Джеймс Сийгъл
Извън релси (13)

Извън релси 10.

Изгуби съзнание. Изгуби съзнание повече от веднъж, но всеки път мъжът го свестяваше отново, лисваше вода в лицето му, шепнеше в ухото му.

„Не ми бягай, мой човек. Втори тек… маце. Трети тек… четвърти…“

Беше като някакво лошо порно… от онези, които изобщо не ти се гледат, но приятелят ти го е пуснал и щеш не щеш — гледаш. Гледаш дори когато се опитваш да извърнеш очи. Жена с куче, ядене на лайна… наистина гадно, не можеш да повярваш, че го прави наистина, но тя го прави и ти гледаш. Стомахът ти се свива в спазми, червата ти натежават, иска ти се да повърнеш, но въпреки това гледаш. Не знаеш защо, но го правиш.

Той и Лусинда. Прекрасната гола Лусинда и той.

А тя наистина бе прекрасна. Докато я поставяше на четири крака и й го пъхаше отзад. И обясняваше на Чарлз какво точно прави… без да спира постоянния си коментар…

„Виждаш ли, Чарлз. Харесва им да го поемат в гъза. Казват, че не искат, но на всички курви им харесва.“

Казваше й да стене. Опираше пистолет в тила й, както я беше яхнал, и я караше да стене. Стонове от болка, по всяка вероятност, но звучаха като стонове от удоволствие. Стоновете си бяха стонове. Трудно е да се каже кое какво е, с изключение на факта, че очите й бяха здраво стиснати, гримът се разтичаше по лицето й и тя хапеше устните си до кръв.

А Чарлз гледаше, седеше на стола и гледаше, сякаш бе вързан. Макар и да не беше.

„Виж това, Чарлз — родена минетчийка… Точно така, маце… лапни големия хуй на татко…“

Сцената се смени, този път не я чукаше отзад, а стоеше пред нея и ръцете му бяха върху лицето й, върху прекрасното лице на Лусинда. А Лусинда се давеше и звуците го възбуждаха още… „О, да… да… гледай, Чарлз, Чарли… не трябва да го изпускаш… виж изпразване като за световно… о, да…“

И по-късно Лусинда лежеше там… колко по-късно? Чарлз не знаеше вече дали е късна сутрин, или късен следобед. Лусинда лежеше, покрита с пот и сперма, без да помръдва. Мъртва ли беше? Не, все още дишаше, макар и едва-едва. Чарлз погледна надолу към засъхналата кръв по ръцете си и се запита чия е тя, напълно забравил, че е неговата собствена, че носът му е счупен.

А сега мъжът се задоволяваше сам, съвсем гол, с изключение на мокрите от пот чорапи и гуменките, гледаше лежащата на пода Лусинда и загряваше. За следващия тек. Тек… кой? Петият? Или шестият?

— Още ли си с нас, Чарлз? — попита мъжът. — Стой там, приятел. Има още…

И наистина имаше.

Мъжът я пое отново, нагласи я на леглото, сякаш бе марионетка — безжизнено отпуснати ръце и крака, които нагласяше както му се хареса. Краката свити до ушите, ръцете широко разперени настрани… и се кикотеше. Нагласяше си я точно както иска, сантиметър насам, сантиметър натам… Лусинда лежеше с полуотворена уста като предмет, като секскукла.

И Чарлз реши да направи още един опит — всъщност не го реши той. Може би таящият се някъде дълбоко вътре животински инстинкт бе нещото, което го накара да се изправи и да тръгне към мъжа, който се готвеше да изнасили Лусинда за пети или шести път.

Беше замаян. Стаята се въртеше около него и не можеше да определи кое е горе и кое — долу. Олюляваше се, залиташе, спъваше се… а мъжът още дори не го бе забелязал, защото бе зает да нагласява Лусинда, а може би изобщо бе забравил за съществуването му. Така че Чарлз най-сетне успя да се закрепи и дори да тръгне към него. Сграбчи го изотзад и го стисна за гърлото.

Стискаше с цялата си сила, стискаше така, сякаш утрешният ден не съществува, стискаше в стоманена смъртна хватка. Но мъжът спокойно, едва ли не мързеливо стана и го смъкна от себе си, сякаш бе чувал с боклук, който захвърляш в контейнера. Чарлз се озова с разтворени крака на пода — не разбираше какво става — а мъжът се ухили и поклати глава.

— Чарлз… Чарлз… какво ти става, да ти го начукам? Правя ти най-голямото шоу в живота ти. Чукане като за световно. Никога не си виждал подобно нещо. И какво получавам като благодарност? Лайна. Трябва да ти наритам задника, Чарлз. Трябва да ти го начукам.

Чарлз измърмори нещо. Какво беше казал? Не знаеше…

— Добре, Чарлз. А сега да се успокоим. Ще броя до десет. Просто искаше и ти да се включиш, нали? Гледането на секс машината те възбуди, така ли? Разбирам. Само че не днес, мой човек. Днес не е твой ред, нали разбираш?

Лусинда все още лежеше в нелепата порнографска поза като отегчен модел в очакване на фотографа. Само че изглеждаше не толкова отегчена, колкото мъртва. Дори не се обърна да погледне евентуалния си спасител, който накрая просто бе преместен от едно място на друго. От балкона на първия ред в партера.

Мъжът — напълно възбуден, сякаш неуспешното нападение му бе подействало като виагра — коленичи между белите й бедра, бедрата, между които лежеше Чарлз преди по-малко от два часа, и започна отново. Бе толкова близо, че Чарлз можеше едва ли не да го докосне, въпреки че не можеше да го удари, въпреки че не можеше да го спре.

— О, Чарлз — прошепна мъжът. — Като кадифе е. Като гладко шибано кадифе…

 

 

Измина известно време след като мъжът си тръгна, преди той да проумее, че си е тръгнал.

Чарлз чу как вратата се затваря, дори го видя да върви към нея, дори го чу да им казва довиждане („Не ми се тръгва, но…“). И Чарлз продължаваше да седи на пода, сякаш пистолетът продължаваше да стои опрян в главата му. Сякаш мъжът продължаваше да се лигави в косата на Лусинда, а гротескният му задник се клатеше само на сантиметри от лицето му.

Лусинда също не помръдваше. Продължаваше да лежи с разкрачени широко крака, подобно на амстердамските проститутки зад витрините си, застанали във всякакви подканващи пози. Само дето върху лицата им не бе изписано такова ужасено изражение, косата им не бе залепнала за брадичката от пот, кръв и засъхваща сперма.

Накрая Чарлз се размърда.

Много внимателно, като човек, който опитва каква е температурата на водата, преди да влезе в морето. Сякаш за да докаже, че може да се движи, макар на самия него да не му се вярваше. Раздвижи отначало краката, после ръцете и накрая цялото си тяло, стана от пода и се изправи — малко несигурно, но въпреки това изправен на собствените си крака. И когато се размърда, тя го последва.

Без да казва нищо, абсолютно нищо. Само бавно събра краката си, сякаш да скрие онази своя част, която приличаше на отворена рана. След това бавно се надигна от пода, заклати се към банята и затвори вратата зад себе си.

Той чу звука на течащата вода, на гъбата, триеща кожа, след това нещо, което звучеше като повръщане. Казанчето на тоалетната се изпразни, после се изпразни още веднъж.

Той още не се бе измил. Покрити с кръв ръце, несъмнено окървавено лице. Чувстваше носа си два пъти по-голям от обичайното, сякаш си беше сложил нос на палячо. А може би бе точно така — може би тъкмо това му подхождаше. Чарлз клоунът, цапардосан по главата и сритан отзад, докато цирковата знаменитост изпълнява блестящите си номера с красавицата. Която сега отваряше вратата на банята. Все още без да му каже нито думичка — а и какво има да се казва на един клоун? Все още изглеждаща замаяна и разнебитена, макар и малко почистена. Все още гола — сякаш имаше някакво значение, сякаш никога не е била толкова гола, колкото преди петнадесет минути — разчекната и изнасилвана, че за какво са ти дрехи след подобно изживяване? А може би имаше и още нещо — клоуните просто не се броят, те са прекалено нищожни и дребни и няма никакво значение, че могат да гледат, щом не могат да действат.

„Добре ли си?“ — понечи да я попита той. Почти изрече думите, когато си даде сметка колко безнадеждно неадекватни са. Как би могла да е добре? Как изобщо можеше да е добре оттук нататък?

— Трябва да те заведа в болница — каза той.

— Не. — Първите думи, адресирани към него след цяла вечност.

— Трябва да те прегледат.

— Не. Преглеждаха ме достатъчно за днес. — Гласът й звучеше мъртво, така, както говорят лошите актьори — кухо, без никакви емоции. Беше по-страшно от крещенето, по-страшно дори от сълзите. Ако заплачеше, може би щеше да я прегърне и да се опита да я успокои. А така не можеше да направи нищо за нея.

Тя започна да се облича — съвсем бавно, без да се прикрива, без да се извръща свенливо, както правеше преди. Чарлз влезе в банята и трепна при вида на собственото си отражение. Отначало помисли, че вижда непознат. Просто не можеше това да е той. Но това беше Чарлз клоунът, забрави ли? Онзи с топчестия нос, с червения грим и разчорлената перука.

Постави мокра кърпа върху носа си. Защипа го, сякаш бе сипал йод. Приглади косата си и се опита да почисти кръвта от бузите си.

Когато се върна в стаята, тя бе повече или по-малко облечена. Единият й чорап бе скъсан, полата бе разцепена на място, където преди това не беше, но въпреки това имаше сравнително правдоподобния вид на облечена жена. По начина, по който един манекен има сравнително правдоподобния вид на облечена жена — като се изключи онова, което всъщност я прави жива.

— Какво ще правим? — попита я Чарлз. Попита не само нея, а и себе си. Не знаеше.

— Нищо — каза тя.

Нищо. Звучеше абсолютно нелепо. Абсурдно. Престъпникът бе все още на свобода, жертвите му още кървяха, и какво предлагаше тя? Нищо.

Само че обратното на нищо е нещо, а той не можеше да измисли какво точно.

Да идат в полицията?

Разбира се, че трябваше да идат в полицията. Когато са те обрали, изнасилили и пребили, отиваш в полицията. Само че…

— Какво правехте в хотел „Феърфакс“?

— Ами, ние…

— Какво правехте в хотел „Феърфакс“ малко преди обед?

— Ами, вижте…

— Какво правехте двамата в хотел „Феърфакс“?

— Ако ми дадете възможност да ви обясня…

Може би можеха да помолят за дискретност, може би дори имаш право да поискаш малко дискретност и детективът ще им намигне и ще каже: „Разбирам. Всичко ще си остане само между нас, не се безпокойте. Само че…“.

Това бе престъпление, а понякога престъпниците ги залавят — съобщаваш за тях в полицията и понякога полицията успява да ги залови и да ги изправи пред съда. А там има съдебни процеси, публични форуми, които изпълват заглавните страници, където свидетелите трябва да станат и да кажат: „Той го направи, Ваша Чест“. А свидетелите щяха да са те. Той и Лусинда.

— И какво правехте в хотел „Феърфакс“?

— Ами, ние…

— Какво правехте в хотел „Феърфакс“ малко преди обед?

— Ами, вижте…

— Отговорете на въпроса.

Какво да правят? Това бе въпросът.

Нищо. Може би не бе толкова абсурдно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Може би бе не чак толкова нелепо.

Но нима бе възможно просто да загърбят случилото се? Че тя ще е в състояние да го забрави, сякаш е някакво просташко подхвърляне или вулгарен жест? Че ще си легне довечера и на сутринта — хоп — всичко е изчезнало?

— Тръгвам — каза Лусинда.

— Къде?

— Вкъщи.

Вкъщи. При русокосото петгодишно момиче, което никога не е виждало площадка за игри, която да не му хареса. При съпруга с всичките му недостатъци, който може да забележи, а може и да не забележи необичайно пребледнелите й бузи, нахапаните устни и разкрачената походка.

— Съжалявам, Лусинда.

— Да — каза тя.

Съжаляваше за всичко. Че я бе довел тук. Че не бе видял мъжа, промъкващ се по стълбището срещу стаята им. Че бе седял и бе гледал как я изнасилват отново и отново. Че не я бе защитил.

Лусинда с мъка тръгна към вратата. Изумително елегантната й походка се бе превърнала в немощно кретане. Не се обърна. Чарлз помисли дали да не й поръча такси, но знаеше, че ще му откаже. Не бе успял да й осигури единственото нещо, от което тя наистина се нуждаеше. Вече не искаше нищо от него.

Отвори вратата, прекрачи прага и я затвори след себе си.