Хаим Оливер
Хелиополис (16)

4. Сигма-минус и шахмат

Аз не съм кой знае какъв талант: ако съм постигнал нещо в науката, то това се дължи преди всичко на две мои проклети черти — любопитството и нетърпението. Уви, тези черти, прибавени към безспорния факт, че не съм герой, превърнаха тия дни от пребиваването ми в Хелиополис в период, от който днес се срамувам: волею-неволею аз сътрудничих на едно страшно дело. И въпреки това — откровено признавам — за физика Алек Димов този период бе празник. Никога през живота си — нито преди, нито след Хелиополис — Алек Димов не е работил с такова вътрешно удовлетворение, такова вдъхновение и такова увлечение, достигащо до самозабрава, както през тия няколко месеца.

Да, любопитството и нетърпението ми изиграха лоша шега. Те ме тикнаха в подвижните пясъци на бездънните и алчни научни дирения и аз затъвах в тях все по-дълбоко без надежда за скорошно измъкване.

Трудно мога да определя кое най-вече допринесе за това: Виктор Ес, лабораториите на Сигма-минус или Архонтът? Разбира се, Виктор Ес бе този, който ме принуди, но лабораториите ме подмамиха. Те разкриха пред мен такива възможности за изследвания, каквито никъде другаде не съществуваха. Това, за което хиляди и хиляди физици горе само мечтаеха, тук бе вече практика.

В гигантския модификатор на Сигма-минус се правеха сполучливи крачки за промишлено превръщане на елементите, за преобразуване на материята. Тук бяха пред прага да синтезират антиматерията! А може би вече го вършеха… Кой физик може да остане равнодушен към подобен труд?

И въпреки това мисля, че главният виновник беше Архонтът. Той, именно той, тази митическа фигура, зад която подозирах, че се крие друг колектив от учени, преобрази този период от затворничеството ми в подземния град в пиршество на моя ум… като експлоатираше ловко и докрай моето нетърпение и любопитство…

И днес още със сладостна носталгия си спомням ония дни и нощи, в които аз, играейки ролята на автора на синьото бележниче, трескаво се състезавах с Архонта, търсех отговор на неговите въпроси, бързах да дам исканите научни информации и с нетърпение очаквах неговите реплики и възражения… И днес още виждам лентата с неговите задачи и въпроси, виждам корекциите, нанесени върху листовете ми, чувам металическия глас, който с безстрастна и безпощадна логика оборваше или потвърждаваше моите изводи…

… Започна се с това, че на самия ден от работата ми в Сектор Еф Виктор ми върна изчисленията, които бях направил във връзка с един опит, проведен в Модификатора. Върху белите листове успоредно с изписаните от мен редове бяха напечатани с червени букви нови оптимални варианти. Изумителното в тях бе това, че те не само коригираха изчисленията ми, което може да направи всяка прилична електронно-изчислителна машина, но, изхождайки от моите (на чичо Том!) постановки, откриваха нови, неподозирани от мен пътища. Това не бе по силите на нито един от съществуващите тук долу и на Горния свят програмирани кибери, това можеше да направи само човешки ум или група от човешки умове — някакви страшни, необикновени умове, и то в продължение на седмици непрекъснат труд. А предложените варианти се решаваха само за… дванадесетина минути!

— Невероятно! — казах на Виктор и употребих тази дума само защото не можах да намеря друг суперлатив. — Вие ли направихте това?

— Не — отвърна той. — Архонтът… Моите възможности не достигат дотам. Само Архонтът…

А при това Виктор беше гений. В това се уверих още през първите часове на нашето сътрудничество. Неговите математически способности бяха изключителни, те надхвърляха всичко, което бях срещал дотогава. Но в тях имаше нещо едностранчиво, бих казал деформирано, те съществуваха сами за себе си, изолирани от останалите духовни категории и прояви. Той сякаш беше жива кибернетична машина, натрупала в паметта си едва ли не всичко от областта на математиката и физиката, машина, решаваща бързо и безпогрешно най-сложни задачи. Понякога го сравнявах с Том Бъркли. Чичо Том също беше гений, но той изстрадваше своите открития. Чичо Том грешеше, отклоняваше се, връщаше се назад, едновременно воден и заблуждаван от своята интуиция. Виктор Ес не знаеше колебания. Той стремително вървеше напред и този негов устрем често ме плашеше, защото понякога водеше до съвсем неочаквани заключения.

Когато опознах по-отблизо и други сапии, сътрудници в сектор Еф, установих, че те твърде малко отстъпват на Виктор. Така както никога преди това не бях виждал толкова съвършена апаратура, концентрирана на едно място, така и никъде другаде не бях срещал толкова блестящи умове, събрани да работят върху един проблем. Всеки от тях можеше да бъде гордост на който и да е научен институт в Горния свят. Питах се — по силата на каква селекция тия хора, родени под земята, са доведени до такива върхове на разума? Как е създадена тази свръхраса? Кои са учителите й? Горях от желание да узная нещо за нея, разпитвах Виктор Ес, но той неизменно и лаконично ми отговаряше:

— Учихме се от по-старите.

— Кои по-стари?

— Другите сапии.

— А те откъде се учиха?

— От първите пионери.

— Кога са дошли те тук?

— Много отдавна.

— Знаете ли имената им?

— Не.

— А пришелците?

— Останали са само няколко в сектор Пе.

— Познавате ли ги?

— Виждал съм ги. Понякога при нас идва Ван Дам номер три, за да следи работата ни.

Името Ван Дам изравяше от паметта ми някаква мъждукаща искра, напразно обаче се мъчех да я разгоря.

— И той ли е физик?

— Той контролира научните сектори.

— А Архонтът?

— Той ръководи всичко.

— Човек ли е?

— Човек е. Но не като другите.

— Познавате ли го?

— Не… — каза той и в очите му се появи израз на страхопочитание и благоговение. — Нито един сапий не е виждал Архонта…

Няколко дни по-късно чрез Виктор отново получих изчисленията, които бях предал десетина минути преди това. Бяха нашарени с червени бележки, а под тях бяха изредени няколко въпроса, на които трябваше да дам отговор, въпроси, които изискваха многобройни експерименти и продължителен труд. Приех задачата като предизвикателство спрямо скъпоценната си личност и това, разбира се, беше глупост. Всъщност тя бе само ловък психологически ход, предназначен да ме впримчи още по-здраво в клопката. И аз, като бик, пред когото размахват червен плащ, се втурнах бясно напред. Изостреното ми любопитство и нажеженото нетърпение ме шибаха като камшик. Хвърлих се в ожесточена работа, и то не само за да реша новите задачи, колкото да върна топката на онзи незнаен бог на науката…

И това се повтори още много и много пъти, и се превърна в някаква негласна игра, в съревнование между мен и Архонта. Заредиха се дни и нощи без начало и без край. Работех и спях. Спях и работех. Работех… Работех… Предавах листовете, минути по-късно ги получавах обратно и заедно с тях забележките и вариантите, и още — дългата лента с нови и нови въпроси… Следваха напрегнати дни на експерименти и изчисления, после изпращах листовете, отново с нетърпение очаквах възражението, което не закъсняваше, и аз бивах обхванат от някакво безумие, от някакво опиянение и не мислех за нищо друго, освен за следващия ход на Архонта и за моя отговор… И все повече не забелязвах, че служа единствено като източник за храна на страшния ум на Архонта, който я предъвкваше и връщаше за нова обработка, сякаш той не беше способен да роди каквато и да е оригинална мисъл, и това беше странно…

Така синьото бележниче, след като спаси живота ми, стана основа за неочаквани и плодотворни изследвания, насочени към създаването на нови източници за енергия и за нейното превръщане в материя. А енергията беше ахилесовата пета на Хелиополис. Не знам откъде идваше тя, но бе недостатъчна за нуждите ни, които бяха колосални. Не веднъж и не дваж тя спираше и тогава всички апарати, всички машини прекъсваха работа и само акумулаторите подхранваха резервното осветление в лабораториите.

В такива минути Виктор биваше нещастен. Сновеше сред апаратите, стиснал юмруци, сивите му очи се превръщаха в стоманени остриета, всяка минута несдържано хокаше някого по видеофона. А когато енергията се връщаше, той започваше да работи с чудовищна интензивност, като въвличаше и мен в главоломните си спускания в бездните на материята, и тогава разбирах, че той не е лишен от нерви, но че и те са напълно ограничени от рамките на научните интереси.

Работехме по дванайсет, четиринайсет, шестнайсет часа на ден. Трескавото увлечение в изследванията, възможността скоро да стигнем до нови открития, ме караха да забравям самотата, затворничеството, Моана и Горния свят. Единственото, което ме мъчеше, беше гладът. Организмът ми, свикнал на друга храна, не се задоволяваше с купичката синтетично желе и с двата пръста соларин. Впрочем соларинът изглежда служеше само за подхранване на мозъка, защото въпреки общото отслабване на тялото ми моята глава работеше както никога досега.

След работа взимах душ, глътвах съдържанието на купичките, които мълчаливият Емил ми носеше, и потъвах в мъртвешки сън. Не излизах никъде. Не ми разрешаваха. Познавах само пътя от стаята си до сектор Еф.

Понякога, без никакво предупреждение, при мен идваше доктор Мартин и за мен настъпваха радостни, чисто човешки минути. Тогава аз се отърсвах от магията на Архонта, от обаянието на Виктор Ес и отново се превръщах в земно същество. Седяхме край масата и разговаряхме за земята. Всъщност говорех почти само аз. Той само питаше — за тревата, за слънцето, за облаците. Искаше да знае: текат ли още потоците в планините, образуват ли се по стрехите капчуци, шуми ли вятърът сред боровете… И за децата. Най-много питаше за децата: все ли са тъй малки и балоните им тъй разноцветни… Аз отговарях дълго, изчерпателно. Разказвах най-обикновени неща, но той ме слушаше жадно, сякаш разправях най-увлекателни приключения.

— Но, докторе — запитах го веднъж, — нима нямате възможност да виждате тук деца?

— Тук няма деца — отвърна той.

— Как тъй! А всички тия хора наоколо нали са родени и израснали тук?

— Тук ВЕЧЕ няма деца — каза той.

Не ми обясни защо. По същия начин отказваше да отговаря на многобройните ми въпроси, отнасящи се до Хелиополис. Нито веднъж той не засегна ония проблеми, които Виктор Ес бе разкрил пред мен, нито веднъж той не спомена дума за Архонта, макар че често го молех за това.

Стана тъй, че при едно от неговите посещения, аз му предложих да изиграем партия шах с фигурките, които си бях направил от сапуна. От този ден неговите „визити“ още повече зачестиха. Той вършеше това с явен страх, ала въпреки това идваше.

Една вечер Виктор Ес ни завари, потънали в сложен мителшпил. Доктор Мартин се посмути, но Виктор мълчаливо седна и се загледа в дъската. Обясних му набързо правилата на играта. На другия ден дойде пак и също тъй мълчаливо, внимателно се взря в ходовете. На третия ден, когато след дълго обмисляне вдигах офицера, за да направя поредния ход, той ме прекъсна:

Не така. По-добре с коня.

За да му направя удоволствие, играх с коня. И спечелих!

А след една седмица той седна срещу мен и ме би. Жестоко! Предложих му нова игра, считайки поражението си за случайност. Той спечели пак, сякаш на шега.

При следващата игра аз мобилизирах всичките си познания по шахматна теория, натрупана от детинство, когато, закрит под юргана и светейки си с фенерче, за да не ме усети баща ми, гълтах книгите на всички велики гросмайстори. Виктор Ес се помъчи малко, но пак ме би…

— Красива игра — каза той. — Има логика. — И се усмихна. За първи път се усмихваше така открито и широко и от това лицето му се озари от чисто детска светлина. — Иска ли Алек пак?

Усетих как се изчервявам до уши: за първи път не ме наричаше „гост пришелец“, за първи път ми казваше „Алек“, макар че все още ми говореше на трето лице. Това бе събитие.

— Искам, Виктор — отвърнах аз, като също за първи път избягнах обръщението „колега“.

И той така се увлече в шахмата, че вечер не си лягахме, преди да изиграем една-две партии. Той бързо и лекичко местеше фигурките с дясната си ръка, около която дрънчеше платинената гривна. При тия схватки моята участ бе твърде печална: низ от поражения и само няколко бледи победи, които се дължаха най-вече на разсеяността на Виктор.

Ала се случи тъй, че тия дълги сеанси над дъската отвориха една наистина още малка, но все пак ясна пролука към душата на Виктор Ес. Почнах да долавям, че зад това високо чело се крие не само свръхмощен мозък. Чувствувах и други струни, но не знаех как да стигна до тях. Понякога, само за миг, от него идваше някакъв полъх и тогава усещах, че едва-едва се доближавам до него.

Признавам — исках да спечеля приятелството на Виктор. Преди всичко защото бих бил щастлив да бъда негов приятел. И после — това също откровено признавам — то ми трябваше и за друго: рано или късно Виктор Ес трябваше да ми помогне да изляза от тази гробница. От тази гробница, в която вече се чувствувах тъй добре…