Джеймс Сийгъл
Извън релси (57)

Извън релси 52.

Той знаеше къде съм.

Извадили го полумъртъв от развалините — но само полумъртъв.

Прекарал седмици в кома. Не знаели кой е.

Колата му била паркирана в гаража на хотела. Не се явил на работа. Сметнали са го за мъртъв.

Взели отпечатъци от пръстите му като последна възможност да разберат името му. Раул Васкес. Не се явил на две дела за нападение и въоръжен грабеж и на едно за сводничество.

Бил преместен в затворническа болница, докато не се възстанови напълно, за да бъде изправен пред съда в Бронкс.

Лежал в затвора, мислел и накрая си спомнил.

Нещо, което му разказала Диди. Нещо за дъщеря ми. За специалния свински инсулин, който й бил необходим, за да остане жива. „Защо свински инсулин?“ Беше ме попитала, помните ли? Като загрижена любовница, а не като опитна изнудвачка, измъкваща допълнителни подробности. Васкес лежал в затвора и умирал от яд. Бях успял да се скрия от него. Бях изчезнал. Но после си дал сметка, че има нещо, което трябва да правя. Че независимо колко внимателно се крия, трябва да го правя.

„Обажда се господин Уидоус. Пристигна ли инсулинът ми?“

Колко ли аптеки са му казали „не“? И са попитали: „Уидоус ли?“.

Но той продължавал. Не преставал да се обажда. Разполагал с цялото време на света. И с цялата необходима мотивация.

Може би е започнал с Ню Йорк. След това е продължил с Пенсилвания. И така нататък.

Един ден стигнал до Илинойс.

До „Роксмънс Дръгс“.

И когато този път попитал дали инсулинът му е пристигнал, помощник-аптекарят не казал „не“.

А „все още не“.

„Но ще пристигне в понеделник.“

 

 

Две седмици след разговора ми с Джамил възпитателят ме откри след последния час и ми подаде някакъв лист.

— Какво е това? — попитах.

— Твоят човек — отвърна ми той. — Само че са трима.

— Трима ли?

— Да. Трима на име Раул Васкес. Но щом е от Ню Йорк, значи сигурно е този. — Той посочи първото име в списъка. — Най-вероятно е този.

 

 

Лежах в леглото и не можех да заспя.

Ким дотолкова бе свикнала с нощния ми ритъм, че не й беше необходимо да се обръща, за да знае, че лежа с отворени очи и гледам тавана.

— Какво има, скъпи? — попита ме тя. — Случило ли се е нещо?

Още не можех да й кажа. Нямах необходимата смелост. Веднъж бяхме избегнали катастрофата. Бяхме си създали нов живот. Бяхме щастливи. Не можех да й кажа, че в крайна сметка не сме успели да избягаме. Че миналото протяга ледените си пръсти към нас.

— Нищо — казах аз.

Мислех.

Кога щяха да го пуснат условно при дванадесетгодишна присъда?

Кога щеше да излезе на свобода?

Тогава щеше да дойде тук. Знаех го. Щеше да дойде за мен и за семейството ми. И щеше да направи онова, което бе направил на Уинстън, на Сам Грифин, на мъжа във влака в Линбрук и бог знае на колко други.

Онзи ден дойде в дома ни като коминочистач.

„Една нощ легнали да спят и така и не се събудили.“

Да, щеше да дойде.

Освен…

Освен ако аз първи не отидех при него. Не знаеше, че зная, че е жив. Не знаеше, че зная, че ме е открил.

Но какво значение имаше?

Той беше в затвора. Заключен зад решетките.

За да се добера до него, трябваше да вляза в „Атика“.

Как бих могъл да го направя?