Хаим Оливер
Хелиополис (1)

1. Южна звезда

Електронният брояч в ръцете ми внезапно затрака.

— Колко? — попита професорът, без да сваля далекогледа от очите си.

— Три — отвърнах аз.

Капитанът панически се огледа, приближи се до тръбата, кресливо извика „стоп!“ и с рязко движение завъртя щурвала докрай.

Моторът неистово зави, шхуната се затресе с цялото си прогнило тяло. Но очевидно това допотопно корито бе виждало и по-страшни неща и сега, вместо да се разкапе, бавно зави и покорно спря, като преди това изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Капитане — казах предпазливо, — рано е още.

— Не, моля, мастер! — поклати той решително глава. — Дотук! — И като посочи с пръст уреда в ръцете ми, добави: — Мастер сам каза, че този предупреждава, нали, моля?

Лицето му бе обляно в пот, тесните му дръпнати очи неспокойно сновяха от индикатора на брояча към чистия хоризонт. До мен кормчията здраво се бе вкопчил за руля, сякаш се страхуваше да не би корабчето отново да хукне напред. Останалите матроси се бяха сгушили зад сандъците, впили поглед към югозапад, където впрочем нямаше нищо, освен синьо море, синьо небе и ивица прозрачна мъгла. И само професорът стоеше невъзмутим, едър, черен, със снежнобяла къдрава коса и оглеждаше далечината с бинокъла.

Броячът продължаваше да трака. Стрелката показваше все тъй само три рентгена. Според картата, до острова имаше най-малко още двайсет мили, а на мен никак не ми се искаше да ги преминем с лодка. Не, не се страхувах за себе си. Веднъж стигнал дотук, връщане нямаше. Не се плашех и за чичо Том. Въпреки възрастта си той бе по-здрав от мен. Тревожеха ме апаратите. Бяха тежки и най-малкото вълнение можеше да ги прати на дъното.

Професорът свали далекогледа, обърна се към китаеца и му се усмихна, като откри блестящите си бели зъби, които мигновено опровергаха неговите шейсет години, сваляха маската му на строг учен и го превръщаха в героя на Бичер Стоу.

— Капитане — каза той с богатия си бас, — можем спокойно да плаваме поне още пет мили. Не се страхувайте, нали сме тук, с вас. Вижте! — Той посочи индикатора. — Докато стрелката не стигне цифрата 10, не съществува никаква опасност.

Но капитанът само упорито поклати глава, все тъй впил поглед в хоризонта. Устните на кормчията лекичко потръпваха, ръцете му на руля бяха побелели от напрежението. А броячът тракаше с подлудяващо безразличие и самият аз вече започвах да чувствувам необичайна нервност.

Шхуната лекичко се полюляваше от вълните, мекият бриз лениво развяваше отпуснатите платна на фокмачтата. Наоколо, до безкрая, не се виждаше никакъв друг съд, никакъв ракетоплан, никаква птица. Навярно и във водата нямаше никаква риба… От десетки и десетки години насам този район на Тихия океан беше пуст.

— Капитане — казах, стараейки се да говоря спокойно, — давам ви двеста долара да продължим още пет мили.

Той не реагира. А знаех, че за долари този китаец е готов да продаде и децата си на дявола. Не случайно измежду стотиците отчаяни авантюристи по архипелага единствен той се съгласи да ни доведе дотук.

— Триста — казах.

Очите му лекичко трепнаха. Магическите цифри упражняваха своето въздействие. Трябваше само да продължа да наддавам и той щеше да капитулира. Но в джоба ми имаше само още хиляда долара и нито петак повече и те ни трябваха за връщането. Чичо Том хвърли към мен недоумяващ поглед: той отлично знаеше в какво катастрофално състояние са финансите ни.

— Четиристотин! — хвърлих аз решително.

Капитанът преглътна, езикът му овлажни засъхналите устни. Явно, беше готов да отстъпи. Аз стоически чаках. Изведнъж обаче замисленият му поглед отново попадна на брояча, който заплашително примигваше с лампичките си и тракаше, тракаше с чисто хипнотична монотонност. Веднага спрях уреда и дори го скрих в джоба, но бе вече късно.

— Не, моля, мастер — въздъхна капитанът с едва прикрито съжаление. — И сто хиляди да ми даде мастер, аз, моля, не мърда оттука.

Познавах упоритостта на този китаец от тридневните пазарлъци, които водих с него в Каула.

— Добре — казах примирен, — да товарим тогава. За съжаление не разполагам със сто хиляди и един долара.

Той обърса лицето си с мръсната копринена кърпа, която беше вързана на врата му, и веднага се обърна към тримата матроси на своя странен жаргон, съставен от английски, китайски и полинезийски думи.

Всички се втурнаха към лодката, която висеше над десния борд. Товаренето не отне повече от десетина минути. Аз отдавна бях приготвил всичко: лъчевия анализатор и сондите, контейнерите за животните, кинокамерата, магнетофона, радиостанцията и, разбира се, двата антибера Томи, нашата гордост, без които никога нямаше да можем да стъпим на острова.

За всеки случай бях взел един старинен револвер от времето на последната световна война, сигнален пистолет, лампи и редица други дреболии, за които предполагахме, че ще ни потрябват при изследванията. Храна не товарехме (все едно, тя щеше да се облъчи) освен малко вода и концентрат в антиберите. Впрочем три тази първа експедиция ние нямахме намерение да останем дълго на острова. Тя бе само едно предварително разузнаване, за да докажем първо на себе си, а после и на другите, че на острова може да се работи.

Скоро лодката се задръсти до последното ъгълче, едва остана място за двама ни. За последен и навярно за стотен път прегледах всичко: и най-малкият пропуск можеше да ни струва живота. До мен професорът мълчаливо следеше товаренето. Не липсваше нищо.

— Спускайте! — казах. — И внимателно.

Моряците изтичаха до лебедката, но капитанът ги спря.

— Мастери — обърна се той към нас, — нека, моля, мастери дойдат с мен.

Влязохме в кабината му, пропита с дългогодишен мирис на долнокачествен ром и марихуана. Той вдигна към професора слабото си жълтеникаво лице на наркоман, усмихна се двусмислено и бавно протегна десница, широко разтворена. Разбрах. Това го нямаше в договора, това бе просто шантаж, но ние бяхме в ръцете му. Чичо Том безропотно сви рамене. Преброих двеста долара.

— Останалото, като потеглим назад — казах. — След четирийсет и осем часа.

Капитанът акуратно прибра парите в джоба си и все тъй разтеглил устни в механична усмивка, продума с учтиво съжаление:

— А ако, моля, мастери не се върнат?

Ръката ме засърбя, обзе ме страстното желание да го фрасна по мутрата.

— Ако не се върнем, тръгвайте без нас — рече професорът.

Капитанът кимна, после преспокойно извади от чекмеджето хартия и писалка:

— Мастери нека, моля, подпишат, че ако мастери не се върнат до четирийсет и осем часа, капитан на „Южна звезда“ не носи виновност.

Не знаех — да ругая ли, да се смея ли. Оставаше само да се явим и пред нотариуса. И все пак той беше прав, този капитан на петдесетгодишната „Южна звезда“. Ние вършехме всичко на своя глава и сами трябваше да отговаряме за нейната цялост, макар че, откровено казано, едва ли някой би потърсил „виновност“ от този стар морски разбойник в случай на нещастие. С изключение на екипажа никой от нашия неспокоен свят не подозираше, че се намираме на борда на тази разхлопана „Южна звезда“. Взех писалката и нахвърлих:

„Заявявам, че доброволно отивам на остров Бахоа, където ще върша научни изследвания. В случай че заболея или загина, никой не носи отговорност за това, освен самия аз.

Пасифика, 10°26’ южна ширина и 120°33’ западна дължина.“

Сложих дата и се подписах:

„Александър Димов, физик, асистент във физико-математическия институт в университета на град Хонолулу“.

Чичо Том също прибави няколко реда. Капитанът внимателно прочете декларациите, сгъна листа и го прибра при доларите си. После каза:

— Аз чака мастери точно четирийсет и осем часа. Няма мърда от място и през цяло време слуша радио…

Това бе неочаквана любезност от негова страна. Какво ли още щеше да ни сервира?

— Но нека, моля, мастери знаят — продължи той, — че аз върна шхуна три мили назад, там, където ваш апарат мълчи. Матроси страхуват много от отровни лъчи на прокълнат остров.

Какво можех да сторя? Да протестирам? Да заплашвам? Обърнах се към професора. Но той, опрял чело на люка, съсредоточено гледаше навън. Познавах неговата избухливост, която прикриваше зад привидно желязно спокойствие.

— Добре — рекох, — точно четирийсет и осем часа. — И добавих за собствено успокоение: — Тогава ще получите и останалите пари.

Погледът ми попадна на белите листове върху бюрото и те ме накараха да направя онова, което две седмици вече не ми даваше покой. Почти без да мисля, седнах и надрасках само две изречения, две ругателни и, както ми се стори тогава, жестоки изречения, пъхнах листа в плик и бързо, преди да ме бе напуснала смелостта, изписах с едри букви адреса: „Моана Крисюфер, Университета, Хонолулу“. Казах:

— Ако не се върна до четирийсет и осем часа, пратете това писмо. Марките от вас.

Капитанът взе плика и със същата грижлива акуратност го пъхна при доларите и декларациите:

— О кей! — усмихна се той. — Марките от мен.