Джонатан Келерман
Докато убивам, се надявам (7)

7

Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе разположен в триетажна сграда от червена тухла, построена по времето на Конфедерацията, с варовиков корниз и горскозелени щори, разположена в сърцето на медицинския център на Бевърли Хилс. Отвътре бе облицована с вертикални плочи от златен дъб, зелено-розови килими. В указателя бяха записани няколко дузини обитатели: лекари, зъболекари и множество доктори на науките. Един от тях привлече вниманието ми: доктор Круз, П. П., апартамент 300. Имаше някакъв смисъл — там бяха разположени лекарски кабинети, но преди години адресът му бе различен.

Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе на партера, срещу задната част на сградата. Върху табелката бе отбелязано, че е интернист и специалист по женски болести. Чакалнята бе малка и украсена според възможностите на бюджета — сиво-бели тапети, столове и модерни датски маси, колекция от гравюри, множество висящи растения, засадени в сламени кошници. Нямаше пациенти, но остатъците от дневния поток бяха очевидни: опаковки от дъвка, празно шишенце от аспирин и пластмасови таблички на масичката за кафе, разтворени списания по столовете.

Почуках на стъклената секция от вратата и почаках няколко секунди, преди тя да се отвори с плъзгане. Показа се испанка на около петдесет.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Уайнгардън.

— Ще й съобщя, че сте тук.

Чаках половин час, прелиствах списанията и се чудех дали някой от тях е чел рубриката на доктор Пол Круз. В шест и половина вратата на вътрешния кабинет се отвори и отвътре излезе жена на около трийсет с приятна външност.

Бе миньонче, много фина, с права, къса коса и крехко, пълно с живот лице. Носеше звънтящи сребърни обеци, бяла копринена блуза, тъмносиви габардинени панталони с плохи и сиви велурени обувки. На врата й висеше стетоскоп. Под него имаше тежка, златна верижка. Чертите й бяха деликатни и правилни, очите — с форма на бадем и тъмнокафяви. Като на Робин. Носеше лек грим. Не се нуждаеше от него.

Изправих се.

— Господин Делауер? Аз съм доктор Уайнгардън.

Тя подаде ръка, а аз я поех. Костите й бяха крехки, дланта — нежна и суха. Постави двете си ръце на хълбоците.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Вие сте насочвали пациенти към психоложката Шарън Ренсъм. Не знам дали сте чули, но тя умря — самоуби се в неделя. Бих искал да поговоря с вас за нея. За да вляза във връзка с някои от онези пациенти.

— Да, четох вестника. Какво общо имате с нея и пациентите й?

Нито сянка от изненада.

— Най-вече лична връзка и донякъде професионална. — Подадох визитната си картичка.

Прочете я внимателно.

— Вие също сте психолог. В такъв случай не господин, а доктор Делауер. Беа ми каза господин. — Прибра картичката в джоба си. — Вие ли бяхте лекуващият й лекар?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Не.

— Защото тя със сигурност имаше нужда от такъв. — Неодобрителен поглед. — Защо чак толкова се безпокоите за нейните пациенти?

— Натъкнах се на един от тях днес — Ди Джей Расмусен. Той ми даде името ви.

Това е накара да потръпне, но нищо не каза.

— Беше мъртво пиян. Подозирам, че няма да може да се съвземе и има опасност от срив. Може би насилие. Загубата на терапевт може да се окаже като загубата на родител. Чудя се колко ли от останалите…

— Да, да, разбира се. Всичко ми е ясно. Но все още не проумявам вашата тревога. До каква степен сте намесен във всичко това?

Замислих се за най-добрия начин да й отговоря.

— Донякъде чувствам известна вина. Шарън и аз бяхме близки познати едно време в университета. Не бях я виждал от години. Случайно я срещнах на едно парти миналата събота. Изглеждаше разтревожена от нещо, попита дали не би могла да говори с мен. Определихме си среща. Размислих и се отказах на следващия ден. Същата нощ тя се е самоубила. Предполагам, все още се чудя дали не бях в състояние да спра това. Бих искал да предотвратя допълнително страдание, ако мога.

— Дано да е истина. Нали не работите за някой адвокат мошеник?

— Защо бих го правил?

— Значи искате от мен да се свържа с всички пациенти, които съм насочила към нея? — усмихна се тя.

— И да ми съобщите за други източници на пренасочване, които са ви известни.

Усмивката стана студена.

— Това би било трудно, доктор Делауер. Идеята ви не е добра, а и няма чак толкова пренасочени пациенти все пак. Нямам представа кой друг й е пращал пациенти. Макар че със сигурност ги съжалявам.

Тя спря и сякаш търсеше подходящи думи.

— Шарън Ренсъм бе… Тя и аз… Добре де, вие кажете първо. Защо отказахте срещата?

— Не исках да се забърквам с нея. Тя е… Тя бе много сложна личност.

— Да, със сигурност. — Погледна си часовника и прибра стетоскопа. — Е, добре, отивам на обяд. Ще ви проверя. Ако сте този, за когото се представяте, ще говоря с вас. Но първо трябва да се нахраня.

Остави ме в чакалнята. Върна се няколко минути по-късно.

— Окей — каза го, без да ме погледне.

Отидохме в кафенето на „Брайтън“. Поръча си сандвич с риба тон върху ориз и билков чай. Аз подгоних две сварени яйца из чинията си, сякаш бяха гумени.

Ядеше бързо, без да се церемони. За десерт си поръча огромна порция сладолед с плодове и преди да отмести порцията, вече бе омела половината.

След като избърса устни, тя каза:

— Когато ми съобщиха, че някой се обажда заради Шарън, честно казано — доста се притесних. Тя ми причини неприятности. Отдавна не работим заедно.

— Какви неприятности?

— Само секунда — повика сервитьорката и помоли отново да й донесат чай. Поръчах си кафе. Сметката дойде с питиетата.

Взех я.

— Поемам разходите.

— Купуване на информация?

— Говорехте за проблемите, причинени от нея — усмихнах се аз.

Поклати глава, изпълнена със съмнения.

— Момче, въобще не съм сигурна дали все пак ми се ще да се вкарвам в тази история.

— Поверително — обещах.

— Законно ли е? Или е както при пациентите: „Вие сте моя терапевт“.

— Ако това ще ви успокои.

— Говорите като истински психо лекар. Да, успокоява ме. Заемаме се с опасна работа — етични проблеми. — Погледът й стана остър. — За мен нямаше друг изход да го предотвратя, освен да се обърна към съда за нарушаване на лекарската етика. Когато някой мошеник адвокат обаче успее да оправи такъв случай, той се нахвърля върху всеки лекар, изпратил пациент като свидетел в съда.

— Последното нещо, към което се стремя, е да подбуждам някого към съдебен иск — отговорих.

— Така е и при мен.

Тя удари с длани по масата, толкова силно, че солницата подскочи.

— Проклятие! Тя такъв ми го забучи! Само мисълта за нея ме подлудява. Съжалявам, че е умряла, но не изпитвам никаква горест. Тя ме използва.

Пийна една глътка от чая си.

— Срещнах я едва миналата година. Дойде, представи се и ме покани на обяд. Ясно ми бе какво прави — търсеше си пациенти. В това нямаше нищо лошо. Бях започнала да практикувам преди малко повече от година. По същия начин бях събирала клиентела. Първото ми впечатление от нея бе положително. Бе ясна, говореше открито, сякаш всичко беше наред. Препоръката й бе страхотна — най-различни клинични експерименти. Плюс това, че бе тук, в сградата — винаги е добре взаимно да си препращаме пациенти. Почти всичките ми пациентки са жени. Повечето от тях биха се чувствали по-комфортно с жена терапевт. Затова сметнах, че бих могла да опитам. Имах резерви единствено по отношение на външния й вид — бе толкова красива, чудех се дали това не би било заплаха за някои жени. Но реших, че това е мислене на сексолог и започнах да я препоръчвам на някои. Е, не бяха толкова много, слава богу! Нямам голяма клиентела.

— Кабинетът й на третия етаж ли беше? Заедно с доктор Круз?

— Точно така. Само че той никога не се появи, единствено тя. Веднъж ме заведе горе — малко кабинетче. Чакалнята — като пощенска кутия и един кабинет за консултации. Май асистираше на Круз, що се отнасяше до проблеми с психиката. Имаше номер на лиценза.

— Сертификат за асистент ли?

— Такова нещо. Всичко беше в реда на нещата.

Психолог асистент. Временна позиция, целяща осигуряване на практика за бъдещи докторати под ръководството на дипломиран психолог. Шарън бе защитила докторат преди шест години и отдавна притежаваше необходимите качества за пълен лиценз. Чудех се защо ли не го е получила. Какво бе правила през тези шест години?

— Круз й бе написал това страхотно препоръчително писмо. Той бе член на ръководството на факултета, затова реших, че писмото има някаква стойност. Наистина се надявах, че системата ще проработи и затова бях шокирана, когато не стана.

— Притежавате ли все още препоръката?

— Не.

— Помните ли още нещо от нея?

— Само онова, което вече казах. Защо?

— Опитвам се да проследя нещата от самото начало. Как ви издъни?

Погледна ме остро.

— Искате да кажете, че още не сте разбрал?

— Предположението ми е — лошо поведение в сексуалния смисъл. Спала е с пациентите си. Но повечето от тях са били жени. Тя обратна ли беше?

Засмя се искрено.

— Гей ли? Да, ясно ми е как сте могли да си го представите. Честно казано, не знам каква беше. Израсла съм в Чикаго. Нищо повече в този град не ме изненадва. Но чак пък толкова, не, тя не преспиваше с жени, доколкото ми е известно. Говорим за мъже. Съпрузи на пациентки. Гаджета. Мъжете не биха отишли на лечение, без някой да ги подтикне. Жените трябва всичко да свършат — да вземат препоръката, да запазят час за прегледа. Пациентките ми са искали да им препоръчам някого и аз съм изпратила около шест при нея. Тя ми се отблагодари, като преспа с тях.

— Как разбрахте?

По лицето й се изписа отвращение.

— Преглеждах си счетоводството и проверявах неплатените сметки и неявилите се на преглед. Забелязах, че голяма част от жените, чиито съпрузи бях насочила към нея, не си бяха платили, или не се явяваха на следващите при мен прегледи. Просто се набиваше на очи като загноял палец, защото всички останали бяха съвсем редовни, сметките отлично изчистени, а приходите напълно задоволителни. Започнах да се обаждам на всяка от тях и разбрах за случилото се. Повечето от жените не желаеха въобще да разговарят с мен — даже някои ми затвориха направо телефона. Но две от тях наистина проговориха. Първата направо ми даде да се разбера. Изглежда мъжът й бе ходил на няколко сеанса при Шарън, за да се оправи от служебен стрес. Тя го научила да релаксира и дотук. След няколко седмици му се обадила за доусъвършенстване на лечението. Безплатни сеанси. Когато се появил, тя се опитала да го съблазни, наистина станала настъпателна — съблякла се гола. Боже господи! Точно в кабинета. Той си взел шапката и право при жена си. Разказал й всичко. Тя беше бясна, каза, че трябва да се срамувам, дето пренасочвам пациенти към тази потайна, аморална кучка. С втората беше още по-зле. Тя само плачеше и плачеше.

Разтри слепоочията си, извади от чантичката си аспирин и го погълна с чай.

— Невероятно, нали? Безплатни сеанси за доусъвършенстване. Все още очаквам и друго да ми се случи — като „Ще се срещнем в съда“. Затова прекарах много безсънни нощи.

— Съжалявам.

— Не чак колкото мен. Сега пък вие твърдите, че Расмусен не е на себе си. Страхотно.

— Един от тях ли бе?

— О, да, истински принц. Приятелката му е тази, която просто плачеше. Тя е от непостоянната ми клиентела. Не много изискана. Неясни психосоматични проблеми. Нуждае се от внимание. Опознах я малко повече и тя започна да споделя за него — пиел прекалено, взимал наркотици, гонел я. Отделих доста време да я съветвам, опитвах се да й втълпя какъв неудачник е той и че трябва да го напусне. Разбира се, не го направи. Един от тези пасивни типове с жесток баща, който продължавал да се навърта с бащинските си сурогати. После тя ми каза, че гаджето се е наранило по време на работа, има силна болка в гръбнака и мисли за съдене. Неговият адвокат препоръчал психо лекар. Дали не познавам някого? Реших, че има някакъв шанс той да получи помощ и за главата си и го изпратих при Шарън. Казах й за всичките му други проблеми. Момче, тя как му помогна само! Как го срещнахте?

— Тази сутрин се бе изкачил до къщата й.

— Горе при къщата й ли? Дала е домашния си адрес на такъв боклук? Каква идиотка.

— Имаше кабинет у дома си.

— О, да, във вестника се споменаваше такова нещо. Има връзка наистина, защото тя се изнесе от тази сграда, веднага след като се скарах с нея за флиртовете. Имате ли диагноза за Расмусен?

— Някакъв вид личностен безпорядък. Възможна тенденция към насилие.

— С други думи — човек, създаващ неприятности. Страхотно. Той е най-слабата брънка, женомразец, неспособен да се контролира. И освен това вече се е сдобил с адвокат мошеник.

— Няма да съди заради сексуален тормоз — отвърнах. — Малцина мъже биха го сторили. Твърде неудобно е.

— Фронтален опит за физическо насилие над един мъжкар? Наистина се надявам да сте прав. И все пак, никой не се е раздвижил. Но това съвсем не означава, че няма да го направят. А дори и да бъда пощадена от съдебни неприятности, тя вече ми коства много по отношение на репутацията. Една клиентка ще сподели с десет други. И никоя от напусналите не ми е платила за свършената работа — говорим само за четиристотинте долара, такса за лабораторни изследвания. Не съм настроена да се примиря с такива щети без болка. Пълно е с лекари тук в западните квартали. Вие къде практикувате?

— Тук, но се занимавам с деца.

— О — чукна с върха на ноктите си по ръба на чашката. — Сигурно ви изглеждам твърде меркантилна, а? Ето ви на, алтруизъм, покривам сметките на пациентите, цялата тая работа с Хипократ. Но най-вече ми пука да си сложа тенекийка на задника. И въобще не се оправдавам по този начин. Защото, ако аз не се погрижа за себе си, никой друг няма да го стори. Когато пристигнах от Северозапад, за да се усъвършенствам като интернист в болницата „Дженерал Харбър“, срещнах най-великолепното момче на света. Ожених се за него три седмици по-късно. Сценарист, правеше проучвания в болницата за някакъв минисериал. И хоп — любов от пръв поглед. Съвсем неочаквано се сдобих с къща в Плая дел Рей, докато смъртта ни раздели. Каза, че се е запалил по мен, защото съм лекар. Закле се никога да не ме напусне. След две години го направи. Изпразни банковата ни сметка и замина за Санта Фе с някаква курва. Изминаха две години, докато успея да се съвзема.

Загледа се в чашата, сякаш търсеше някакви нишани за гледане на бъдещето.

— Работих дяволски усърдно, за да стигна дотук, а ето че една нимфоманка разби всичко на пух и прах. Затова не, няма да се обаждам на мъжете, които тя е подлудила, за да им поемам разноските. Големи момчета са, да се оправят. Вече сигурно са го обърнали на състезание помежду си — убеждават се един друг, че са „гвоздея на програмата“. И вие не се месете, доктор Делауер. Не ровете костите й.

Повиши глас. Хората ни гледаха. Забеляза и понижи тон:

— Как може такъв човек да става терапевт? А бе, хора, не проучвате ли кандидатите?

— Не достатъчно. Как реагира тя, когато й вдигнахте скандал?

— Доста странно. Само ме гледаше с онези огромни сини очи, напълно невинни, сякаш въобще не разбираше за какво иде реч. После започна да се вайка, сякаш се опитваше да си играе на терапевт със самата мен. Когато свърших, рече: „Извинявай“. Стана и си излезе. Нито обяснения, нито каквото и да е. На следващия ден я видях да изнася кашони от офиса си.

— Разговаряхте ли с Круз в качеството му на неин научен ръководител?

— Опитах се. Сигурно поне двайсет пъти съм го търсила. Дори му пусках бележчици под вратата. Никога не отговори. Бях под пълна пара, дори реших да подам оплакване. Накрая сметнах, че леко съм се отървала и просто престанах да се занимавам с това.

— Името му още седи в списъка на обитателите на сградата. Той не практикува ли тук?

— Както вече споменах, никога не съм го виждала. А когато го търсех, разговарях с портиера. И той въобще не го бе виждал. Десет към едно залагам, че Круз го е наел за нея. Тя сигурно и него го е побърквала.

— Защо го казвате?

— Защото специалността й бе да побърква мъжете, така ли е? Именно това правеше. Вероятно така си е пробивала пътя към доктората.

Замислих се върху това. Изгубих се в мислите си.

— Вие няма да продължите да се занимавате с търсенето на пациентите, нали?

— Не — отговорих, но взех решението едва в този миг. — Казаното от вас поставя нещата в друга плоскост. Но трябва нещо да направим за Расмусен. Той е бомба със закъснител.

— Оставете го да се самовзриви — още едно добро отърване.

— Ами ако нарани някой друг?

— Вие какво бихте могли да сторите, за да предотвратите такова нещо?

Нямах отговор.

— Слушайте, бих искала да бъда съвсем ясна. Желая да съм вън — свободна от цялата тази помия, от притесненията. Схванахте ли?

— Схванах.

— Със сигурност се надявам, че сте го разбрал. Ако използвате нещо от казаното, за да ме набъркате с нея, ще отрека да е излязло от моята уста. Досиетата на всички пациенти, до които тя се докосна, са унищожени. Ако споменете името ми, ще ви съдя за нарушаване на лекарската тайна.

— Успокойте се. Вие ми изложихте позицията си.

— Наистина се надявам, че е така.

Сграбчи сметката от ръката ми и стана.

— Ще платя аз. Благодаря ви.