Джеймс Сийгъл
Извън релси (37)

Извън релси 33.

Помагах на Диана да измие чиниите, пълни с парчета недоядена торта и купчинки топящ се сладолед. Питах се как е възможно.

Празникът мина напрегнато и тромаво. Ана бе поканила само една своя приятелка — може би единствената, която й бе останала. Приличаше повече на бдение, отколкото на празненство, но пък и аз бях прекалено замислен.

Мислех си за дежурния в спешното отделение, който ме бе попитал за зрението на Ана. Мислех си, че би трябвало да ме попита за моето собствено. „Да нямате проблеми със зрението?“ и щях да му отговоря: „Да, докторе, сляп съм. Не мога да виждам“.

Но вече не.

Животът ми се бе превърнал в същинска железопътна катастрофа. Чувах писъците на умиращите. А през цялото време в кабината на машиниста е била Лусинда. Сега вече го знаех. Лусинда. И той.

Как бе възможно?

Лъжа. Фарс. Трик. Мъчех се да поставя етикет на нещо, което определено бе извън опита ми. Докато Ана търпеливо чакаше да спрем да пеем „Честит рожден ден“.

Номер. Измама. Докато тя отваряше подаръците и четеше картичките. „Защо не си останеш завинаги на тринадесет?“ — пишеше в моята.

Стопроцентов обир. Докато Ана ни благодареше и дори ме възнагради с прегръдка.

Както и — Онзи мъж на Пен Стейшън.

Не й беше брат, колега или любим чичо.

Беше следващият.

Двамата с Диана бяхме успели да запазим горе-долу благоприличие. Усмихвахме се, разговаряхме, ръкопляскахме, когато Ана духна свещичките.

Но сега, след като Ана и приятелката й отидоха на кино и останахме сами, изведнъж отново настъпи мъртвешка тишина. Нарушаваше я само звукът на течаща вода и рязкото тракане на чинии и чаши, подреждани в съдомиялната. И ужасните крясъци, кънтящи в главата ми.

— Е — казах. Опитвах се отчаяно да насоча мислите си другаде, накъдето и да е, и същевременно да разчупя тишината, — пораснахме с още една година.

— Да — без особен ентусиазъм каза Диана. Постави последната чиния в съдомиялната, отиде до кухненската маса и седна. И за първи път от бог знае колко време ми заговори истински.

— Как я караш, Чарлз?

— Добре. Даже много добре.

„Лъжец.“

— Сериозно?

— Да. Добре съм, Диана.

— Мислех си — каза тя.

— За какво?

— Мислех си, докато й пеехме „Честит рожден ден“. Докато пеехме на нашата Ана.

— Да?…

— Навремето ти каза нещо. Нещо за нас, за това какво е да си родител. Помниш ли го изобщо?

— Какво съм казал?

— Каза — затвори очи, докато се опитваше да си спомни точните думи, — че е като да направиш депозит.

— Депозит ли? Не си спомням…

— Ана беше на три или четири годинки. Беше я завел някъде, където искаше да иде. Май в зоологическата градина. Само двамата, защото ми беше лошо. Ти също не беше добре. Мисля, че те бях заразила. Искаше просто да си останеш вкъщи, да лежиш на дивана и да гледаш цял ден футбол, но Ана не мирясваше и накрая ти се предаде и тръгнахте. Помниш ли?

Смътно си спомних. Една далечна неделя в зоопарка в Бронкс. Двамата с Ана хранихме слоновете.

— Да, спомням си.

— Когато се върнахте, ти благодарих. Знаех, че се чувстваш отвратително и че не искаше да ходиш. Не беше кой знае какво, но си спомням, че наистина се зарадвах, когато го направи.

Диана гледаше към мен — право към мен, сякаш търсеше нещо изчезнало. „Тук съм, Диана — исках да й кажа. — И никога не съм си тръгвал.“

— И ти тогава ми го каза. Каза, че всеки ден с Ана, всеки щастлив миг, който прекарваш с нея, е като депозит. Депозит в банка. Ако натрупаш достатъчно, ако непрекъснато заделяш и добавяш в сметката, някой ден, когато тя порасне, ще е достатъчно богата, за да продължи нататък. Богата на спомени, предполагам. Тогава ми се стори малко глупаво и сантиментално. И същевременно красиво. Скоро ще има нужда от диализа.

— Не, Диана. — Всички мисли за зоопаркове и слонове, за Лусинда и Васкес изчезнаха като дим.

— Доктор Барън й направи изследвания. Бъбреците й не издържат. Единият вече почти е спрял да работи. Много скоро дъщеря ни ще трябва да се прикачва към някаква машина по три пъти седмично, за да остане жива. Точно така го каза.

— Кога?

— Има ли значение? Просто ще стане.

Диана се разплака.

До неотдавна нямаше да се колебая, ако Диана се разплачеше. Но после се бях научил на нещо друго. Онзи ден в задния двор. И сега също.

— Мисля, че беше прав, Чарлз.

— Какво… Диана… какво искаш да кажеш?

— Мисля, че постъпихме много добре с нея. Мисля, че сме й дали чудесна банкова сметка. Че никога не сме забравяли да добавям по нещо в нея. Никога. Нито веднъж.

Усетих нещо парещо в очите си. Нещо горещо и влажно по бузите си.

— Съжалявам, Чарлз — каза тя. — Никога не съм си затваряла очите пред това, което предстои. Но по някакъв начин все пак го правех. Защото не ти позволявах да говорим за това. Не исках да го чувам произнесено на глас. Ужасно съжалявам. Сега мисля, че е било грешка.

— Диана… аз…

— Мисля, че трябваше да говорим. За това каква разкошна дъщеря имаме, докогато я имаме. Мисля, че това е много важно.

И някак, по някакъв вълшебен и напълно неочакван начин, се прегърнахме.

 

 

Когато спряхме да плачем, когато най-накрая се пуснахме и седнахме един срещу друг, хванати за ръце и загледани в нощния мрак зад прозореца, си помислих, че Диана ще поиска да се върна у дома. Почти чувах думите й.

Преднамерено развалих момента. Станах и казах, че е време да тръгвам. Да се връщам във Форест Хилс.

Не можех да се върна у дома. Не сега. Още не.

Преди малко си бях изяснил нещо. Кристално ясно.

Трябваше да се погрижа за една недовършена работа.

Да, бях останал без работа. А сега вече имах. При това още по-важна за мен.

Трябваше да възстановя другата банкова сметка на Ана.

Трябваше по някакъв начин да ги открия.

Трябваше по някакъв начин да си върна парите.