Джеймс Сийгъл
Извън релси (51)

Извън релси 46.

Тръгнах си.

Но преди да изляза, преди да прегърна Диана и да останем така може би цели двадесет минути, без да кажем нито дума, се качих на пръсти при дъщеря ми.

Спеше неспокойно. Беше прехвърлила едната си ръка през лицето си, сякаш се предпазваше да не види нещо. Сигурно сънуваше някакъв кошмар. Прошепнах й довиждане.

 

 

Нямах никаква посока.

Посоката ми беше накъдето и да е, но по-далеч оттук.

В 06:00 се качих на автобус „Грейхаунд“, пътуващ към Чикаго. Мястото ми се стори толкова добро, колкото и всяко друго.

Седнах до един слаб енергичен студент по право.

— Майк — представи се той и протегна ръка.

— Лорънс. Наричай ме просто Лари — казах аз. Това бе първият път, когато използвах новото си име — когато го произнесох на глас. Стори ми се странно, също като да си пуснеш брада. Трябваше да свиквам.

Майк бе страстен запалянко. Сподели, че след завършването си иска да стане спортен агент. Бях на път да му кажа, че може би бих могъл да му помогна, че познавам един-двама агенти, че съм използвал атлети за рекламите си години наред, но спрях. Отсега нататък не се занимавах с реклама. Отсега нататък никога не съм се занимавал с реклама. Което ме накара да се замисля какво ще правя, ако някой ме попита за работата ми. И какво щях да правя, когато стигнех там, накъдето се бях запътил.

С изключение на дипломата ми на учител от Куинс Колидж (не защото съм искал да стана учител, а защото просто не знаех с какво ще се занимавам), винаги съм правел реклами. Как щях да си изкарвам хляба?

Заспивах на няколко пъти. И сънувах. Сънувах Уинстън. Седеше до мен в стария ми кабинет и двамата обсъждахме шансовете на Янките за идващия сезон. После Уинстън чу някакъв кучешки лай, стана и излезе. Когато се събудих, Майк ме гледаше малко странно и се запитах дали не съм приказвал насън. Но той само се усмихна и ми предложи половин сандвич с риба тон.

Когато стигнах до Чикаго, стиснах ръката му и му пожелах късмет.

— И на теб — каза ми той.

Помислих си, че сигурно ще ми трябва.

 

 

Намерих си квартира недалеч от езерото.

Разполагах с достатъчно пари, за да мога да изкарам колкото време се наложи. Всъщност повече от достатъчно за едномесечно преживяване и наема.

Съседите ми бяха предимно украинци.

Седяха на кафявите веранди пред домовете си, когато времето бе хубаво. Децата караха велосипеди по улицата и играеха хокей на трева. Месец след като се преместих имаше квартално празненство. Един плешив як украинец почука на вратата ми и ме попита дали няма да се включа.

Дадох му двадесет долара, което явно много го зарадва. Накара ме да обещая по-късно да отида при тях.

Нямах намерение да го правя. Исках да си остана в апартамента и да чета „Чикаго Сън Таймс“. Шумът около взривяването на хотел „Феърфакс“ постепенно стихваше и сега се бе свел до една-две статии седмично. Но в днешния брой имаше обновен списък. Въпреки че очаквах да го видя, въпреки че всъщност го търсех, видът на името ми, изписано черно на бяло, ме накара да пребледнея. За малко щях да изпусна чашата си с кафе. Името ми бе прехвърлено от списъка на изчезналите в списъка на загиналите. Смъртта ми вече бе напълно официална.

Накрая се беше появило и едно друго име в списъка на жертвите. Раул Васкес. Най-накрая го бяха идентифицирали.

Станах и отидох до прозореца. Чувах музиката и смеховете от улицата под мен. И изведнъж усетих колко съм самотен.

Слязох.

Някаква местна група свиреше украински народни песни — така поне реших, защото всички явно знаеха думите и поне двадесетина души пееха и танцуваха на улицата. На тротоара бяха изнесени преносими скари. Млада жена ми предложи някаква наденичка, увита в заквасено тесто. Взех я и й благодарих.

Някакъв полицай вървеше към мен.

— Хей, ти — каза той.

Замръзнах. Всеки нерв в тялото ми крещеше да побягна, да хвърля сандвича и да си плюя на петите.

— Чакай. — Полицаят ми подаде нещо.

Бира.

Смяната му бе свършила, а той живееше в квартала. Човекът просто се държеше приятелски.

Издишах предпазливо и с облекчение. За първи път, откакто бях пристигнал в Чикаго, успях да се отпусна истински. Останах долу до полунощ. Пих бира, ядох наденички и плясках в такт с музиката.

 

 

Второто по тежест изпитание беше да не мога да ги виждам. Диана и Ана.

А най-тежкото бе да не зная какво става с Ана.

Обаждах се на клетъчния телефон на Диана веднъж седмично. За всеки случай звънях от уличен телефон.

— Прекалено е трудно да пазя тайната, Чарлз. Завчера… — Тя не довърши.

Не беше необходимо.

Можех ясно да си представя Ана. Прекарвах часове в апартамента, без да правя нищо друго, опитвах се да не мисля за нея, но това бе като опитите ми да се отърва от образа на Уинстън в главата ми.

— Сигурно вече можем… — започнах аз, но Диана ме прекъсна.

— Не, Чарлз. Още не.

 

 

— Искат да направя панихида за теб — каза ми тя след няколко седмици. — Леля Роуз, Джо и Линда… казах им, че си изчезнал. Че докато не те обявят официално за мъртъв, ще продължавам да се надявам, че все още си жив. Разбира се, Джо е на мнение, че се самозаблуждавам. Че вече е време да погледна реалността в очите. Казах му да си гледа работата. Не го прие много добре. Мисля, че роднините започват да вземат страна, Чарлз. Всички срещу побърканата.

— Добре — казах аз.

Точно това беше планът ни.

След пет, шест или седем месеца Диана и Ана щяха да дойдат при мен. И да забравят за всички роднини. Те бяха останка от предишния ни живот. Не можеха да станат част и от този. Бяхме решили, че ще е най-добре, ако постепенно започнат да се отчуждават. Отказът на Диана да приеме фактите и настояването на роднините да го направи ни предоставяше неочаквана възможност да постигнем целта си. Потокът съболезнователни обаждания от близко и далеч вече бе намалял до тънка вада. Стените бяха издигнати, бариерите — спуснати. Единственото изключение бе майката на Диана. Съгласихме се, че един ден ще трябва да се престрашим и да й разкажем истината.

Все по-ясно и по-ясно ставаше, че изчезването от лицето на земята е лесна работа — трябва само да се прережат връзките и да се охлабят възлите. Бе като планирането на дълго далечно пътуване. С тази разлика, че нямаше да имам намерение да се връщам от него.

— А, обадиха се и от агенцията за застраховката ти — продължи Диана. — Бях готова да им кажа, че все още не мога да приема, че си мъртъв. Че могат да задържат парите. Но жената ми каза, че в момента се борят за нея. Спрели са вноските заради отстраняването ти от работа. Просто искаше да ме уведоми.

Какво пък, животът не е лишен от ирония.

 

 

Имаше и други неща, които правех, докато стоях в апартамента си.

Обличах новата си самоличност в повече плът.

Имах шофьорска книжка. Исках повече.

Уинстън бе казал, че получаването на нова самоличност е лесна работа. Оказа се, че не е далеч от истината. В наше време ти трябва само достъп до интернет.

Когато в близкото интернет кафене написах „Фалшива самоличност“, открих цели четири сайта, които бяха готови да ми помогнат.

Номерът беше да разполагаш с първата част от самоличността си. Това ти даваше възможност да придобиеш останалите. Благодарение на Уинстън, вече разполагах с първата част. Шофьорската книжка, която според сайта „Кой сте вие“ се смята за основен документ. Тоест позволява ти да получиш и всичко останало. Например карта за социално осигуряване. Получаваш я, като просто пращаш формулярите по пощата.

Постепенно се превръщах в нов човек.

Кредитна карта. Карта на гласоподавател. Банкова карта. Карта за намаление в „Барнс, Нобъл и Костко“. Карта за библиотеката. Всички неща, които се очаква да носиш в портфейла си.

А след като разполагах с нова самоличност, имах нужда и от нова работа.

Един ден „Чикаго Трибюн“ публикува статия за кризата в образованието в щата. Оказа се, че Илинойс страда от недостиг на учители. Квалифицираните хора предпочитали да се ориентират към по-доходоносна работа и училищата останали с много малко преподаватели. Съкращавали се учебни програми. Щатът обмислял започването на телевизионна кампания за набиране на нови кадри. Нещо повече — били готови да назначат за преподаватели дори нелицензирани хора — всеки, който е изкарал някакви педагогически курсове в колежа и покрие изискванията, необходими за мястото на учител.

Реших да се възползвам от възможността.

Според статията най-тежко било положението в Оукдейл, на около шестдесет километра от Чикаго. Навремето индустриално градче, но в момента западащо. Населено предимно с работници и представители на различни малцинства. Някои от класовете наброявали по седемдесет ученици. Буквално плачели за нови учители.

Един ден отидох там, за да се поогледам.

Слязох от автобуса и бавно закрачих по главната улица. Магазини със спуснати кепенци и множество изпочупени прозорци. Колонки за паркиране без броячи. Сякаш единствено баровете продължаваха да развиват успешен бизнес. Беше едва ранен следобед, но те бяха претъпкани с безработни мъже. „Скапаняк!“ — изкрещя нечий глас от бар с табела „При Баниън“. Чу се звук на счупено стъкло.

Побързах да се отдалеча.

Влязох в една закусвалня и седнах в ъгъла.

— Да? — попита ме собственикът. Беше дебел и уморен. Престилката му сякаш не бе прана с години.

— Един хамбургер — поръчах аз.

— Какъв да бъде?

— Среден.

— Добре — каза той, но не помръдна от мястото си.

Изчаках няколко минути.

— Какво става с хамбургера?

— Чакам готвачката — отвърна той.

— Къде е отишла?

В този момент от вратата зад щанда излезе някаква жена. Сигурно беше съпругата му. Пушеше цигара.

— Бургер — каза й мъжът. — Среден.

Тя извади замразено кюфте и го метна на скарата.

— Искаш ли пържени картофки?

— Разбира се.

— Нов ли си? — попита ме собственикът.

— Не. Може и да стана. Обмислям го все още.

— Ъхъ. И защо?

— Моля?

— Защо го обмисляш?

— Може и да си намеря работа като учител.

— Учител значи? Това ли работиш?

— Да.

— Никога не съм бил добър в училище — каза мъжът. — Не ми сечеше пипето.

— Е, не се справяш зле, доколкото виждам.

— А, разбира се. Върви някак си.

Жена му ми поднесе бургера. Изглеждаше розов и мазен.

— Какво е станало с колонките за паркиране? — попитах ги.

— Все същото — отвърна мъжът. — Някой ги открадна.

— И не са ги сменили?

— Не — сви рамене той. — Нямаше смисъл. Нямаме пътни полицаи, така че никой не ги използва.

— Нямате пътни полицаи? Защо?

— Защото нямаме нищо. Градът се разпада. Имаме едно управление с Цицеро.

— О — казах. Повечето граждани биха се разтревожили, ако нямат свое полицейско управление, но не и аз. Информацията ми хареса.

Оукдейл, щата Илинойс. Все повече и повече започваше да ми прилича на място, където бих предпочел да се установя.

 

 

Изпратих кратко резюме и мотивационно писмо до учебните власти на Оукдейл.

Написах, че съм изкарал преподавателски курс в колежа, но след завършването си съм станал предприемач. Че съм развивал сравнително успешен бизнес в различни области. И сега желая да се отплатя за образованието си. Да оформям младите умове. Колкото и да бе странно, написаното не бе далеч от истината. Бях прекарал по-голямата част от живота си в опити да продам поредната кредитна карта или парче пица. Мисълта да се заема с нещо, което би било от полза не само за самия мен, идваше съвсем естествено.

Резюмето бе пълно с недомлъвки. Написах „Сити Юнивърсити“, без да уточнявам в кой точно колеж в рамките на университета съм учил. Залагах на предположението, че нуждаещите се не могат да избират. Че претрупаната с работа и с орязан бюджет учебна система, нуждаеща се отчаяно от учители, няма да има време и желание да се захваща с подробности.

Пратих документите през юли.

На 10 август получих отговор.

Канеха ме на интервю.