Джеймс Сийгъл
Извън релси (53)

Извън релси 48.

Открих къща край Оукдейл.

Не беше кой знае какво. Скромно ранчо, построено някъде през петдесетте. Но затова пък имаше три спални, малка градина и предлагаше пълно уединение.

Наех я.

И ги зачаках.

 

 

Диана продаде къщата.

Не на най-добрата цена, която можехме да получим, но не и на най-лошата. Въпреки това беше изгодна.

Когато Диана казала на Ана, че ще се местят, й се наложило да се изправи срещу истинска буря от протести. Диана уж искала да се махне, за да се отърве от спомените. Ана искала да ги запази. Диана заявила, че всичко е свършило и че няма връщане назад. Ана отговорила с гробно мълчание.

Оставили по-голямата част от мебелите. Не искахме някоя транспортна фирма да научава новия адрес.

Натоварили колата и напуснали.

 

 

Някъде между Пенсилвания и Охайо Диана отбила от пътя и казала на Ана, че съм жив.

 

 

Направо агонизирахме, докато обмисляхме това.

Как точно да кажеш на дъщеря си, че баща й всъщност не е мъртъв? Че изобщо не е умирал при онази експлозия в хотела? Не можех да изскоча пред нея просто ей така, от нищото. Трябваше да е подготвена.

Питахме се също така какво да й кажем. Защо съм жив? Или по-точно, защо е трябвало да я караме да мисли през всички тези месеци, че съм мъртъв?

Тя беше на четиринадесет — наполовина дете, наполовина не.

Затова се спряхме върху история, която е наполовина истина и наполовина — не.

Диана отбила на паркинга на „Рой Роджърс“ на Шосе 96. По-късно ми разказа как е минало всичко.

— Трябва да ти кажа нещо — обърнала се тя към Ана.

Дъщеря ни почти не я погледнала. Продължавала своята мълчалива стачка. Използвала мълчанието като оръжие — единственото оръжие, с което разполагала.

— Става въпрос за нещо, което ще ти е трудно да повярваш и заради което много, ама наистина много ще ми се ядосаш. Въпреки това ще се опитам да те накарам да ме разбереш. Става ли?

Този път Ана я погледнала, защото казаното било наистина сериозно.

— Баща ти е жив, Ана.

Диана каза, че отначало Ана я погледнала така, сякаш гледа някой луд. А когато Диана го повторила — така, сякаш си правят някаква отвратителна гадна шега с нея. Погледнала я почти с отвращение и я попитала защо й причинява това.

— Вярно е, скъпа. Той е жив. Отиваме при него. Чака ни в Илинойс.

И тогава Ана най-накрая й повярвала. Защото знаела, че майка й не е полудяла и не е толкова жестока, че да си прави подобни шеги с нея. Тя рухнала — окончателно, напълно и съвсем явно рухнала. Изплакала цели реки от сълзи, каза ми Диана. Плакала толкова много, че Диана не можела да повярва, че в човешкото тяло имало толкова много вода. Плакала от щастие и облекчение.

После, докато Диана я галела по косата, дошъл ред на въпросите.

— Защо ми каза, че е умрял? — попитала Ана.

— Защото не можехме да рискуваме. От страх, да не би да се изпуснеш пред някого. Може би направихме грешка… ужасно съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. Мислехме, че това е единственият начин. Повярвай ми, моля те.

— Но защо му е да се преструва, че е умрял? Не разбирам…

— Татко ти попадна в едни неприятности. Не по негова вина. Но можеше да не му повярват.

— Кои са тези те?

— Полицията.

— Полицията? Татко?!

— Познаваш баща си, Ана, и знаеш, че е добър човек. Но отстрани може и да изглежда другояче. Трудно ми е да ти го обясня. Но е попаднал в беда и не е можел да се измъкне от нея.

После Диана й разказала останалото. Имената им щели да бъдат различни. Животът им също. Всичко щяло да бъде друго.

— И трябва да си сменя името? — попитала Ана.

— Винаги си твърдяла, че го мразиш, забрави ли?

— Да бе. Но… не мога ли да си сменя само фамилията?

— Може би. Ще видим.

Общо взето, каза Диана, чудесната новина, че съм жив, уравновесила ужасната новина, че целият й живот ще се обърне наопаки. И че сме я лъгали месеци наред.

— Джейми — казала Ана.

— Какво?

— Името ми. Харесва ми Джейми.

 

 

Чаках ги в Чикаго.

Колата отби до тротоара. Ана изскочи още в движение и се хвърли в обятията ми.

— Тате! — изплака тя. — Тате… тате… тате…

— Обичам те — казах й аз. — Толкова съжалявам, миличка… Толкова…

— Шшш — спря ме Ана. — Жив си.