Джеймс Сийгъл
Извън релси (30)

Извън релси 26.

Този път във влака не прочетох първо спортните страници. Не прочетох за жалката загуба на „Джайънтс“, за купуването на поредната платинена звезда от „Янките“, за вечното търсене на капитан за „Никс“.

Поне за един ден загърбих арабското прочитане на вестника (тоест отзад напред) и го прегледах като всеки порядъчен и загрижен гражданин. Загрижен от напрегнатата обстановка в Близкия изток, от продължаващите спорове в Конгреса, от тревожните тенденции на борсите. И, разбира се, от ръста на престъпността. И по-специално на убийствата.

Бях слушал новините, докато вземах душ и — за мое голямо облекчение — не чух нищо конкретно. Вярно, някой беше убит — винаги има убити в Ню Йорк. Но този някой бе жена на двадесет и една годишна възраст, при това французойка. Или италианка. И в двата случая — туристка.

В градското издание на „Таймс“ също не се споменаваше за жертви — мъже. Нито пък в притурката за Лонг Айланд. Разбира се, дори и да беше открит някой, това бе станало твърде късно, за да се отпечата.

Но днес живеем в модерни времена. Първото нещо, което направих, като отидох в офиса си и поздравих секретарката си, бе да вляза в Мрежата.

Прегледах електронните притурки на два вестника. Не се съобщаваше нищо за намерен убит мъж в Ню Йорк.

Добре.

Прекарах останалата част от сутринта в опити да не мисля за Уинстън. В опити да не мисля за стоте хиляди долара от фонда на Ана, които вече не бяха нейни. За това как се предавах — как окончателно и безсмислено се предавах.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. През обедната почивка отново посетих брокерската къща на Дейвид Лернер на Четиридесет и осма улица.

Донякъде ми помогна това, че трябваше да ида до студиото и да прегледам почти готовата реклама за аспирин с Дейвид Франкел. Накарах режисьорът да ми я покаже няколко пъти. Не беше най-добрата реклама, която бях виждал. Но не беше и най-лошата. Обърнах особено внимание на музиката, която ми приличаше на нещо взето от музикална къща, работеща на парче. Разбира се, може би наистина беше от подобна къща — нещо, поръчано за три хиляди долара и продадено за четиридесет и пет.

Дейвид — „Д“-то от „Т & Д Мюзик“ — днес се държеше много по-представително. Сякаш вече бях истински партньор в начинанието. Може би защото наистина бяхме партньори. Партньори в източването на съмнително спечелените пари на агенцията и клиента.

— Бъди сигурен, че клиентът ще я хареса — увери ме Дейвид, след като режисьорът (казваше се Чък Уилис) пусна рекламата още три или четири пъти.

Замислих се как при поръчките, които досега изпълнявах, нямаше значение дали на клиента му е харесало, или не. Как винаги на първо място бе стоял въпросът дали на нас ни харесва. Но бе трудно да се влюбиш в клип, в който някаква домакиня просто чете характеристиките на аспирина направо от шишето.

Въпреки това трябваше да видя рекламата и да се направя, че ме е грижа за нея. Сякаш си заслужаваше да я преглеждам и да правя по някоя забележка тук-там, за да излезе по-добре.

Посочих им моментите, които според мен можеха да се изрежат. Посъветвах ги да се постараят гласът да звучи по-ясно. Щях да спомена нещо и за захаросания музикален съпровод, но тогава някой можеше да открие, че благодарение на него сме прибрали незаконно над четиридесет хиляди.

Когато към два се върнах в офиса, някакъв напълно непознат човек оставяше пощата ми на бюрото на Дарлин. Разбира се — това бе новият ми куриер.

Попитах го къде е Уинстън. Не очаквах, че ще го направя.

Мъжът се усмихна и сви рамене.

— Не дойде. — Трудно му бе да произнася думите. Зачудих се дали не е някой от бавноразвиващите се, за които ми бе споменал Уинстън.

— Аха — казах. — Ясно.

Дарлин му се усмихна.

— И без това изглеждате по-добре от него.

От Уинстън.

Мъжът се изчерви.

— Благодаря.

Гледах го как си тръгва. „Животът продължава“, казват хората, когато някой умре. И доказателството се намираше право пред мен. Уинстън бе мъртъв от по-малко от ден, а заместникът му вече бе поел обиколките му. Като едновременно омаловажаваше и придаваше още по-голяма важност на станалото през изминалата нощ. Пригади ми се.

 

 

Късно следобед имах творческо събрание.

Точно нещо, което да отвлече мислите ми, както се надявах. Събранието се проведе в три и половина в заседателна зала, предварително наета от Мери Уиджър.

Екипът ми от умърлушени творчески ръководители най-прилежно ме слушаше. Държаха тефтери и химикалки и се опитваха да изглеждат поне наполовина заинтересувани от онова, което казвах. Бяха умърлушени, защото им бе възложена нова поръчка — някакво комбинирано лекарство против простуда и главоболие — вместо нещо като предишната им работа — което смятаха за истинска реклама, за която си заслужава да дадеш всичко от себе си. Бяха умърлушени и защото повече или по-малко дословно им повтарях стратегическия план, прилежно подготвен от Мери Уиджър и раздаден на всички. Стратегически планове, много напомнящи теоремата на Фуко — тромави, сложни и неразбираеми за никого. Навремето, в безгрижното минало, просто не им обръщах внимание. Пишехме рекламата, всички се заливахме от смях, и според полученото пишехме стратегически план.

Вече не беше така. Сега четях думи като „целева аудитория“, „степен на комфорт“ и „наситеност“, без да се изчервя нито веднъж. Прилежна работна пчеличка, вършеща онова, което трябва да вършат прилежните работни пчелички — да бръмчи неуморно, докато стратегическият план не бъде прочетен до последната точка.

Прибрах се в офиса си и затворих вратата. Обадих се на Диана.

— Здрасти. — Не бях сигурен защо точно й се обаждам, но си спомних дните, в които й звънях от работа всеки ден. Понякога повече от веднъж.

Когато спряхме да разговаряме, когато вместо за истинските неща започнахме да си говорим само за дреболии, спрях да й звъня по три пъти на ден. А имаше и дни, в които изобщо не се обаждах — цели денонощия, без да разменим нито дума.

А сега имаше толкова много неща, за които също не можех да говоря с нея — неща, от които се срамувах. Неща, за които едва бях в състояние да мисля.

Но въпреки това й звъннах.

— Здрасти и на теб — каза Диана. — Всичко наред ли е?

— Да, разбира се.

— Сигурен ли си, Чарлз?

Дотогава не бях разбрал, че Диана не провежда просто обикновен разговор с мен. Че тя знае, че нещо с мен не е наред. Без подробности, но това й бе достатъчно.

Но не се възползвах от изпречилата ми се възможност. Още не. Не можех.

— Да, всичко е наред, Диана — казах й. — Просто исках да те чуя. Да видя как си.

— Добре съм, Чарлз. Наистина. Но се тревожа за теб.

— За мен ли? Добре съм. Сериозно.

— Чарлз?

— Да?

— Не искам да си мислиш… ами…

— Да?

— Не искам да си мислиш, че не можеш да поговориш с мен.

В думите й имаше нещо сърцераздирателно. Да поговорим — определено най-лесното нещо, което могат да направят двама души. И същевременно най-трудното. Най-невъзможното нещо на света.

— Аз… наистина, Диана. Няма нищо. Просто исках да те чуя. Да ти кажа… че те обичам. Това е всичко.

Мълчание от другия край на линията.

— И аз те обичам.

— Диана, помниш ли…

— Кое?

— Как се правех на фокусник на едно парти на Ана? Бях купил разни фокуси от един магьоснически магазин. Помниш ли?

— Да, помня.

— Бях добър. На децата им хареса.

— Да. На мен също.

— Когато обърнах онази шапка, помниш ли? И те си помислиха, че ще ги полея с мляко. А от нея заваляха конфети. Охкания и ахкания.

Мислех си за всичко това днес, защото може би търсех някакъв друг вид магия.

— Дейвид Копърфийлд не може да ти стъпи на малкия пръст.

— Е, с изключение на някой и друг милион.

— Кой го е грижа?

— Не и мен.

— Да не мислиш да си сменяш работата?

— Не зная. Никога не е късно, нали?

— Да. Сигурно.

— И аз така си помислих.

— Чарлз?

— Да?

— Говорех сериозно. За това, че можеш да поговориш с мен. Нали?

— Разбира се.

— Навреме ли ще се върнеш?

— Да.

— Е, до довечера тогава.

Докато затварях, си помислих, че всъщност може да стане така, че всичко да се обърне към добро. Е, не всичко, но най-важните неща. Знаех кои са те — гледаха ме от снимката двадесет и пет на тридесет, поставена в рамка на бюрото ми.

И точно тогава всичко тръгна на лошо.