Джеймс Сийгъл
Извън релси (41)

Извън релси 37.

Купих си слънчеви очила от „Вижън Хът“ на Четиридесет и осма улица. Бях абсолютно сигурен, че чернокожият не ме е познал. Не би могъл да познае в брадатия и изглеждащ недохранен мъж във фоайето онзи, когото бе замъкнал в пряката в Алфабет Сити.

Въпреки това малко предпазни мерки нямаше да са излишни.

Направих петдесет и две лицеви опори и седемдесет и пет клякания, преди да стане седем.

Слязох долу, отидох до портиера и му казах здрасти.

— Здрасти — отвърна ми той.

— Днес не е особено натоварено, а? — казах аз.

— Не.

Изведнъж не остана почти нищо, което бих могъл да му кажа.

— Откога работите тук? — Добре умеещият да води разговор винаги пита другия за него самия.

Портиерът ме изгледа малко подозрително. На около четиридесет или четиридесет и пет — така поне предположих. Мазната му коса бе сресана в стил помпадур — мода, безвъзвратно отлетяла преди около четири десетилетия.

— От отдавна — каза той.

— Имате ли почивни дни?

— Защо?

— Моля?

— Защо искате да знаете дали имам почивни дни?

— Не зная. Просто да си поприказваме.

— А, загрях — каза той.

— Моля?

— Каква искате? Бяла, черна, мулатка… каква?

— Моля?

— Искаш ли да се забавляваш, или не?

Изчервих се.

— Не. Просто… да си поговорим…

— А — каза портиерът. — Ясно.

Очевидно в този хотел портиерите вършеха и някои други неща, освен да ти пренесат багажа.

— Вие единственият портиер ли сте? — попитах, за да насоча разговора към темата, която ме интересуваше.

— Защо?

— Просто се чудех дали…

— Какво точно искате, господине? — Вече беше раздразнен. — Ако имате вземане-даване с Декстър, обърнете се към него, става ли?

Декстър. Значи така се казваше. Декстър.

— Кога е на работа… Декстър?

Портиерът сви рамене.

— Всяка сряда и петък.

— Аха.

— Искате ли да ви преместя някъде багажа?

— Багажът ли? Не.

— Добре. Е, аз съм портиер. Така че ако не искате някой да ви премести багажа…

Искаше да млъкна. Оттеглих се към канапето и останах да седя там още около половин час. Или може би до обяд.

 

 

Когато след няколко дни слязох с чашата си сутрешно кафе, на рецепцията стоеше Декстър.

Седнах на дивана във фоайето. Ръцете ми трепереха.

Опасявах се, че Декстър ще ме познае, и това ме накара отново да изпитам страх. Може би изглеждах малко заплашително с големите тъмни очила, но външният вид може и да лъже. Така например Декстър изглеждаше повече или по-малко безобиден в бледозелената си униформа и със списание в ръцете. Даже можеше да ти заприлича на момче, което би ти помогнало с багажа, стига да го помолиш любезно. А не като някой, който ще те лепне за стената в тясна пресечка и ще се смее, когато те удрят в корема.

Усетих нещо като смътна болка — отглас от онзи удар в слънчевия ми сплит. Може би по този начин тялото ми се опитваше да ме предупреди. „Какво правиш, Чарлз? — казваше то. — Не помниш ли как боли? Ти плачеше. Не можеше да си поемеш дъх, забрави ли?“

Изобщо не бях забравил.

Имаше друга причина да ми треперят ръцете.

Сряда и петък, бе казал портиерът, когато го попитах за работното време на Декстър.

А днес бе вторник.