Джеймс Сийгъл
Извън релси (4)

Атика

Две вечери по-късно приключихме с вечерята и четиригодишният ми син се покатери в скута ми и настоя да потърся в гърба му съкровище.

— Сега ще намерим съкровище — зашепнах му заговорнически и прокарах пръсти по гръбнака му. — Мястото е отбелязано с кръстче… — Синът ми се гърчеше и се кикотеше. Миришеше на шампоан, сладкиш и детски крем — миризма, която си беше единствено и само негова.

— За да стигнем до съкровището, трябва да правим големи крачки и малки крачки — мърморех аз.

Когато приключих, той ме попита къде точно се намира съкровището. Отговорих му по познатия начин. В края на краищата, това си беше наш ритуал.

— Точно пред мен — казах и го прегърнах.

Жена ми ни се усмихна от другата страна на масата.

Разцелувах ги за довиждане и се поспрях при вратата. Сякаш се опитвах да попия достатъчно положителна енергия, с помощта на която да изкарам дългата вечер зад облицования с червени тухли вход на Атика и в зловонната класна стая. Като някаква вълшебна аура, която да ме предпазва от злото.

— Пази се — каза жена ми на излизане.

 

 

Минах през металния детектор. Той зазвъня като пожарна сирена.

Бях забравил да извадя ключовете от джоба си.

— Хей, чип — каза дежурният, докато ме претърсваше. — Ключовете са… а бе метал са.

Чип е обратното на пич. Както и съкращение на „Чвор, идеален за подигравки“.

Д-р е само един от прякорите ми.

— Съжалявам — казах. — Забравих.

Още с влизането си в класната стая забелязах, че ме чака още една част от разказа. Единадесет гъсто изписани страници.

„Да — помислих си. — Историята тепърва започва.“

Останалите части започнаха да пристигат като по разписание.

Оттогава всеки път, когато влизах в час, ме чакаше поредната серия страници.

Понякога бяха само една-две. Друг път — цели глави. Поставени в спретната купчинка върху бюрото ми и, както и първата, без подпис. Историята се развиваше част по част, подобно на сериал, от който не можеш да откъснеш поглед. Накрая щеше да съдържа в себе си всички основни елементи на сапунената опера — секс, лъжи и трагедия.

Не ги четях на учениците си. Бях разбрал, че са предназначени само и единствено за мен. За мен и — естествено — за писателя.

Като стана дума за него…

Класът ми се състои от двадесет и девет души.

Осемнадесет чернокожи, шестима латиноамериканци и петима бледи като призраци бели.

Имах пълното основание да съм сигурен, че никой от тях не се е возил във влака от 09:05 до Пенсилвания.

Тогава къде беше авторът?