Джеймс Сийгъл
Извън релси (29)

Извън релси 25.

Трябваше да се отърва от синия сейбъл.

Беше нает от „Долар рент а кар“ от някой си Джонатан Томас. Една от четирите шофьорски книжки, които Уинстън държеше в иначе празния си портфейл.

Най-лесното нещо е да си купиш самоличност, ми бе признал Уинстън. И той разполагаше с цели четири. Когато бях млад и идеалист, търсенето на идентичност бе нещо като дългоочакван ритуал при инициация. А Уинстън просто си купуваше (или крадеше) своите, като се грижеше да има и малко резервни — просто за всеки случай.

В случай, че някой го помоли да го отърве от някого.

А сега аз трябваше да се отърва от колата.

Или в известен смисъл да се погрижа за нея. На връщане към Уестърн авеню минах през магистралата. Беше потънала в мрак и просвирвах звуците на хранещото се куче, натисках бутона за превъртане и ги слушах отново и отново, въпреки желанието си. Когато слушаш как ядат някого, лесно можеш да пропуснеш неща като пътни знаци. Озовах се в част от Стейтън Айланд, за която изобщо не знаех, че съществува — земеделски район, редици поля и богоугодни силози, издигащи се в далечината. Само два пропуснати знака към задръстените с коли градове и изведнъж се намирах в Канзас.

Но не бяха изчезнали всички признаци на градския живот. Минах покрай голямо гробище за автомобили. Приличаше на същинско блато за останки, натрупани около кално езерце. Някои от тях бяха наполовина потънали в него. Още една изоставена ламарина едва ли би била забелязана, нали?

Плавно отбих от пътя и се насочих към гробището, като спрях колата до самата вода. Огледах купето за последен път, като внимавах да не пипам парчетата плът, залепнали по пода и седалките. Когато отворих жабката, там ме чакаше изненада. Пистолет. Пистолетът на Уинстън. Така и неизползван, защото друг пистолет бе пръснал черепа му по-рано. Освободих от скорост, измъкнах се от предната седалка и само след едно леко побутване автомобилът плавно се плъзна в блатото, където най-сетне спря. От тинята се подаваше само антената.

Не ме биваше много в религията — не си спомнях нито една подходяща за случая молитва. Но въпреки това постоях там за минутка и прошепнах нещо. В негова памет.

После се обърнах и закрачих.

Как щях да се прибера вкъщи?

Можех да извикам такси, но знаех, че правят записи. Трябваше да се добера до града, където прибиращият се вкъщи Чарлз Шайн нямаше да буди никакви подозрения. Просто поредният служител, останал до късно на работното си място.

Минах покрай една бензиностанция. Можех да видя самотния мъж с вид на индианец, който четеше списание в едва осветената си кабина. Заобиколих и потърсих тоалетна. Имах късмет.

Тоалетните на бензиностанциите са досущ като тоалетните в Китайския квартал, които пък приличат на черните дупки в Калкута, или поне така си мислех. Нямаше тоалетна хартия. Огледалото бе счупено, а мивката бе задръстена с гадна мътилка. Но трябваше по някакъв начин да се почистя. Трябваше да намеря автобус или влак, за да стигна до града, а смърдях на помийна яма.

За щастие, имаше вода. Дори бе останал сапун в сапунерката — дебел жълтеникав къс, покрит с пяна. Измих ръцете си, наплисках лицето си с вода, дори свалих ризата си, макар че тоалетната бе леденостудена и от устата ми излизаше пара. Измих си гърдите и си сапунисах подмишниците. „Курвенска баня“, нали така го наричаха? А в последно време бях станал абсолютна курва. Бях продал всичко, в което бях вярвал.

Облякох си ризата. Вдигнах ципа на якето. Излязох и тръгнах.

Просто поех в необходимата посока. Не исках да разпитвам човека от бензиностанцията, който можеше да запомни изглеждащия като безумец бял мъж, появил се изневиделица без кола.

След половин час открих някаква автобусна спирка. И когато след още половин час пристигна празният автобус, се качих. Отново изкарах късмет. Отиваше към Бруклин, където ме остави до спирката на метрото.

 

 

У дома.

Нещо, на което бях благодарен след нощ, прекарана в копаене на гроб. Четири здрави стени от чисти жълти дъски и покрит с черна смола покрив, увенчан с впечатляващ комин. Агентът за недвижими имоти, който ни бе продал къщата, я бе описал като колониален център. Най-важното бе, че нищо не може да ти се случи в колониален център, нали така? А извън него можеше да става каквото си ще.

Слязох от таксито, заобиколих до задния вход и се опитах да отворя и затворя вратата колкото се може по-тихо. Въпреки това чух как Диана се размърда горе в спалнята.

Направих още едно посещение до тоалетната — този път тя бе много по-привлекателна от предишната. И по-чиста. Приятни жълти кърпи, окачени на стената, репродукция на Дега до тоалетната чиния… „Къпеща се жена“?

Този път свалих всичко от себе си и останах само по боксерки. Сапунисах обилно една от кърпите и старателно изтърках цялото си тяло. Така бе по-добре — миришех почти поносимо. Извадих пистолета от джоба на панталоните си и го прибрах в куфарчето.

Качих се в спалнята, където пипнешком си проправих път в мрака (ритнах обувка с високо токче) и накрая се озовах в леглото.

— Мил си се — каза Диана. Не беше въпрос.

Естествено. Беше усетила миризмата на сапун, бе чула и течащата вода. И защо прибиращият се късно от работа съпруг ще се мие, преди да се пъхне в леглото? Точно този въпрос си задаваше в момента. И не можех да й дам правдоподобен отговор.

„Стига глупости, Диана — можех да й кажа. — Не съм бил с друга (разбирай — с Лусинда). Погребвах един труп. На мой приятел, когото наех да ме отърве от един, който ме изнудва, защото ме хвана с друга жена. Сега разбра ли?“

— Имах много работа и съм уморен — отвърнах й. — Нямах време да си взема душ.

Не бе най-доброто обяснение, като се замислиш. Особено в малките часове на нощта. Защо просто да не изчакам до сутринта? Но може би щеше да свърши работа.

Защото Диана измънка утвърдително. Може би я гризяха съмнения, може би я гризяха съмнения относно цялото ми поведение напоследък, но вероятно бе прекалено уморена, за да повдига въпроса. Не и в два през нощта. Не и след като бе прекарала цяла вечер в очакване да се върна.

— Лека нощ, скъпа — казах и се наведох да я целуна. Миришеше на мляко и бе топла. Бях си у дома.

 

 

Сънувах. На сутринта си спомнях отделни детайли.

Бях на свиждане в болница. Носех цветя и кутия сладкиши. Стоях до рецепцията и чаках да ме извикат в стаята на болния. Но кой беше той? Самоличността на пациента се смени няколко пъти, както често се случва в сънищата — първо е един, после някой друг. Отначало отивах на свиждане на майката на Диана, но когато стигнах до стаята, в нея лежеше Ана. Цялата беше набучена със системи и не ми обърна внимание. Отидох да се срещна с доктора. А когато се върнах в стаята, там лежеше Диана, изпаднала в кома. Диана. Спомнях си ясно следващата част от съня — как крещя в коридора да дойде лекар, въпреки че там вече имаше лекар — всъщност доктор Барън, която ми обясняваше, че не можели да извикат лекар, било невъзможно.

Накрая като че ли виковете ми свършиха работа. Дойде лекар. Но той също си сменяше самоличността — отначало бе шефът ми Елиот, после някой, който би могъл да бъде и съседът ми, а накрая — Васкес. Да, събудих се със спомена за физиономията на Васкес срещу мен в коридора. Отначало беше безчувствен, после зложелателен и накрая подъл, но във всички случаи — глух за молбите ми. Диана умираше, а той не правеше нищо, за да й помогне. Нищо.

 

 

На сутринта, след като Диана тръгна на работа, а Ана — на училище, отново се качих при кантонерката. За поредното посегателство върху фонда на Ана.