Джонатан Келерман
Докато убивам, се надявам (16)

16

В Брентууд намерих едновременно и аптека и телефон. Майло вдигна при първото позвъняване, изслуша онова, което имах да му съобщя и рече:

— Знаех си, че има причина да се върна у дома по-рано.

Двайсет минути по-късно той пристигна на ъгъла на „Мандевил“ и „Сънсет“. Последва ме към къщата на убийствата.

— Стой тук — нареди ми той.

Останах в севила, подръпвайки евтина цигара, докато той обикаляше към задната част. Не след дълго отново се появи, бършейки челото си. Седна до мен на предната седалка, извади си цигара от джоба на ризата ми и запали.

Пусна няколко кръгчета цигарен дим и започна да взима показанията ми с хладнокръвен професионализъм. След като ме разпита за откриването на телата, той остави тефтера и попита:

— Алекс, ти защо дойде тук?

Разказах му за порнографските клипове, за фаталната катастрофа на Ди Джей Расмусен и за това, че името на Леланд Белдинг отново изниква на повърхността.

— Навсякъде откриваме намесата на Круз.

— Не е останало много от него. Телата са престояли тук доста време. — Той остави настрана бележника. — Случайно да имаш някаква работна хипотеза за извършителя?

— Расмусен бе експлозивен тип. Убил е баща си. През последните няколко дни е твърдял, че има много грехове, че е извършил нещо ужасно. Може би именно за това престъпление е говорил.

— Защо му е трябвало да убива Круз?

— Не знам. Вероятно го е обвинявал за смъртта на Шарън. Той е бил патологично привързан към нея, сексуално обвързан.

Майло помисли за момент.

— Ти какво си пипал тук?

— Ключът за осветлението, но използвах носна кърпичка.

— Още нещо?

— Входната врата… мисля, че това е всичко.

— Спомни си със сигурност.

— Само за тези неща мога да си спомня.

— Да проследим отново стъпките ти.

Когато свършихме, той каза:

— Върви си вкъщи, Алекс.

— Само това ли е?

Той хвърли поглед на часовника си.

— Момчетата от следствената група ще бъдат на местопрестъплението всеки момент. Тръгвай. Изчезни, преди да е започнал купонът.

— Майло…

— Тръгвай, Алекс. Остави ме да се оправям с шибаната история.

Измъкнах се с колата, но все още усещах мириса на разложената плът.

Всичко, до което Шарън се бе докоснала, се превръщаше в смърт.

Бях изследовател на човешкото съзнание и въпреки това се чудех каква е причината тя да стане такава. Какъв вид ранна травма. После нещо ми светна — начина, по който бе действала в онази ужасна нощ, когато я сварих със снимката на близначките. Блъскане, скимтене, припадъци и накрая ембрионалната поза. Подобно на поведението на Дерън Бъркхалтър в кабинета ми. Реакциите срещу ужаса в неговия живот, които бях уловил на видеокасетата и после бях представил пред пълната с адвокати зала, без да забележа връзката.

Травма от ранното детство.

Много отдавна тя ми бе дала обяснение, последвано от проява на нежност и любовни ласки. Като се връщах назад, установих, че е била добре режисирана изява. Друго действие от пиесата.

Лятото на осемдесет и първа, хотел в Нюпорт Бийч, тълпящи се психолози, участници в конгрес. Коктейл на поляна с изглед към пристанището — нашарени със стъклопис прозорци, напластени с червена боя стени, столове на колелца. Тъмно, празно и с мирис на снощно парти.

Бях седнал на бара и се взирах във водата. Наблюдавах острите като кинжал яхти, които пореха огледалната повърхност на морето. Пийвах бира, за да прокарам сухите хапки сандвич с кюфте и с едно ухо слушах мърморенето на бармана. Той бе нисък, шкембест испанец със сръчни ръце и физиономия с бакърен индиански тен. Гледах го как мие чашите като машина.

— Без съмнение, най-лошото, което някога съм срещал, нали, сър? Ами сега вашите търговци на застраховки, компютри и каквото и да е, та вашите търговци са сериозни пиячи. Също и пилотите ви.

— Успокоителна мисъл — отвърнах.

— Да-а, вашите търговци и пилоти. Но вие психиатрите? Не. Дори учителите, които бяха тук миналата зима, бяха по-добри, макар че не са големи състезатели. Погледнете това място. Мъртво. И все пак, колко души работят във вашето учреждение?

— Няколко хиляди.

— Няколко хиляди. — Той поклати глава в недоумение. — Погледнете наоколо. На какво прилича, всички сте толкова заети да анализирате другите хора, а не си позволявате удоволствия?

— Може би — отговорих, спомняйки си колко тъп бе конгресът. Но всички конгреси са такива. Единствената причина да присъствам бе, че ме помолиха да представя доклад за стреса в детска възраст.

Докладът вече бе прочетен, вечните незначителните въпроси — зададени, а аз се бях отдал на мъничко самота, преди да се отправя обратно към Ел Ей и поредната нощна смяна в детското отделение.

— Може би вие, момчета, трябва да изследвате първо себе си. Да направите анализ защо не искате да се позабавлявате, приятел?

— Хубава идея. — Сложих пари на бара и казах: — Пий едно за моя сметка.

Погледна банкнотите.

— Разбира се, благодаря.

Запали си цигара, сипа си бира и се облегна напред.

— И все пак аз съм привърженик на принципа „Живей и остави другите да живеят“. Някой не желае да се забавлява, добре. Но поне ела тук и си поръчай нещо, нали разбирате? По дяволите, дори не го пий — направи му анализ. Но поръчай и остави бакшиш. Остави нещо на бачкатора.

— За здравето на бачкатора — вдигнах чаша в негова чест и я пресуших.

— Да ви налея пак, докторе? За дома.

— Ще пия кола.

Той остави питието на бара и тъкмо се канеше да каже нещо, вратата към поляната се отвори и даде път на глъчката от фоайето. Очите му се насочиха към задната част на помещението и той промълви: „Оле, оле“.

Погледнах през рамо и видях жена, облечена в бяло. Дългокрака, стройна, облак черна коса. Стоеше близо до автомата за цигари, главата й се люшкаше, сякаш се бе запътила да завладява чужди територии.

Много познато. Обърнах се, за да видя по-добре.

Шарън. Определено бе Шарън. В ушит ленен костюм, с чантичка и обувки в тон с него.

Тя ме забеляза и ми махна, сякаш имахме уговорена среща.

— Алекс!

Съвсем изневиделица тя вече бе застанала до мен. Сапун и вода, прясно окосена трева…

Седна на високия стол до бара, кръстоса крака и дръпна полата си, докато прикрие коленете й.

Барманът ми намигна.

— Ще пийнете ли, мадам?

— Севън ъп, моля.

— Да, мадам.

След като й поднесе питието и се отдалечи, тя каза:

— Изглеждаш великолепно, Алекс. Харесвам брадата.

— Сутрин ми спестява време.

— Е, да, но аз мисля, че е красива. — Тя пийваше на малки глътки и си играеше със сламката. — Продължавам да чувам хубави неща за теб, Алекс. Рано си взе доктората, всички тези публикации. Малко от статиите ти съм чела. Но научих много от тях.

— Радвам се да го чуя.

Мълчание.

— Накрая и аз се дипломирах. Миналия месец.

— Поздравления, докторе.

— Благодаря. Отне ми повече време, отколкото си мислех. Но се занимавах с клинична работа и не написах дисертацията си толкова прилежно, колкото трябваше.

Седяхме без да говорим. Съвсем наблизо барманът си подсвиркваше „Ла Бамба“ и дрънчеше с трошачката за лед.

— Радвам се, че те срещнах — рече тя.

Не отговорих.

Тя докосна ръкава ми, но аз не откъснах поглед от пръстите й, докато не ги махна.

— Желаех да те видя.

— За какво?

— Исках да ти обясня…

— Не е нужно да обясняваш каквото и да било, Шарън. Стара история.

— Не и за мен.

Тя се премести по-наблизо.

— Знам, че провалих всичко, повярвай ми, знам го. Но то не променя факта, че през всичките тези години ти все още си с мен. Прекрасни спомени, специални спомени. Позитивна енергия.

— Селективно възприятие — отвърнах.

— Не. — Тя мръдна още по-близо и отново докосна ръкава ми. — Наистина изживяхме някои чудесни моменти, Алекс. Никога не бих могла да го забравя.

Не откликнах.

— Алекс, начинът, по който ние… се разделихме. Аз бях ужасна. Трябва да си помислил, че съм психясала. Онова, което се случи бе лудост. Само ако знаеш колко пъти съм искала да ти се обадя и да обясня…

— И защо не го направи?

— Защото съм страхлива. Бягам от проблемите. Типично в мой стил — нали го видя още първия път, когато се срещнахме на упражнението. — Раменете й увиснаха. — Някои неща не се променят никога.

— Забрави го. Както вече казах, стара история.

— Онова беше нещо специално, Алекс, а аз позволих то да бъде унищожено.

Гласът й остана нежен, но някак напрегнат. Барманът хвърли един поглед. Изражението ми върна интереса му към работата.

— Ти си го позволила? Звучи доста пасивно.

Тя отскочи назад, сякаш се бях изплюл в лицето й.

— Е, добре. Аз го унищожих. Аз бях луда. Този момент от живота ми бе подлудяващ. Не си мисли, че хиляди пъти не съм съжалявала.

Тя задърпа възглавничката на ухото си. Ръцете й бяха гладки и бели.

— Алекс, днешната ни среща не е случайност. Аз никога не участвам в конгреси, нямах никакво намерение да дойда и на този. Но когато получих по пощата брошурата, така се случи, че прочетох името ти в програмата и изведнъж ми се прииска отново да те видя. Присъствах на лекцията ти, седях в края на залата. Начинът, по който говореше, твоята хуманност ме накара да си помисля, че може би имам шанс.

— Шанс за какво?

— Да бъдем приятели, да погребем лошите чувства.

— Приеми, че са погребани. Мисията — приключена.

Тя се облегна напред, така че устните ни почти се допряха, прегърна ме през рамо и прошепна:

— Моля те, Алекс, не бъди отмъстителен. Позволи ми да ти покажа.

В очите й имаше сълзи.

— Какво да ми покажеш?

— Една по-различна частица от мен. Нещо, което не съм показвала пред никого.

Тръгнахме към паркинга пред хотела. Зачакахме да докарат колите ни.

— Ще се возим в отделни коли, така че да изчезнеш по всяко време, когато пожелаеш — каза тя, смеейки се.

Адресът, който ми даде, бе в южната част на Глендейл, в долната част на града, претъпкана с множество гаражи за автомобили втора употреба, руини, стаи под наем за дневна употреба, евтини магазинчета и второразредни кръчми. Половин километър северно от Бранд се изграждаше „Глендейл Галерия“ — една почест към дребната буржоазия, отдадена с декоративни тухли, но тук долу „Бутик“ все още бе само една френска дума.

Тя пристигна първа и ме чакаше в малката червена алфа пред едноетажна сграда, измазана с кафяв гипс. Мястото напомняше на затвор — тясно, с посребрени прозорци, покрити с решетки, предната врата — полирана ламарина, никаква растителност освен водна амбра, чиито увехнали клони хвърляха рехава сянка върху измазания с дзифт покрив.

Тя ме посрещна на вратата, благодари ми за посещението, после натисна звънеца в средата на стоманената врата. След няколко секунди тя бе отворена от строен, черен като катран мъж с къса коса и брадичка с формата на свредел. Носеше диамантена обичка на едното ухо, униформено светлосиньо сако върху черна тениска и джинси. Когато видя Шарън, той я дари с двайсет и четири каратова усмивка.

— Добър ден, доктор Ренсъм. — Гласът му бе писклив и нежен.

— Здравей, Елмо. Това е доктор Делауер — мой приятел.

— Радвам се да се запознаем, сър. — И на Шарън: — Тя вече е разкрасена и готова за вас.

— Чудесно, Елмо.

Той изчака, докато влезем в чакалня, застлана с тъмночервен линолеум и обзаведена с оранжеви пластмасови столове и зелени маси. От едната страна имаше канцелария с табелка „Рецепция“ и прозорци от жълтеникав плексиглас. Минахме покрай нея и стигнахме до друга стоманена врата, на която пишеше „Вход забранен“. Елмо я отключи.

Озовахме се в дълъг коридор със зелен под от изкуствена материя, минахме покрай няколко празни кабинки, вонящи на болест и безнадеждност. Една врата с армирано стъкло позволяваше да се видят няколко яки мексиканки, които се трудеха в запарена индустриална кухня, още едно зелено фоайе и накрая стоманена табелка с надпис „Вход забранен“.

От другата страна се откри съвсем друга обстановка: плюшени килими, меко осветление, тапети по стените, парфюмиран въздух и музика — „Бийтълс“ в изпълнение на приспивен струнен оркестър.

На четири от вратите имаше същите табели. Четири дъбови врати с месингови шпионки. Елмо отключи една от тях и ни покани.

Стаята бе боядисана в бежово и украсена с репродукции на френски импресионисти. И тук имаше плюшени килими и приглушено осветление. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, такава бе и рамката на тавана. Хубава мебел: старинна шифониера, чифт тежки дъбови кресла. Два огромни прозореца с арки от матово стъкло и завеси от басма и дантели. Вази с току-що набрани цветя заемаха стратегически позиции. Стаята ухаеше на ливада. Но не обърнах внимание на постиженията на декоратора.

В средата на стаята имаше болнично легло, покрито с перленорозова покривка, която бе издърпана до врата на чернокоса жена.

Кожата й бе сиво-бяла, очите — огромни и тъмносини, същия цвят като на Шарън, но мътни и неподвижни, вперени право към тавана. Косата й бе черна и гъста, разпръсната върху пухената възглавница с дантелен бордюр. Лицето, което обграждаше, бе изпито, съсухрено, безжизнено като пластмасова маска. Устата й бе зинала — черна дупка, наблъскана с протези.

Немощно движение разбута завивката. Задавено дишане, после нищо. И отново вдишване, възвестено от скърцането на сплескана играчка.

Разгледах лицето. Това по-скоро не бе лице, а ескиз на нещо — анатомичен скелет, разголен от украсата на плътта.

И някъде между руините, прилика. Далечен намек за Шарън.

Шарън я държеше в прегръдките си, люлееше и целуваше лицето й.

Скръцване.

Върху една масичка на колела до леглото имаше гарафа и чаши, гребен от черупка на костенурка, комплект четки и съответни инструменти за маникюр. Червило, сенки за очи, пудра и лак за нокти.

Шарън посочи гарафата. Елмо напълни чашата с вода и я подаде, след което излезе.

Шарън допря крайчето на чашата до устните на жената. Част от водата се разля. Шарън избърса бледата плът, целуна я.

— Толкова се радвам да те вида, мила. Елмо каза, че си добре — каза тя.

Жената остана няма като черупка от яйце. Шарън започна да й гука и да я люшка. Завивките се плъзнаха долу, откривайки някакво далечно подобие на човешко тяло, увито в розова фланелена пижама, съсухрено, патетично — твърде крехко, за да е жизнеспособно. Но дишането продължаваше…

— Шърлий, имаме си посетител. Казва се доктор Алекс Делауер. Той е добър човек. Алекс, запознай се с госпожица Шърлий Ренсъм. Сестра ми. Моята близначка. Моят мълчалив партньор.

Аз просто стоях там.

Тя разроши косата на жената.

— Клинично глуха и сляпа е, с отслабнала сърдечна дейност. Но знам, че усеща човешкото присъствие и с подсъзнанието си възприема околната среда. Мога да го почувствам — тя издава слаби вибрации. Човек трябва да е настроен на тяхната вълна, трябва да влезе в контакт с нея, за да ги усети.

Тя взе ръката ми и я постави върху студената, суха вежда.

Обърна се към Шърлий:

— Това не е ли истина, мила? Ти наистина разбираш какво става, нали? Днес действително нещо си мърмориш. Кажи й нещо, Алекс.

— Здравей, Шърлий.

Нищо.

— Ето на, нещо си мърмори — рече Шарън.

Тя не преставаше да се усмихва, но в очите й имаше сълзи. Остави ръката ми и продължи да говори на сестра си:

— Алекс Делауер, миличка. Онзи, за когото ти разказвах, Шърл. Толкова е красив, нали? Красив и добър.

Чаках, докато тя говореше на жената, която въобще не можеше да я чуе. Пееше й, разказваше й за мода, музика, рецепти и неотдавнашни събития.

После оправи завивките, смъкна розовата пижама, показвайки костите от пилешки скелет, съсухрени крака, възлести колене, висящата, пепелявосива кожа — остатъци от женски форми, така покъртително съсипани, че трябваше да си отместя погледа.

Шарън нежно обърна сестра си и внимателно я прегледа за рани от залежаването. После започна да я разтрива, масажира, да раздвижва ръцете, краката и врата й, изследва я зад ушите, преди отново да я завие.

След като подпъхна добре покривките и изтупа възглавницата, тя разреса сто пъти косата на Шърлий с четката от костенурка, изми лицето й с влажна кърпичка, напудри съсухрените бузи и им сложи руж.

— Иска ми се тя да е колкото е възможно по-женствена. Заради духа й. Заради самочувствието й на жена.

Тя вдигна една от безжизнените ръце и прегледа лака върху удивително здравите и дълги нокти.

— Изглеждат чудесно, Шърл. — После към мен: — Нейните са толкова здрави! Растат по-бързо от моите. Не е ли забавно?

По-късно седнахме в алфата и Шарън поплака известно време. След това започна да разказва със същата равна интонация, която бе използвала преди години, за да ми разкаже за смъртта на родителите си.

— Родени сме абсолютно еднакви. Като копия под индиго — искам да кажа, че никой не е можел да ни различи поотделно. — После се разсмя. — Понякога и ние не можехме сами да се различим.

Като си спомних снимката на двете малки момиченца, казах:

— Единствена разлика — огледални изображения.

Това изглежда я изненада.

— Да. Тя е левачка, а аз съм деснячка. И къдрите на косите ни са в обратната посока.

Тя погледна встрани от мен, чукна по дървения волан на алфата.

— Странен феномен — огледално изображение на монозиготи — от научна гледна точка. Биохимически въобще няма смисъл. Унаследена идентична генетична структура от два индивида — не би трябвало да има някаква разлика, нали? Единствено размяна на дейността на мозъчните полукълба.

Доспа й се и затвори очи.

— Толкова съм ти благодарна, че дойде, Алекс. Това наистина означава много за мен.

— Радвам се.

Тя взе ръката ми. Нейната трепереше.

— Продължавай. Ти разказваше колко еднакви сте били вие двете.

— Копия под индиго. И неразделни. Обичахме се невероятно силно. Живеехме една за друга, всичко вършехме заедно, истерично плачехме, когато някой се опитваше да ни раздели, докато накрая никой вече не го правеше. Ние бяхме нещо повече от сестри, повече от близначки. Партньори. Психически партньори — разделящи едно самосъзнание. Сякаш всяка от нас би могла да бъде цялостна само в присъствието на другата. Ние си имахме наши езици — два. На единия разговаряхме, а вторият се основаваше на жестове и тайни погледи. Никога не прекъсвахме връзката си, дори по време на сън се протягахме и се докосвахме една друга. Деляхме едни и същи интуиции и възприятия.

Замълча.

— Това сигурно ти звучи странно. Трудно е да се обясни на някой, който никога не е имал близнак, Алекс, но повярвай ми, всички истории, които си чувал за синхронност на усещанията, са истина. Поне за нас беше така. Дори и сега някоя нощ се събуждам с болка в стомаха или схващане на ръката. Обаждам се на Елмо и разбирам, че Шърлий е имала тежка нощ.

— Не звучи странно. Чувал съм го и преди.

— Благодаря ти, че го казваш. — Тя целуна бузата ми. Дръпна си ушенцето. — Когато бяхме малки живеехме чудесно. Мама и тате, големият апартамент на Парк авеню, всичките онези стаи и бюфети и големи килери. Обичахме да се крием — да изчезваме от останалия свят. Но любимото ни място бе лятната вила в Саутхемптън. Тя бе собственост на семейството поколения наред. Огромни пространства с трева и пясъци. Огромно, боядисано в бяло чудовище със скърцащи подове, стари, полуразпаднали се мебели, прашни, ръчно изтъкани черги и каменно огнище. Бе кацнала на върха на скален нос с изглед към океана и се бе наклонила към водата на няколко места. Нищо елегантно — само няколко стари елхи и пясъчни дюни. Плажът се извиваше широк и влажен, пълен с мидени черупки. Имаше док за лодки, завързани край него — танцуваха по вълните и се удряха по старото дърво. Това ни плашеше, но по някакъв приятен начин ние обичахме да се страхуваме. Шърл и аз. През есента небето винаги бе една прекрасна сянка от сиви и сребърно-жълти петна, през които се прокрадваше слънцето. По брега имаше множество следи от конски копита и раци, медузи и вериги от водорасли, които огромните талази изтриваха. Ние се хвърляхме към огромните вълни, те ни обвиваха и ние си представяхме, че сме две малки морски сирени, целите в сребро и с перлени огърлици.

Тя спря, прехапа устни и продължи:

— В южната част на имението имаше плувен басейн. Голям, правоъгълен, със сини плочки и морски кончета, изрисувани по дъното. Мама и татко никога не успяха да решат къде всъщност искаха да бъде плувния басейн — външен или вътрешен. Като компромисно решение построиха над него чадър от бяла решетка и подвижен покрив и бръшлян, който растеше между решетката. През лятото много го използвахме. Добре се осолявахме първо в океана, а после се измивахме с прясна вода в басейна. Татко ни научи да плуваме на две години, а ние бързо възприехме — казваше, че сме като попови лъжички.

Още една пауза, за да си поеме дъх. Мълчанието се проточи дълго, което ме накара да помисля, че няма да продължи. Когато заприказва отново, гласът й трепереше.

— Когато лятото свърши, никой не обърна голямо внимание на басейна. Прислужниците никога не го чистеха както трябва и обикновено позеленяваше от водорасли и замирисваше неприятно. Беше ни забранено да ходим там, но това само подсилваше желанието ни. Щом се видехме свободни, веднага се понасяхме натам, промъквахме се през решетъчната ограда, наблюдавахме цялата тази застояла вода и си представяхме, че това е лагуна, пълна с чудовища. Противни чудовища, които можеха да се появят всеки миг от тинята и да ни нападнат. Решихме, че вонята идваше от секрециите на чудовищата във водата — морските акита.

Тя се засмя и поклати глава.

— Доста противно, нали? Но съвсем като измишльотините, с които децата се опитват да надвият страховете си, така ли е?

Кимнах.

— Единственият проблем, Алекс, бе, че нашите чудовища се материализираха.

Тя избърса очи, подаде глава от прозореца на колата и пое дълбоко дъх.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Обещах си да издържа. — Отново пое дълбоко дъх. — Денят бе студен. Една сива събота. Късна есен. Бяхме тригодишни, носехме еднакви вълнени дрехи с плетени чорапи и съвсем нови кожени обувки, които мама ни бе разрешила да обуем при условие че няма да ги издраскаме в пясъците. Бе последният ни уикенд на острова преди следващата пролет. Бяхме останали по-дълго от нормалното. Къщата бе зле отоплена и нищо не спираше студа, който пълзеше от океана — онзи вид студ от източното крайбрежие, който прониква чак до костите. Небето бе смръщено от дъждовни облаци, та чак бе почерняло и миришеше с особената миризма, предвещаваща буря.

Шофьорът бе отишъл в града да зареди колата с гориво преди тръгване. Останалата част от прислугата бе заета с подготовката на къщата за зимата. Мама и татко седяха в слънчевата стая, увити в шалове и пиеха последното си мартини. Шърл и аз се шляехме от стая в стая, разопаковахме вече приготвения багаж, развързвахме вече завързаното, лигавехме се и се глезехме и бяхме почти безконтролни. Бяхме непослушни, защото знаехме, че няма да се върнем скоро и искахме да изстискаме всяка възможна капчица удоволствие точно в този ден. Накрая на помощниците и на мама им дойде до гуша от нас. Те ни опаковаха с топли дрехи, сложиха ни галоши върху новите обувки и ни изпратиха да събираме миди под зоркото око на дойката.

Изтичахме към брега, но приливът прииждаше и бе прочистил всички раковини, а водораслите бяха доста студени, за да си играем с тях. Дойката започна да флиртува с един от градинарите. Измъкнахме й се и се насочихме право към постройката с басейна.

Вратата бе затворена, но не и заключена — катинарът лежеше на земята. Един от прислужниците се бе заел да прочиства и обезводнява басейна — имаше четки, мрежи, химикали и купчини водорасли навсякъде. Само работникът отсъстваше. Бе забравил да заключи вратата. Промъкнахме се вътре. Тъмно бе. Тук-таме се прокрадваха частици сиво небе през мрежата. Мръсната вода бе изсмукана с градински маркуч, който се оттичаше в канализационната шахта. Все пак бе останала около три четвърти от нея — отровно зелена и бълбукаща. Вонеше още по-зле от всякога — изпаренията от гниенето се бяха смесили с всякакви химикали. Очите ни засмъдяха, закашляхме се. После изпаднахме в луд смях. Това наистина бе чудовищно, но на нас ни хареса!

Въобразихме си, че чудовищата изскачат от тинята, започнахме да се гоним около басейна, пищейки и кикотейки се, правехме страховити гримаси — като на чудовища, като тичахме все по-бързо и от ужас се доведохме почти до полуда — състояние на хипноза. Всичко помътня, виждахме единствено себе си.

Циментовата замазка бе станала хлъзгава от мъха и водораслите и пяната от химикалите. Галошите ни бяха гладки и ние постоянно се плъзгахме и падахме. И това ни хареса, представяхме си, че сме на ледена пързалка, опитвахме се нарочно да се пързаляме. Прекарахме чудесно — бяхме забравили за всичко и се бяхме самовглъбили, сякаш бяхме една личност. Продължавахме да се въртим в кръг — фучахме като хали, плъзгахме се и падахме. После съвсем ненадейно видях, че Шърл подскача много силно и продължава да скача, видях ужасеното изражение на лицето й, когато се опита да разпери ръце, за да запази равновесие. Извика за помощ. Разбрах, че това не бе шега и изтичах да я хвана, но паднах по гръб и се изправих точно когато тя нададе страхотен вой и падна с краката надолу в басейна.

Станах и видях, че ръката й стърчи навън, пръстите й се свиваха и разпускаха, хвърлих се към нея, не можах да я достигна, започнах да викам и крещя за помощ. Опитах се да се доближа и отново паднах, накрая се изправих и изтичах до ръба. Ръката бе изчезнала. Закрещях името й, което доведе дойката. Само как изглеждаше тя — изненадата, ужаса, който изживя, докато ме приближаваше. Застана до мен, а аз продължавах да крещя, докато дойката ме питаше къде бе тя. Не можех да отговоря. Бях я погълнала, бях се превърнала в нея. Знаех, че тя се дави, самата аз усещах задушаване и се задавих, почувствах вкуса на прогнилата вода, клокочеща в носа, устата и белите ми дробове!

Дойката ме тресеше, удари ми плесница. Задъхвах се, но все пак някак успях да посоча басейна.

После мама и татко дойдоха там, също и някои от прислужниците. Дойката скочи вътре. Мама пищеше: „Детенцето ми, о, моето детенце!“ — и си хапеше пръстите до кръв. Дойката търсеше наоколо, излизаше да си поеме дъх, цялата покрита с тиня. Татко изрита обувките си, разкъса сакото и се гмурна. Благоприятно гмуркане. Само след секунди той се появи на повърхността с Шърлий в прегръдките си. Тя беше отпусната, цялата покрита с мръсотия, бледа, с мъртвешки вид. Татко се опита да й направи изкуствено дишане. Мама все още се вайкаше, пръстите й бяха облени в кръв. Дойката лежеше на земята, също с вид на умряла. Слугите трепереха. Хората, които поддържаха басейна гледаха. Помислих си, че гледат мен. Те ме обвиняваха! Започнах да им крещя и да се нахвърлям с нокти към тях. Някой каза: „Махнете я оттук“. После всичко потъна в мрак.

Разказът я бе накарал цялата да се облее в пот. Подадох й моята носна кърпичка. Взе я, без да продума, избърса се и продължи:

— Събудих се на Парк авеню. Бе на следващия ден. Някой би трябвало да ме е успокоил. Казаха ми, че Шърлий е умряла и вече е погребана. Повече никога нищо не бе казано за нея. Животът ми се бе променил. Станал бе празен, но не желая да говоря по този въпрос. Достатъчно е да кажа, че ми се наложи да се променя. Да се науча да бъда нова личност. Партньор без партньор. Наложи се да го приема, живеех с мислите си, далече от останалия свят. Накрая, напълно съзнателно престанах да мисля за Шърлий. Направих го по своя воля. Станах добро момиче, получавах отлични бележки, никога не повишавах тон. Но бях празна — нещо ми липсваше. Реших да стана психолог, за да науча причината. Преместих се тук, срещнах те, започнах да живея наистина. После всичко се промени. Мама и татко умряха. Трябваше да се върна на Изток и да разговарям с адвоката им. Той беше мил. Красив, бащински настроен мъж. Смътно си го спомнях от партитата. Той ме изведе в руската чайна и ми каза за наследството, за къщата и много говори за нови отговорности, но не бе достатъчно ясен, за да разкрие какви са те. Когато го попитах какво иска да каже, той се почувства неудобно и поиска от сервитьора сметката.

Излязохме от ресторанта и тръгнахме по Пето авеню покрай всичките скъпи магазини, така обичани винаги от мама. Вървяхме в мълчание няколко пресечки и тогава той ми разказа за Шърлий. Че тя никога не е умирала, била е в кома, когато татко я е измъкнал от басейна и така си е останала — инвалид с минимална мозъчна дейност. През цялото време, докато я бях мислила за умряла, тя бе живяла в един институт в Кънектикът. Мама бе съвършена дама, много фина, но не бе достатъчно силна, за да понесе промяната.

Адвокатът каза, че знае, че сигурно ми е дошло като гръм от ясно небе. Извини се, че са ме лъгали, но мама и тате най-добре са знаели какво да правят. Сега все пак те бяха умрели и тъй като бях единствена наследница, Шърлий бе моята юридическа отговорност. Не че това би могло да ме натовари. Той — адвокатската фирма — щяха да се погрижат за материалното обезпечаване на грижите за нея, да ръководят наследството й така, че и в бъдеще да няма трудности по заплащане на медицинските разходи. Нямаше никаква нужда аз да си съсипвам живота. Имаше някакви документи, които аз трябваше да подпиша и фирмата щеше да се погрижи за всичко останало.

Обзе ме огромен гняв, какъвто въобще не бях очаквала от себе си. Започнах да му крещя насред Пето авеню, настоявах да я видя веднага. Той се опита да ме разубеди, предлагаше ми да изчакам, докато шокът отмине. Но аз настоявах. Трябваше да я видя веднага. Той извика лимузината. Заминахме за Кънектикът. Мястото бе голямо и изглеждаше добре — стар, каменен замък, добре поддържани поляни, огромна и слънчева тераса, медицински сестри в стегнати униформи, лекари с немски акцент. Но тя се нуждаеше от нещо повече. Тя имаше необходимост от партньора си. Съобщих на адвоката, че тя се връща с мен в Калифорния и трябва да бъде подготвена за пътуването през следващата седмица.

Той започна да ме убеждава. Твърдеше, че това не е нещо ново за него — чувството за вина, което изпитва оживелия. Колкото повече говореше, толкова повече се разярявах, бедничкият човек. И тъй като бях достигнала пълнолетие, той нямаше избор. Върнах се в Ел Ей със самочувствието на праведница, която има определена цел. Вече не някоя студентка, която само зубри, а бях жена с мисия в живота. Но в момента когато се прибрах в общежитието, чудовищността на всичко това ме повали. Дадох си сметка, че животът ми никога повече няма да бъде същия, няма да е нормален. Исках да се справя като непрекъснато си намирах някаква работа, раздавах заповеди на адвокатите, преместването в къщата, подписване на документи. Убеждавах себе си, че мога да се контролирам, Алекс. Открих това място — отвън не изглеждаше толкова хубаво, но наистина се грижат по специален начин за нея. Елмо е прекрасен, съвършеният гледач.

Тя повдигна ръката ми към бузата си, после я постави в скута си и я притисна силно.

— Сетне се появи ти, Алекс. Нахлу в цялата тази каша. Нощта, когато ме завари да държа снимката, бе скоро след преместването на Шърлий — какво нещо, само я свалихме от самолета и я прехвърлихме в линейката. Не бях спала дни наред. Бях изнервена и изморена. Снимката бе дошла в една кутия със семейни документи. Била е в чантичката на мама в деня, когато е умряла.

Започнах да я съзерцавам, загубих се в нея, като Алиса в дупката. Опитвах се да събера всичко заедно, да си спомня доброто старо време. Но бях толкова сърдита, че са ме лъгали, че целият ми живот е бил една голяма лъжа — всеки миг, изпъстрен с лъжи. Усетих, че ми се повдига, Алекс. Отвратително. Стомахът ми се бунтуваше. Сякаш снимката ме бе пленила — цялата ме поглъщаше, както басейнът бе погълнал Шърлий. Пощръклях и бях в това състояние дълго време. Висях на косъм, когато ти дойде. Въобще не те чух, Алекс. Докато не застана над мен. А ти изглеждаше ядосан — осъждаше ме. Порицаваше ме. Когато ти вдигна снимката от земята и започна да я разглеждаш, все едно че бе нахлул в мен. Насилствено си бе проправил пътя към моята интимна болка. Исках болката да си бъде само моя, желаех нещо изцяло за мен. Просто пощурях. Извини ме.

Отвърнах на натиска на ръката й.

— Добре.

— Следващите няколко седмици бяха ужасни, истински кошмар. Притеснявах се за онова, което бях причинила на теб и мен, но честно казано, бях твърде изтощена, за да направя нещо и се чувствах виновна, понеже не можех да се взема в ръце и да ми пука повече. С толкова много неща трябваше да се оправям: яростта към родителите ми за това, че ме бяха излъгали, мъката, че ги бях загубила, яда ми към Шърлий, че се бе върнала, толкова осакатена, че не можеше дори да откликне на любовта ми. По онова време още не разбирах, че тя вибрира, опитва се да влезе в контакт с мен. Толкова много промени и всичките наведнъж, Алекс. Като заплетена топка от електрически кабели, изгарящи мозъка ми. Получих помощ.

— Круз.

— Въпреки всичко, което мислиш за него, той ми помогна, Алекс. Помогна ми да се съвзема отново. И той ми каза, че си идвал да ме търсиш, което ми даде да разбера, че ме обичаш. Аз също те обичах. Затова накрая се насилих да се събера с теб, независимо че Пол казваше, че още не съм готова. И се оказа прав. Проявих се като нимфоманка, защото се чувствах абсолютно незначителна, не можех да се контролирам, усещах, че нещо ти дължа. Действайки като проститутка, си помогнах да се почувствам в час. Сякаш излизах от моята същност и приемах нова. Но само за кратко. По-късно, когато ти спеше, презрях онова, което бях сторила. Нахвърлих се върху теб, защото ти ми беше под ръка.

Гледаше настрани.

— И защото ти беше добър. Разруших онова, което имахме, защото бях неспособна да понеса добротата, Алекс. Мислех, че не заслужавам доброта. И след всичките тези години, все още съжалявам.

Седях и се мъчех да възприема всичко това.

Тя се наведе и ме целуна. Постепенно целувката стана гореща и дълбока и ние се притискахме един към друг, опипвайки се, а езиците ни танцуваха. После и двамата се отдръпнахме.

— Шарън…

— Да, знам. Да не започваме пак. Откъде да си сигурен, че ще бъдеш в безопасност?

— Аз…

Тя сложи пръст върху устните ми.

— Няма нужда да обясняваш, Алекс. Стара история. Просто исках да ти покажа, че не съм чак толкова лоша.

Слушах смълчан, не казах какво ми бе минало през ума. Че бихме могли да започнем отначало. Бавно. Внимателно. И двамата вече бяхме пораснали.

— Сега ще те пусна да си отидеш — каза тя.

Тръгнахме си в отделни коли.

 

 

Бях се върнал от къщата на Круз и седях в дневната като непрекъснато светвах и загасвах лампите. Парк авеню. Летата в Саутхемптън. Мама и татко. Мартини в слънчевата стая. Префинени фигури, изрязани от картон.

Но мръснишкото парченце целулоид твърдеше, че мама е била всичко друго, но не и фина дама. Едно от многото момичета за парти на богаташ, което бе правило любов пред камера и вероятно е използвало филмчето за изнудване.

„Целият ми живот е бил една измама — всеки миг е изпъстрен с лъжи.“

Сетих се за Шърлий Ренсъм. Вегетираща. Скърцаща. Чудех се дали някоя част от историята е била истинска.

Ако тя е обичала близначката си, как е могла да се самоубие, да напусне един беззащитен инвалид?

Освен ако и Шърлий не е умряла.

Ш и Ш — мълчаливи партньори.

Две момиченца, красиви, чернокоси. Фунийки със сладолед в срещуположни ръце.

Близначки като огледално изображение. „Тя е левачка, а аз съм деснячка.“

Изведнъж осъзнах какво ме бе притеснявало по отношение на порноклипа — върхът на мозъчното несъответствие, който се намира точно под кожата ми.

Шарън бе деснячка, но във филма работеше предимно с лявата ръка.

„Да съм проститутка ме караше да се чувствам в час. Сякаш излизах вън от моята същност и пристъпвах в нечия чужда.“

Превключване? Опитване на нова самоличност?

Лявата ръка. Sinister^[1].

Някои примитивни цивилизации са го възприемали като грях.

Слагане на руса перука и превръщане в лошо момиче… зловещо момиче, която си служи с лявата ръка.

Изневиделица нещо, свързано с историята за давенето ме обезпокои. Нещо, което не ме бе тревожело преди шест години, когато исках да й вярвам.

Детайлите, ярката метафора.

Прекалено сложно за тригодишно дете. Едва проходило дете не би могло да помни толкова много неща.

Изживени детайли. Или добре изрепетирана лъжа? Някой тренирал ли я е? Паметта й дали не е манипулирана?

Като при хипноза.

Като при Пол Круз, майстор на хипнозата. Аматьор в правенето на филми. Професионален боклук.

Сега вече бях сигурен, че той е знаел достатъчно, за да запълни много бели петна в паметта. Той отнесе в гроба информацията си. Ужасяващо, кърваво и взе още двама души със себе си.

Повече от всякога желаех да узная защо.