Джеймс Сийгъл
Извън релси (35)

Извън релси 31.

Времето минаваше. Седмица, две, месец.

Време, което прекарвах предимно в чудене, вместо в работа. Чудех се например дали Диана изобщо ще ми прости, дали ще ме арестуват за убийство или ще ме обвинят в злоупотреба. Засега не се случваше нито едно от тези неща. Но все пак винаги имаше и утре.

След първия си ден като безработен реших, че съм свикнал с определени навици и затова всяка сутрин съм направо програмиран да ходя на работа. Затова взимах влака до Манхатън, както и преди, и се връщах следобед. Потискащата обстановка, в която живеех, имаше нещо общо с това. Обзаведеният апартамент ми се струваше като стая в мотел, в който няма камериерки. Чувствах се като Снежанка, която спи в леглото на някой друг. И този някой можеше да се появи всеки миг и да ми каже да се разкарам. Имаше следи кой бе този някой — малки останки от истинския обитател в тази сега безплодна пустиня.

Например книга с меки корици. Опърпан екземпляр на „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“. Но дали собственикът й е бил марсианец? Или венерианка? Трудно бе да се каже.

Четка за зъби, паднала зад покритата с петна тоалетна чиния. От онези модерните, с извивки за труднодостъпните места. Бледолилава. Това за какъв цвят се смяташе? Мъжки или женски? Или неутрален?

А в чекмеджето на бюрото открих лист карирана хартия, върху който бе изписано нещо, напомнящо на новогодишни обещания. „Ще правя повече опити да се срещам с хора“ стоеше на първо място. „Ще гледам да не съдя толкова сурово.“ И така нататък. Реших, че написалият списъка и собственикът на книгата са едно и също лице, защото и двете обещания бяха посветени на строгото самоусъвършенстване. Питах се дали Диана не е от Венера, а аз — от Плутон?

Посетих библиотеката на Четиридесет и втора улица. Ходих в музея. Прекарах цял ден в полусън в планетариума „Хейдън“, като от време на време се събуждах под балдахина от звезди — като астронавт, излизащ от криогенен сън, сам в цялата вселена и невъобразимо далеч от дома си.

Обаждах се на Ана всеки следобед. Винаги от клетъчния си телефон, тъй като според сложното обяснение, което бяхме измислили за отсъствието ми, правех снимки на цяла нова рекламна кампания в Лос Анджелис. Веднъж бях прекарал там цели два месеца точно в такава работа. Изглеждаше като обяснение, което може да свърши работа.

„Къде си сега?“ — питаше ме Ана.

„В «Четирите сезона».“ — отвръщах аз.

В студио в Бърбанк. На улица във Венис. В кола под наем на кръстовището на „Сънсет“ и „Ла Синега“.

„Страхотно“ — възкликваше Ана.

Диана каза, че не желае да говори с мен известно време. Мъчението включваше това какво точно означава „известно време“. Понякога тя вдигаше телефона и се надявах, че „известното време“ вече е приключило. Но тя викаше Ана и чакаше мълчаливо, докато дъщеря ни не вземеше слушалката. В известен смисъл не бе много по-различно от последните ни години с. д. (след диабета) — от смазващо мълчание за неща, които не биваше да споменаваме. Само че имаше и едно ужасно порицание в мълчанието й, като противоположност на мъката. И там, където преди мълчанието се запълваше с дреболии и празни приказки, сега се изпълваше с онази напрегната тишина, която настъпва в уестърните винаги преди героите да попаднат в засада. „Тихо е — биха казали те на своите амигос. — Прекалено тихо.“

В края на февруари — в понеделника на третата седмица от моето прокуждане и безработица — отново видях Лусинда.

Първоначалният ми инстинкт ме подкани да се скрия по-надалеч в безличната тълпа. Вторият — да й кажа здрасти. Може би защото се радвах да видя, че отново е стъпила на крака. Това донякъде намаляваше чувството ми за вина. Стъпила на крака — и дори разговаряше с някого.

Разбира се, чудех се и какво става с нея. Дали е успяла да се възстанови от онова, което й бе сторил Васкес. Надявах се да е така.

А сега си помислих, че в крайна сметка наистина се е възстановила. Сенките под очите й бяха изчезнали. Отново изглеждаше прекрасна. Изглеждаше като Лусинда.

Бях толкова погълнат от нея, че сигурно минаха минута-две преди да забележа с кого разговаря. Дали беше съпругът й? Онзи, когото зърнах онзи ден при фонтана?

Не. Не разговаряше със съпруга си. Този мъж бе по-нисък, по-млад, по-скучно изглеждащ. Може би друг брокер — познат от съседната компания.

Поне изглеждаше, че са в добри отношения. Бяха спрели пред стенд за вестници и оживено обсъждаха нещо.

Изведнъж ми се стори, че съм сякаш не на мястото си. Нито достатъчно далеч, за да съм невидим, нито достатъчно близо, за да подхвана разговор. Един поглед вляво и Лусинда щеше да ме забележи със сигурност — мен, потъналия в забрава, мъжът, който я бе предал, спомена за онова, през което бе минала.

Исках да й го спестя. И най-вече — да си го спестя.

Така че подвих опашка. Отдръпнах се зад завесата на бавнодвижещата се тълпа и се помъчих да гледам напред, за да не се срещнат очите ни.

Движех се в тълпата като плавей, поет от течението. По целия път до стълбите към Осмо авеню.

Но въпреки това хвърлих един поглед. Не можех да се сдържа. Хвърлих поглед към Лусинда и колегата й, за да видя дали съм останал незабелязан.

И забелязах нещо.

Мислех върху него в таксито към Националния музей за американските индианци и реших, че не зная какво е било то. Какво бях доловил от онзи бърз потаен поглед? А и без това между нас имаше много други хора. „Минаващи на преден план“, както казвахме по време на снимки. За случаите, когато някой се разхожда напред-назад пред камерата и истинските актьори, за да изглежда всичко като истинско.

Само че понякога слагаш прекалено много добавки в тълпата и тя е способна напълно да заличи актьорите. Става невъзможно да ги видиш и самите те стават нещо като добавка към снимката. Затова трябва да разредиш хората и да преправиш малко сцената, за да се видят актьорите.

Точно това правех в таксито.

Опитвах се да махна безличната тълпа, за да видя ясно Лусинда. Лусинда и онзи неин колега или познат. Или…

Брат й. Да, може би това бе брат й, но не си спомнях да ми е споменавала да има брат. Сякаш прекарвахме повече време в разговори за моето семейство, отколкото за нейното. Та нали й бях излял цялото си сърце? За Ана и Диана. Не си спомнях дали има братя.

Но сега ми се струваше, че онзи би трябвало да й е брат. Или може би братовчед. Да, би могъл да й е братовчед.

Трябваше да има нещо общо с онова, което бях забелязал.

Опитвах се да махна всички тези хора от погледа си, за да виждам ясно, но те продължаваха да ми досаждат и да се връщат по местата си. Казваха ми да се разкарам или се опитваха да извикат някое ченге.

Ръцете им.

Мисля, че видях ръцете им да се докосват. Не да се държат, не да се преплитат, а да се докосват.

Нещо, което човек би направил с брат си, нали?

И дори да не беше брат й, дори да беше неин приятел, нейният нов приятел, бих ли могъл да я виня? Никога не я бях питал дали съм й първият. От къде на къде да приемам, че съм и последният?

Тя все още бе обвързана с ужасния си брак. Все още отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да поговори. Особено сега. Може би си бе намерила.

И за един, кратък момент почувствах нещо, което подозрително много ми заприлича на ревност. Само един бърз пристъп, призрачна болка от отдавна зараснала рана.

И после забравих за нея.