Джеймс Сийгъл
Извън релси (9)

Извън релси 6.

— Лусинда — каза той. Или по-скоро изквича.

Точно така му прозвуча — като звука, издаван от настъпено по опашката куче.

Беше във влака.

Не я бе забелязал, когато заемаше мястото си. Бе отворил вестника си и незабавно се бе пренесъл в страната на „Гигантите“: „Треньорът Фасъл се оплакваше от липсата на хъс от страна на четиримата си нападатели през миналата неделя…“.

И тогава се появи черната обувка с тънко токче, насочено като кама към сърцето му, и той вдигна поглед и разголи гърди, за да поеме удара.

— Лусинда…

Секунда по-късно съвършеното й лице надникна зад облегалката и го погледна. Погледна го през очилата в черна рамка — не носеше очила миналия път, нали? — и му отправи ослепителна усмивка. Не, не ослепителна — по-скоро като онези лампи с приглушена светлина, от която всичко наоколо започва да изглежда по-красиво, отколкото е всъщност.

— Здрасти. — Толкова сладко здрасти, истинско и неподправено, сякаш наистина се радваше да го види отново. Макар че се намираше на четири реда седалки и три дни от уговорената среща. — Защо не се преместиш тук? — покани го тя.

Наистина, защо не.

Когато стигна до нея, Лусинда премести невъзможно дългите си крака, за да му направи място да мине.

— Точно навреме — каза тя. — Готвех се да се обадя на полицията и да съобщя за откраднати девет долара.

Той се усмихна.

— Претърсих целия влак завчера.

— Да бе — отвърна му тя.

— Честна дума, така беше.

— Майтапех се, Чарлз.

— Аз също — излъга той.

— Е… — Тя протегна ръка, завършваща с безупречни кървавочервени нокти. — Плащай.

— Готово. — Той измъкна портфейла си, отвори го точно на снимката на Ана и го затвори веднага, сякаш щеше да получи мъмрене, което не искаше да чуе. Постави чисто нова десетдоларова банкнота в дланта й, пръстите му докоснаха кожата й — беше леко влажна и топла.

— Това дъщеря ти ли беше? — попита тя.

Той пламна. Сигурен беше, че е пламнал.

— Да.

— На колко е години?

— На много. — Улегнал мъдър тон в стил „няма да повярваш какво е да си баща“. Добродушното „Обичам я, разбира се, но не бих пропуснал възможността да й извия врата, ако не слуша“.

— Разкажи ми за нея.

Значи и тя имаше деца. Естествено, че имаше.

— Дъщери? — попита той.

— Една.

— Добре, показах ти моята, сега ти ми покажи своята.

Тя се засмя. „Едно на нула за палячото Чарлз.“ Взе чантата си — едно от онези огромни неща, с които би могъл да идеш на къмпинг, стига да не беше изработена от така очебийно скъпа кожа. Изрови портфейла си и го отвори.

Много фотогенично малко момиченце, на около пет години, с руси коси, разпилени във всички посоки, снимано на люлка — може би някъде извън града. Покрито с лунички лице, чипо носле и сладка усмивка.

— Божествена е — каза той от сърце.

— Благодаря, понякога го забравям. — Тонът й успешно подражаваше на неговия, с всичките родителски грижи и тежести. — Твоята също е много хубава. Поне доколкото успях да видя.

— Същински ангел — каза той и незабавно съжали за думите си.

Контрольорът поиска билетите им. Чарлз се изкушаваше да го попита дали сега ще си спомни жената. В края на краищата той с мъка се сдържаше да не зяпа краката й.

— Ето — обърна се тя към Чарлз, след като контрольорът най-сетне се насили да откъсне поглед и да продължи нататък. Подаваше му един долар.

— Нали имаше лихва? — каза той.

— Ще ти направя отстъпка. Само този път.

— Не помня миналия път да носеше очила.

— Бях с контактни лещи.

— О! Между другото, страшно ти отиват.

— Мислиш ли?

— Да.

— И не ти изглеждам прекалено сериозна?

— Харесвам сериозните неща.

— Това пък защо?

— Защо харесвам сериозните неща ли?

— Да, Чарлз. Защо харесваш сериозните неща?

— Сериозно… не зная.

Тя се усмихна.

— Много си забавен, знаеш ли?

— Опитвам се.

Минаваха центъра Роквил. Киното, където често ходеха с Диана, ясно се виждаше от прозореца. И в един сюрреалистичен момент му се стори, че гледа към изминалия си живот. Че този път твърдо се е установил в тази своя нова вселена — скътан на сигурно място. Само двамата с Лусинда, току-що оженили се и на път за работа. Все още говорещи за медения си месец — къде всъщност бяха ходили? В Кауи — разбира се, две седмици в шикозния „Хилтън“ в Кауи. Вече бяха започнали да се замислят и за деца — та нали нямаше да са млади завинаги? Момче и момиче — така бяха решили, не че имаше кой знае какво значение. Стига, разбира се, да са здрави…

— Много ли си зает днес? — попита го тя.

— Зает ли? Естествено. — Зает да се пази от побеснели клиенти, искащи главата му, и от шефове, търсещи начин да го предадат. И за секунда му се прииска да й разкаже всичко и да поплаче на рамото й.

— И аз.

— Какво?

— И за мен се очертава напрегнат ден.

— Сигурно напоследък имаш доста гневни обаждания.

— Е, ако смяташ смъртните заплахи за проява само на гняв…

Чарлз се усмихна.

— Ти също си доста забавна.

— Мислиш ли?

— Да. Клиентите сигурно са те обожавали, когато дните бяха по-добри.

— Майтапиш ли се? Тогава не можеш да им спечелиш достатъчно пари. Всичките си имат братовчеди, кумове или баби, чиито акции се разделят по хиляда пъти. Защо да не им продам малко от тях?

— Да, така е. Сигурно е като мятането на стрелички.

— Сега те ги мятат към мен.

Стори му се, че долавя в думите й акцент. Какъв по-точно?

— В Ню Йорк ли си родена?

— Не, в Тексас. Бях дете на армията — отвърна тя. — Израснах навсякъде и никъде.

— Сигурно е било трудно. — Обичайната банална фраза, която би използвал всеки в подобен случай.

— Ами, най-добрият ти приятел си сменя идентичността едва ли не на всеки шест месеца. От друга страна, беше доста добре, защото и ти можеш да си смениш идентичността. Ако сгазиш лука в Амарило, за това няма да знаят в Сарасота. Така можеш да започнеш на чисто.

— Вярно, има си предимствата — каза Чарлз.

Мъжът срещу тях се преструваше на погълнат от вестника си, но всъщност правеше същото, което и контрольорът преди малко. Използваше всяка възможност да плъзне поглед по бедрата на Лусинда. Чарлз донякъде се възгордя, сякаш тя бе негова собственост — макар собствеността да продължаваше само четиридесет и пет минути, до Пен Стейшън.

— Често ли ти се случваше? — попита Чарлз.

— Кое?

— Да загазиш?

— Веднъж-два пъти — отговори тя. — Бунтувах се срещу властта.

— Така ли го наричаше?

— Не. Те така го наричаха. За мен беше събуждане.

— Кои са те? Родителите ти ли?

— Да. И армейският психиатър, при когото ме пратиха.

— И как беше?

— Някога да си виждал армейски психиатър?

— Генералска некомпетентност? Реднишка некадърност? Не.

Тя се разсмя.

— Ето, нали ти казах, че си забавен.

— Да бе, същински фонтан от смях.

— Не би било зле да се обадиш на клиентите ми и да им го кажеш.

— Няма проблем. Как вървят нещата ти в работата?

— Чудесно.

— Каза, че се занимаваш… с реклама?

— Да. С реклама.

— И как е? Как върви рекламният бизнес?

— Има си и добрите, и лошите дни.

— И?…

— И?…

— И напоследък дните са лоши, нали?

— Е, поне никой не ме заплашва с убийство. — Само с понижаването му до кръгла нула.

— Хайде де, аз ти се оплаках от моята работа, сега ти го направи. Танто за танто.

Какво пък, по дяволите. Разказа й.

Отначало нямаше намерение да споменава друго, освен че има известни неприятности с един клиент, но щом започна, откри, че не е в състояние да се спре. Слушаше сам себе си как разказва с най-големи подробности за работата в стил щурм унд дранг и направо не вярваше до каква степен не е способен да се владее. Ругаеше Елън Вайшлър. Сипеше огън и жупел по Елиот. Върху цялата гадна и непочтена ситуация.

Предполагаше, че в някой момент тя ще го спре. Можеше да каже — стига, или наистина ли искаш да ми разкажеш всичко това, или дори да му се изсмее.

Но тя не направи нищо от тези неща. А го слушаше. И когато той приключи, каза:

— А казват, че да си брокер е гадна работа.

— Не знам какво ми стана, че ти наговорих всичко това — каза той. — Извинявай.

Макар че всъщност не се извиняваше. Може би беше смутен? Разбира се. Но същевременно и пречистен. Сякаш най-сетне бе изхвърлил гранясалата храна от вчера и можеше да се върне спокойно на масата.

А тя направи още нещо, освен да го изслуша. Протегна ръка и го докосна по рамото. По-скоро като леко, успокояващо потупване, приятелско докосване, съчувствен жест на по-голямата ти сестра.

— Горкичкият.

И Чарлз не можеше да не си помисли, че определени клишета ти идват в главата единствено от завист. „Докосването й е като токов удар“, например. Клише, смятано за пълна глупост от хора, достатъчно нещастни, за да не са го усетили. А във всеки даден момент такива бяха повечето хора. Защото той наистина усети докосването й по този начин. Тялото му внезапно забръмча като електропроводите, висящи над изсъхналите равнини на Канзас.

Гмурнаха се в тунела на Ийст Ривър — тунелът на любовта — и за миг той се уплаши, че ще се наведе и ще направи някоя глупост. И че заради това всичко ще приключи с белезници на перона на Пен Стейшън.

Тогава нещо се случи.

Вагонът потъна в непрогледна тъмнина. Светлините изгаснаха, както правеха винаги, когато минаваха под реката. Имаше чувството, че се намира в затъмнен киносалон и чака да се появи флуоресцентна светлина и да го спаси. Или на помощ да му се притече нещо друго. Долавяше миризмата й в тъмното. Миризма на люляк и мускус.

Усети дъха й в ухото си, мек и влажен. Устните й бяха близко като за целувка — и прошепнаха нещо.

Светлините светнаха, после отново изгаснаха и накрая се включиха напълно.

Нищо не се бе променило.

Непокаялият се воайор продължаваше да стои точно срещу тях и да зяпа бедрата й. Жената с подутите вени на краката от другата страна на пътеката дремеше. Имаше още банкер с изпито лице, колежанче, навело се над тетрадката си, стенографка в съда, която седеше нащрек и пазеше пишещата си машина.

Лусинда също изглеждаше точно както и преди, обърнала лице напред като всички останали.

Дали не бе насочила вниманието си отново към вестника си и не проверяваше показателите на „Американ Експрес“ и борсовите индекси отвъд океана и цените на облигациите?

Почака малко да види дали няма да вдигне поглед и да продължат разговора си, след което погледна навън през прозореца. Минаваха покрай огромен билборд. „Изгубете се на Вирджинските острови“, предлагаше той.

Когато влакът спря на Пен Стейшън, той я попита дали някой път не могат да обядват заедно.

 

 

„Ти си най-сексапилният мъж, когото съм срещала.“

Това му бе прошепнала Лусинда.