Джеймс Сийгъл
Извън релси (58)

Атика

Беше последният ми час.

Оградих датата в календара. Сънувах я в сънищата си.

Минах през металния детектор.

— Последен ден, а? — каза надзирателят. Казваше се Стюи. Стори ми се, че изглежда почти тъжен. Може би хората свикват с онези, на които се подиграват. А кой знае кога щяха да си намерят друг като мен?

Преди да вляза в час се отбих в столовата на надзирателите.

Беше обикновена стая със сгъваеми маси и столове и малък телевизор, настроен обикновено на повторенията на „Смъртен риск“. Явно надзирателите си падаха по Дейзи Дюк — и по-специално когато бе с къса прическа. Един неин стар плакат все още висеше на стената. Някой бе дорисувал с молив гърдите върху бялата й блуза.

Сипах си кафе, добавих мляко на прах и го разбърках с пластмасова бъркалка.

Небрежно тръгнах към музея на надзирателите, разположен в левия ъгъл.

— Имаш твоето дванайсет нула едно, братко — каза Тлъстия Томи. Беше се разположил върху два метални стола пред огромна порция.

Естествено е служителите да възприемат жаргона на мястото, където работят. Надзирателите в Атика често говореха като затворниците. А 12:01 означаваше свобода — времето, когато получаваш заповед за освобождаване.

„Може би — помислих си. — Ще видим.“

Отпих от кафето си и заразглеждах жилата и изкормвачите, докато Тлъстия Томи нагъваше. Беше единственият друг човек в столовата.

Когато най-после тръгнах към изхода, Тлъстия Томи вдигна поглед, но не се сбогува.

 

 

За да стигна до класната стая, първо трябваше да мина през една черна заключена врата. Трябваше да почукам два пъти и да изчакам, докато надзирателят ми отвори. След това минавах през „алеята за боулинг“, както наричаха мястото за разходки. Беше очертана с жълта пунктирана линия, подобно на разделителната линия между платната на магистрала. Едната страна за затворниците. Другата — за надзирателите. Или за онези, които са нещо средно.

Минах покрай надзирателя, казваше се Ханк.

— Здрасти, Чип — каза той. — Ще ми липсваш. Беше най-добрият ми агент.

Превод: най-добрият ми приятел.

— Благодаря — казах му, макар да знаех, че не говори сериозно.

Когато учениците насядаха по местата си, им казах, че днес ги виждам за последен път. Че ми е било много приятно да им водя уроците. Че се надявам, че ще продължат да четат и да пишат самостоятелно. Казах също, че в най-добрите класове учителят става ученик, а ученикът — учител, и че тук е станало точно така — че съм се учил от тях. Никой не изглеждаше особено трогнат, но когато приключих, един-двама ми кимнаха, сякаш наистина щях да им липсвам.

Малик не беше сред тях. Миналия път ми бе донесъл съобщение. С указания къде ще ме чака авторът.

Казах на учениците си, че можем да използваме последния час за размисъл. Накарах ги да напишат кратко есе за това какво означава курсът за тях. Този път можеха дори да напишат имената си.

След това се извиних, че ще ида до тоалетната.

Минах покрай чернокожия надзирател, който би трябвало да стои пред вратата, и в този случай наистина се намираше там. Казах, че ще се върна след няколко минути.

— Ще уведомя медиите — отговори ми той.

Малик ми бе казал, че ще ме чака при затворническата аптека.

Работеше там.

Работата в аптеката ти дава „проблясък“, обясни Малик — тоест даваше достъп до дрога.

Знаех, че дава достъп и до още нещо. До производителите и разпространителите на лекарства. Можеш да им се обадиш и да ги попиташ за разни неща, които те интересуват. Като например къде се разпространява определен рядък вид инсулин.

Може би в края на краищата не им бяха трябвали години, за да ме открият.

Аптеката представляваше един дълъг тезгях, ограден с метална мрежа. Има затвори в затворите, отбелязах аз. Аксиома, която е в сила и за живота. Прозрение, което бих могъл да споделя и с класа си — стига да го имах.

Продължих покрай аптеката по празния коридор, който завиваше рязко наляво и сякаш не водеше към нищо определено. Но не беше така.

Малик ми бе казал къде ще ме чака. Потърсих мястото и го открих.

Тясна ниша в стената.

Нещо като задънена уличка. В стари институции като „Атика“ ги има много — малки скрити ъгълчета, в които затворниците въртят бизнес, пласират дрога или правят свирки. Където си разчистват сметките. Задънена улица. Доста подходящо за положението ми.

Влязох навътре — бе съвсем тихо и спокойно — и спрях.

— Тук ли си?

Чувах дишането му някъде наблизо.

— Тук ли си? — прошепнах отново.

Той излезе от сенките.

Изглеждаше променен — това бе първото, което мина през главата ми. Изглеждаше различно от човека, когото помнех.

Главата му. По-малка и с друга форма, сякаш е била стискана с менгеме. От челото му се спускаше белег. Това бе едното. Освен това имаше татуировка на дясното рамо. Син часовников циферблат без стрелки — за отбелязване на изминалото време. А по-надолу по ръката — надгробен камък с надпис „12“ — срокът на присъдата.

— Изненада — каза той.

Не беше. Но исках да си мисли точно това.

— Как я караш, Чък? — каза той и се усмихна. По същия начин, по който се беше усмихнал на вратата на дома ми в деня, когато сложи ръка върху главата на дъщеря ми.

— Лари — казах аз.

— Лари. Да бе, разби ме. Страхотно го извъртя този номер с умирането. Всички ли успя да измамиш, а, Лари?

— Не. Не всички.

— Правилно. Не трябваше да позволяваш на момичето ми да види портфейла ти, Лари. Грешен ход. Глупост.

Домакинята в „Кристъл Найт Клъб“. Уидоус… „Що за име е това?“

— Мислех, че си мъртъв.

— Така ти се иска.

„Да — помислих си. — Така ми се иска.“ Но настъпва момент, в който преставаш да искаш.

— Търсех те, Лари. Къде ли не. Взе нещо мое, нали разбираш. Искам си го. Така че те търсих. И те намерих. При това два пъти.

— Два пъти?

— Веднъж в Чикаго. Да-да… точно така. Изненадах те, а? Да, знам точно къде беше. В Оукдейл, Илинойс. След това тръгна към мен.

— Да.

— Направо ми дойде на крака. Късмет, а?

— Наистина.

— И знаеш ли как те открих?

— Не.

— Детето ти. Чрез аптеките. Първо в Чикаго. После Бенингтън. И накрая последното нещо, което научих, е, че се фръцкаш право пред шибаната входна врата.

— Да.

— Рекох си, ето го твоето дванайсет нула едно, пич. Идва ти направо на тепсия.

— Защо не каза едно здрасти?

— Казах. Казах ти здрасти. Накарах момчето ми да ти напише едно здрасти от мое име.

— Малик ли?

— Не Малик. Един подопечен. Евреин, преподавател по литература — накълцал жена си. Пише ми всички молби за помилване. И страхотни четива за през нощта. Последното му е „На Чарли Шайн му го начукват“.

— Да. Това си го биваше.

— Помислих си, че ще избягаш. След като видиш историята си и всичко останало.

„Не — помислих си пък аз. — Ако исках да избягам, щях да го направя още в Оукдейл.“ Това бе предложила Диана: „Да избягаме“. „Добре — отговорих й. — Но ако избягаме сега, ще трябва да бягаме непрекъснато. До края на живота си. Затова не трябва да го правим.“

— Имаш нещо мое, Лари — каза той.

— Част от него първоначално беше моя.

Васкес се ухили.

— Да не мислиш, че си дошъл на някакви шибани преговори? Че се пазаря с теб? Ти си ебаният. Това ти е ролята в живота. Приеми я. Падни на колене, отвори уста и кажи: „Моля те, недей“. Искам си парите.

— Докторът каза, че този боклук ми трябва, разбра ли? — крещеше някой откъм аптеката.

— Ти си в затвора — казах му.

— Ти също. Заключен си. Излежаваш си присъдата. Мислиш си, че си в безопасност навън ли? Помисли още веднъж, шибаняко. Мога да те издам. Мога да им кажа — ето го Чарли. Ако изкараш късмет. Защото вместо това мога да пратя някого в дома ти да начука жена ти. Като едното нищо. Колко голяма е сега дъщеря ти? Готова ли е да се боцне с нещо друго, а?

Направих крачка към него.

Рефлексът просто надделя над тялото ми и каза — виж какво, ще спрем този тип и ще му запушим устата веднъж завинаги. Но когато го блъснах, когато посегнах към гърлото му, коляното му рязко полетя нагоре и ме уцели в чатала. Паднах на колене. Той застана зад мен, хвана ме за гърлото и стисна. Зашепна в ухото ми.

— Точно така, Чарли. Браво на теб. Вбесих те, а? Виж сега. Какъв късмет извади да се озовеш в Бенингтън! На шестдесет километра оттук. Направо под носа ми! И после, ако това не е достатъчно, да влезеш през проклетата врата тука и да започнеш да преподаваш. Какъв късмет е това? Това късмет ли е или какво? Или направо страхотен късмет? Ти какво ще кажеш, Чарли? Мислиш ли, че е страхотен късмет? Не зная. Донесъл си ми нещо, нали, Чарли? — Спусна ръка и провери десния ми джоб. Напипа го — ножа, който бях прибрал от музея на надзирателите. — Донесъл си нещо, с което да ме намушкаш ли? А, Чарли?

Бръкна в джоба ми, извади ножа и ми го показа.

— Би трябвало вече да ме познаваш по-добре, Чък. „Разбира се, ще се срещнем при реката. Разбира се, ще дойда сам.“ Разбира се. А аз срещам твоето куриерче там, а? И му отнасям главата, а, Чарли? С кого, по дяволите, си мислиш, че си имаш работа? Да не мислиш, че сме сборище от кретени?

Опря ножа в гърлото ми. Натисна в адамовата ми ябълка. После се ухили и ме блъсна на пода. Усетих парлива миризма. Урина и амоняк.

Исках да му отговоря още сега.

Да му кажа — да, знаех с кого си имам работа. Да му кажа, че точно затова чаках половин година в Бенингтън преди да кандидатствам за учителското място в затвора. Защо се погрижих първо да ме открие там, да научи, че живея в Бенингтън и преподавам в гимназията. За да изглежда като щастливо стечение на обстоятелствата, че съм дошъл да преподавам и тук. В същия затвор, в който лежеше. Исках да му кажа, че точно затова съвсем преднамерено забравих ключовете в джоба си, когато минах през металния детектор — за да разбера дали мога да вмъкна вътре оръжие. Пистолет. И когато научих, че това не е възможно, как започнах да посещавам столовата на надзирателите, защото бях чул за музея им.

Исках да му кажа, че е прав. Че не знаех с кого си имам работа, когато седях с Уинстън при реката. Че не знаех дори и по-късно, в хотел „Феърфакс“. Но че сега зная. Че съм научил.

И още едно нещо. Последното нещо. Как когато стоях в столовата пред музея с гръб към Тлъстия Томи, си прошепнах онова, което бях научил. Като молитва към бога на преебаните планове. Защото научих, че за да го разсмееш, трябва да си изработиш план. А ако искаш да го накараш да се усмихне, трябва да съставиш два плана.

Два.

Бръкнах в левия си джоб. Извадих пружинния пистолет от дърво и тенекия, който внимателно бях заредил в столовата.

Застрелях Васкес право между изненаданите му очи.