вдясно:

— Там. Сектор Ем, блок 17, камера 6.

— Тъй… А семейство имаш ли?

— Ем 28–15 не знае какво е семейство.

Зададох въпроса иначе:

— А с кого живееш?

— В камера 6 има много, много ембрии — отвърна той.

— Чудесно, Емиле… — И като се стараех да не повишавам глас, добавих: — А реката къде е?

Зениците му се разшириха. Той зашептя:

— Ем 28–15 много обича реката…

— Но къде е реката?

Той посочи лявата стена над леглото ми:

— Там.

— Искаш ли да отидем?

— Да — рече той шепнешком, — Ем 28–15 много обича реката.

— Да вървим!

Разтворил очи, без да мига, като притеглен от невидим магнит, той закрачи към лявата стена. На леглото обаче се спъна и падна. Помогнах му да се изправи, поведох го към вратата.

— Ем 28–15 много обича реката — шептеше той. — Ем 28–15 много обича реката…

Отворих вратата. Той прекрачи в коридора и тръгна към изхода.

Гледах отдалечаващия се черен гръб. Да чакам ли още? Или да вървя с него? Рано или късно Виктор ще разбере, че не аз съм математическият гений, на когото разчита. По-лошо — това ще открие и Архонтът. Намалените дози соларин с всеки изминат ден подкопават умствените ми сили. Скоро ще бъда неспособен да се състезавам с него, ще бъда безсилен да предприема каквото и да било разумно нещо. Кога друг път ще ми се отдаде такъв благоприятен случай?

Затворих вратата и последвах Емил.

Пред изхода той вдигна глава и отчетливо произнесе с глухия си глас:

— Ем 28–15 иска да излезе.

Стената безшумно се разтвори.

В следващите две секунди аз или щях да бъда труп, покосен от лазера на стражевия робот, или щях да изляза от сектор Еф.

Железният автомат стоеше пред вратата, насочил челната си тръба към Емил. Мен изобщо не погледна, сякаш не съществувах. Емил веднага извади от джоба си бяла кръгла пластинка и я пъхна в една цепнатина под металическата гръд на робота. Изрече:

— Ем 28–15 си отива — и спокойно закрачи вдясно с характерната си механична походка.

Последвах го, без да се обръщам, чакайки всеки миг ослепителната мълния да прониже гърба ми. Нищо обаче не стана и едва когато се отдалечихме на стотина крачки, извих глава назад: роботът сновеше пред входа на нашия блок, без да се интересува от моята особа.

Нима бялата пластинка е дала път и на мен? Или пък роботите са програмирани да пазят само ембриите и не забелязват останалите? И ако е вярно второто, как е постигнато то? Едва ли пластинката е единственото средство за регулиране на техните механизми.

 

 

Мълчаливо чаках по-нататъшния развой на събитията. Не исках да насилвам повече Емил, страхувах се да не го отклоня от търсения и налучкан от мен път към реката. Вървях подир него, като дебнех всяко движение, всеки шум наоколо.

След малко настигнахме още няколко ембрии. Обзе ме леко безпокойство: бях единственият бял между тях. Но те не ми обърнаха внимание и аз продължих.

При голямото Зелено кръстовище всички се спряха. Спрях се и аз. Към нас се присъединяваха все повече и повече ембрии, идващи от съседните галерии. Мълчаха, със сковани лица и празни очи. Сред тях Емил имаше вид на същински човек.

След няколко минути откъм левия тунел се показа влак. В четвъртитите вагончета един до друг седяха притиснати ембрии. Черните им трика бяха замърсени от пръст и смазка, тъмните им лица — набраздени от кална пот. В първия миг не можах да разбера кои спят и кои не, толкова всички бяха еднакво неподвижни и с еднакво застинали лица. Напомняха ми ония прастари фотографии на миньори, излизащи след работа от рудник.

Влакчето спря. Чакащите ембрии заеха малкото празни места във вагончетата. Емил също се упъти към тях.

— Емиле — прошепнах в ухото му, — а реката?

Чул гласа ми, той замаяно се огледа, изненадан, че ме вижда до себе си, направи две крачки встрани, но веднага, под напора на някаква вътрешна сила, на която очевидно не можеше да се противопостави, се върна към вагончето, влезе и послушно седна на скамейката. Седнах и аз. До мен се бе свил един едър за тукашните норми ембрий. Отпуснал глава на гърдите, той спеше. Влакчето тръгна.

На следващото кръстовище то отново спря, за да прибере още една група работници. Нататък вече то бързо се понесе по тунелите и аз напразно се мъчех да запомня посоката. Струваше ми се, че все повече потъваме в дълбините на подземията. Белият цвят се смени със сив, сводовете станаха ниски, зидовете — неравни, ръждиви.

До мен ембриите дремеха. Емил, спуснал клепачи и положил чинно ръце на колене, не мърдаше. Едрият ми съсед вдясно се полюшваше в ритъма на колелетата и при завоите полягаше върху мен. Неочаквано, при един внезапен тласък, той политна напред и заби глава в коленете на Емил. Вдигнах го, той се отпусна на ръцете ми безжизнен.

— Хей! — зашептях аз. — Хей! Какво ти стана? Съвземи се! Хей!

Той не реагираше. Разкопчах блузата му, пъхнах ръка до кокалестите му гърди: кожата бе леденостудена, сърцето не биеше. Повдигнах клепачите: очите не виждаха… Отпуснал долната челюст, той сякаш дремеше като другите.

Влакът влезе в голяма гара, потопена в мътносива светлина. Наоколо чакаха стотици празни вагончета. От друг влак, пристигнал навярно малко преди нас, слизаха ембрии, които веднага се упътваха към голям бетонен блок вляво. Във вагоните оставаха да лежат черни фигури…

Вниманието ми бе привлечено от някакво движение напред. Край вагоните крачеха два робота и с кукестите си ръце прехвърляха лежащите ембрии в съседния товарен влак.

Трябваше да решавам в секунди. Единствен аз бях гологлав и бял и ярко се откроявах сред тази маса в черни трика и сребристи такета. Под равнодушните погледи на другите бързо съблякох мъртвия си съсед и нахлузих дрехите му. Взех и такето му. Под него черепът се оказа обръснат. А голото тяло въпреки безподобната си мършавина бе тяло на човек.

Роботите се приближиха до нас. Ембриите се изправиха като един. Изправих се и аз. Остана да лежи само голият. Четири куки се закачиха за него и го напъхаха в съседната вагонетка, вече пълна с трупове, а може би и със спящи…

Тръгнах подир Емил, като се стараех да правя същите движения, които правеше и той. Не беше трудно. Той просто вървеше заедно с другите, просто ядеше заедно с тях, просто спеше заедно с тях, всички — движени сякаш от невидим кукловод с невидими конци.

… Ще забравя ли някога нощта, прекарана в блок 17, камера 6 на сектор Ем, сред мълчаливите черни човеци автомати? Ще забравя ли тежките, смазващи, прогнили и разядени от влага и мухъл стени, през които вече се просмукваше океанът?… И огромната сива, гола, влажна зала на трапезарията, осветена от слабото слънце на свода?… И конвейерната лента с порциите зелено желе?… И хората, приведени над нея, лочещи направо от купичките?… После — умивалните с циментовите корита, пълни с дезинфекционна течност, в която ембриите потапяха ръце и лица… И безкрайните спални с двуетажните сиви пластмасови нарове, върху които черните лягаха облечени и мигновено потъваха в мъртвешки сън…

… Ще забравя ли тежката миризма на гробница, жалките миши писъци, които се изтръгваха от спящите, предсмъртното хъркане на умиращите, бледата светлина, която сивият свод хвърляше върху тия тъмни, негроидни лица, добили едва сега израза на истински хора?…

До мен лежеше Емил. Единствен той сякаш не спеше: мяташе се върху твърдата си постеля, мърмореше неразбрани думи, от които успях да различа само една: реката… реката… реката…

Станах. Закрачих по тясната пътечка между наровете. Минах в умивалните. По-нататък врата нямаше. Прекрачих навън.

В полумрака съзрях силует на робот. Свит в сянката на стената, изтичах край блока и се скрих зад ъгъла. Наоколо нямаше никой. Само сиви бетонни стени, които опираха до сивия каменен свод; геометрично права, сива улица, която се загубваше в сивия здрач… От далечината пред скалите и бетона идваше глухото бумтене на Големите заводи.

А сега накъде? Към сектор Еф, все едно, сам не можех да се върна. Към реката? Но съществува ли тя изобщо или е плод на бълнуванията на Емил, на дълбокия, атавистичен вик на неговата плът, така както безкрайните падания от дърветата в нашите сънища са само далечен отглас от нашето прадетство?

Затворих очи, направих малка рокада върху таблото, представих си движението на бялата дама след третия ход на Алехиновия етюд: c4-a4. Значи — вляво! Тръгнах наляво.

Улицата се проточваше сред монотонни сиви слепи стени, зад които бяха спящите ембрии. Вървях дълго, километри… Колко ли ембрии живеят в сектор Ем? Трийсет хиляди, четирийсет хиляди? И колко такива сектори има още в Хелиополис? И как тия черни хора са доведени до това състояние на пълно подчинение?

Улицата остро възви вдясно. Започваше нов сектор. Дългата галерия стана по-просторна, зидовете отново добиха бял цвят, по стените се очертаха подобия на прозорци, а долу имаше дори и врати…

Улицата беше пуста, никакъв шум отникъде с изключение на далечното ехо на Големите заводи. Бутнах първата врата. Тя се поддаде. Зад нея — мрак. Светнах с фенерчето.

Лъчите откриха редици малки легла, очевидно детски. До тях — шкафчета, каквито се срещат в ясли и детски градини. Върху шкафчетата — биберони, градуирани шишета за мляко, лъжички. Мазилката от стените беше паднала, но тук-таме бяха останали следи от слънчеви емблеми. Всичко беше покрито с дебел слой прах.

Допрях се до рамката на едно легло, тя се разпадна на лимоненожълта пепел. Останалите легла също бяха поразени от бацила. Кога за последен път в тях са спали деца? Двайсет и шест години — тъй каза доктор Мартин…

Продължих нататък. По всичко личеше, че съседното помещение е болнично отделение и ако се съдеше по апаратурата — физиотерапевтично. В средата на кръглата стая се издигаше внушителен електронен уред, твърде много напомнящ рентгенов облъчител. Тръбата му бе насочена към мраморен диван с издълбани форми на женско тяло. Спомних си разговора с доктор Мартин, неговите думи за съдбата на жените в Хелиополис: „Измрели са… От облъчванията… В биокамерите…“ Без съмнение намирах се в биокамера… Някога тук са облъчвали жени. Защо? Докоснах се до апарата; всички железни части в него се разсипаха на прах.

Все повече заинтригуван, влязох в трета зала, пак спалня, детска спалня. Вместо с легла обаче тя бе пълна с малки боксове като тия, в които се отглеждат недоносени деца. Всички бяха съединени посредством всевъзможни кабели с голямо разшифровано табло, сред което личеше стъклен екран. Таванът бе осеян с множество лампи. Едната стена беше изцяло прозрачна и откриваше кабина с акустически и оптически прибори: стари магнетофони и кинокамери, чиито микрофони и обективи бяха насочени към боксовете.

Светлината на фенерчето ми запълзя по боксовете: празни… празни… празни… Не! В едно от тях имаше нещо.

Надникнах. И изведнъж се озовах в пещерата на поточето край чичо Том: слънце, океан, антибери, а ние ровим в костите и намираме скелета на майката и пробития череп на детето…

В бокса лежеше непокътнат детски скелет.

Знаех, знаех какво най-напред трябва да потърся. Взех черепчето, опипах темето. Пробив нямаше. То бе цяло… Потърсих друго: може би златната пластинка, може би стъкленото топче. Нищо… Нищо… Само кости, слаби, тънки… Но в края на дясната китка имаше бяла металическа гривна.

Измъкнах я внимателно — за да не наруша покоя на бебето, — обърсах я от праха: беше платинена. Имаше номер. И номерът беше 10 000!

Виктор имаше 9 999.

Втурнах се в пустите зали, стаи и кабинети на този огромен медицински, биологически комплекс, в който някога са отглеждали деца, в който някога са създавали свръхрасата, която днес се казва групата на Сапиите. Разумните!

Може би ще разбера най-после как мозъците на обикновените деца са били превръщани в мощен инструмент за мислене, какъвто по-рано са притежавали само малцина привилегировани? Може би ще проумея тайната на тия високочели братя на Виктор, за които нищо друго не съществуваше освен упорит интелектуален труд, способен с леснина да решава и най-сложните проблеми на науката?

А може би ще открия и мястото, където са „конструирали“ и ембриите? Може би ще видя колбите, където са приготвяли биологическата смес? Или контейнерите, където са подхранвали по изкуствен начин зародишите? Като в утопичните лаборатории на старите романи, в които яйцето се разделя на четири, осем, шестнайсет части, за произвеждането на четири, осем, шестнайсет еднакви близнака, еднакво лишени от човешки качества? Защо не? Защо не? С нищо вече Хелиополис не може да ме изненада. С нищо!

Но в залите и кабинетите на института имаше само легла, боксове, и още няколко облъчители и непознати електронни апаратури, които се разпаднаха на прах от моето докосване… И никакви други следи от хора…

Освен куклите — една стая, пълна с черни кукли. От пластмаса, с къдрави коси, дебели бърни и опулени, наивни очи…

И накрая топчетата… В стоманения сейф, който се превърна на пепел, когато се опитах да го отворя. Стъклените топчета с хекзагоналните кристалчета в сърцевините си… Хиляди… Всички еднакви… Всички като онова…

Излязох. В изпотената си длан усетих студения метал на гривната с номер 10 000. Погледнах часовника: беше 4 сутринта.

Какво да правя по-нататък? Да скитам из лабиринтите на този гигантски подземен свят, из нови, непознати сектори? Да търся изхода, който ще ме отведе горе? Но къде? И докога? Скоро из галериите ще запъплят хиляди ембрии, ще закрачат на стоманените си ходила роботи, ще засноват сапии в своите електромобили. Първият срещнат сапий ще ме спре, първият робот ще ме прободе с огнения си лъч… Бих могъл да се скрия в пустите зали на биологическия институт, но колко време ще изтрая без храна, без соларин? Чувствувах се на края на силите си.

Отправих се към сектор Ем, блок 17, камера 6, към единственото място, което в този момент имаше живот, хора. Върнах се към него, така както ония сияещи животни горе се промъкваха всяка нощ в пещерата с поточето, за да се потопят в животворните й води.

Железният часовой си стоеше на място. Влязох в дормиториума, облъхнат от спарената миризма на спящите ембрии. Добрах се до Емил, легнах до него. Потънах в сиви пропасти, може би вече спях…

От просъницата ме изтръгна познатото глухо бучение. Горе изгряваше слънцето! Обзе ме безумна жажда да лежа на тревата, да чувствувам на лицето си ласката на топлите лъчи, да вдъхвам мириса на влажен чернозем, да забия пръсти в него, да ридая като малко момче… Но край мен ставаха. Като един. Без знак, без заповед. И с равна крачка се отправяха към циментовите корита.

С болезнено усилие станах и закрачих подир всички.

Зад мен, върху наровете останаха да лежат неподвижни тела. Мъртви или спящи… След малко ще дойдат роботите и ще ги приберат с куките си.

И отново застанахме край конвейерната лента, която плъзгаше към нас купичките, отново залочихме като животни концентрата, отново излязохме в сивия здрач и седнахме в четвъртитите вагончета, които ни понесоха към голямото Зелено кръстовище на сектор Еф.

Слязохме. Свалих черната дреха и придружен от безмълвния Емил, се отправих към бялата галерия, където неизменно сновеше нашият робот. Емил отново произнесе своето „Ем 28–15 иска да влезе“, което прозвуча като магическото „Сезам, отвори се!“, и пусна своето жетонче в гърдите на автомата. И както в приказките, вратата пред нас се отвори…