Джеймс Сийгъл
Извън релси (11)

Извън релси 8.

Как стигнаха от обедната почивка до времето за вечерен аперитив?

От рибата тон „Nicoise“ и бишкотите до коктейлите „Космополитен“ и солените ядки?

В края на краищата обядът е нещо, което правиш с приятел. А пиенето е нещо, което правиш с добър приятел. Обядът изискваше обаждане на Лусинда, но вечерното питие изискваше обаждане на Диана. Обяснение за закъснението му. Изискваше лъжа.

А той бе толкова лош лъжец, колкото и нескопосан шегаджия.

Но отново всичко зависеше от практиката.

— Днес ще остана до късно — бе казал на Диана по телефона в следобеда преди първата им вечерна среща.

— Днес пак ще се забавя — й съобщи следващия път.

И по-следващия.

И малко по малко си даваше сметка, че животът му се променя. Че прекарва по-голямата част от времето си в очакване на следващия път, когато ще срещне Лусинда.

„Темпъл бар“.

„Кийтс“.

„Хаулихан“. Където накрая и двамата трябваше да си признаят накъде води всичко това.

Може би заради питиетата. Беше решил да загърби обичайното си каберне и вместо това реши да изпие една маргарита. Или две. В бар, където не скъпяха текилата.

След второто питие започна да вижда някои неща. И да не вижда други. Например останалите клиенти на бара избледняха. Остана само Лусинда.

— Мисля, че се опитваш да ме напиеш — каза тя.

— Не. Опитвам се да те напия по-пияна.

— Да бе. Забравих. Вече съм пропаднала.

— Изглеждаш прекрасна като пропаднала — каза той.

— Защото и ти си пропаднал.

— Да бе.

Наистина изглеждаше прекрасно. Леко изцъкленият й поглед нямаше нищо общо с това. Облечена тази вечер в нещо невъзможно късо и прилепващо, опънато толкова плътно по блестящите й найлонови чорапи.

— Какво каза на жена си? — попита го тя.

— Че ще изляза на чашка с прекрасна жена, с която съм се запознал в метрото.

— Ха — каза тя.

— А ти какво каза на мъжа си?

— Същото. Че ще изляза на чашка с прекрасна жена, с която съм се запознала в метрото. — Тя се разсмя и премести чашата с розовия си коктейл, за да не се полее.

Мъжът й. Сух, стоящ твърдо на мястото си, почти двадесет години по-възрастен от нея и смъртно досаден — така му го бе описала. Напоследък проявяващ страст единствено към голфа.

— Знаеш ли… — започна той. — Знаеш ли…

— Какво?

— Забравих.

Искаше да каже нещо, за което смътно се досещаше, че по-късно ще съжалява, но го забрави в мига, когато тя се обърна и го погледна с невероятните си меки зелени очи. Ако завистта е „зеленооко чудовище“, какво ли тогава е любовта? Зеленоок ангел?

— Какво ще правим, Чарлз? — попита тя. Изведнъж придоби донякъде сериозен вид. Може би също се канеше да каже нещо, за което да съжалява.

— Ще пием по още едно.

— Имах предвид след това.

— Още едно?

— След това.

Тъкмо мислеше за подходящ отговор, когато изведнъж в бара се появи още някой. Оказа се, че не са единствените хора на света. Някакъв мъж на неопределена възраст се бе проврял между тях и се опитваше да привлече вниманието на бармана.

Само че неговото внимание се насочи другаде — в мига, в който успя да се фокусира в краката на Лусинда.

— Мога ли да ви почерпя? — попита я той.

— Не. — Тя вдигна все още пълната си чаша.

— Добре. Мога ли да ви подаря този бар?

— Разбира се, действайте.

— Извинете — обади се Чарлз. Мъжът едва не го настъпваше.

— Не искам да черпя теб — каза мъжът.

— Много смешно. Само че говорех с дамата.

— Аз също.

Чарлз не можеше да прецени дали човекът се прави на интересен, или просто си е такъв — нещо средно между обикновен простак и потенциален убиец. Напоследък трудно можеше да се определи.

— Знаете ли, ние наистина разговаряхме — каза Лусинда. — Така че…

— Да върви на майната си.

— Добре, ние си тръгваме.

— О, остани — каза досадникът.

— Извинете. — Лусинда стана от мястото си и се опита да мине покрай него.

— Нещо лошо ли казах?

— Извинете.

— Страхотно, путката си отива — каза той.

Чарлз го удари.

Доколкото си спомняше, никога досега не бе удрял никого. Изненада се, че да удариш някого е също толкова болезнено, колкото и да те ударят. Изненада се също, че мъжът падна и от устата му потече истинска кръв.

— Каза ми нещо много мръсно — обясни Лусинда на няколкото сервитьори, които внезапно се материализираха от нищото и застанаха между тях.

Един мъж със зачервено лице се втурна към тях някъде от дълбините на ресторанта — управителят, предположи Чарлз.

— Най-добре да си вървите — каза той след като научи какво се е случило. Не беше трудно — мъжът, когото Чарлз бе проснал на пода, още не се бе изправил, а Чарлз разтриваше кокалчетата на ръката си.

— Разбира се — каза Чарлз. — Защо не.

Взе палтото на Лусинда от гардероба. Прекрасно съзнаваше, че всички погледи са впити в него. Но единствените очи, които го интересуваха, бяха зелени и изпълнени с благодарност.

Навън духаше силно. Температурата беше паднала достатъчно, за да превърне дъха им в пара.

— Към Пен ли сме? — Очите й сълзяха от студа — или от вълнение? От проявеното от него мъжество?

— Зарежи метрото — каза той. — Ще извикам такси. Ще извикам такси и ще те хвърля до вас.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Може би не бива.

— Защо?

— Не зная. Някой може да ни види. — Първият открит намек, че вършат нещо нередно.

— Някой може да ни види и във влака.

— Във влака пътуват непознати. Различно е.

— Добре. Както искаш. — Беше я хванал под ръка — сам не знаеше кога го бе направил, но усещаше тялото й под палтото. Както и треперенето на тялото й. Не само заради студа.

— Просто мисля, че не бива да вземем такси.

— Добре.

— Може да направя нещо, което не бива.

— Като например да се унесеш? — Отново се опитваше да се шегува — предимно да се опитва — но може би моментът не бе подходящ за шеги. Бе готов да се закълне, че тя се притиска към него, че е по-близко, отколкото беше преди малко.

— Като например да те изям — каза тя.

— Това решава въпроса — каза той. — Ще извикам такси.

Тя го целуна.

Но това не бе просто целувка, ако трябваше да е точен. А същинско съживяване уста в уста. Имаше чувството, че възкръсва от мъртвите.

Когато устните им се разделиха (стори им се, че се бяха целували ден и половина), и двамата поеха дъх толкова дълбоко, сякаш се бяха гмуркали до дъното на морето.

— Охо… — каза тя.

Точно така се чувстваше и той. Или може би само „О“. Израз на възхищение и необуздана радост… добре, не напълно необуздана. Имаше някои малки усложнения, които се спотайваха някъде.

Но въпреки това тези усложнения — които имаха имена, лица и напълно законни претенции към любовта и лоялността му — сякаш изведнъж започнаха да избледняват и да изчезват някъде в периферията на света, подобно на посетителите в бара преди малко.

 

 

Седяха на задната седалка и се натискаха — дума, която обикновено преставаш да използваш след определена възраст. Струваше му се едновременно познато и болезнено ново.

Пак се целуваха. И той целуваше не само устните й, а няколко части от нея — тила й, едва забележимия белег върху вътрешната част на ръката й („падане на детската площадка“), тъмните й меки вежди. С едно око към шофьора, който всеки момент можеше да погледне в огледалото, а другото — в нея. И трябваше да признае, че гледката му харесваше. Зачервени лица — нейното със сигурност, но усещаше и горещината на своето, макар че не беше от горещината, а от влагата. Сякаш се бяха озовали в дъждоносен облак, готов да ги измокри до кости, а той бе готов след това да танцува в локвите като Джийн Кели.

Когато сляха устни на Ван Къртланд авеню, когато стискаха ръце в сенките на Ший, когато се притискаха на изхода към Гранд Сентръл Паркуей бе готов да се обзаложи, че никой никога не е изпитвал същото, макар че много добре знаеше, че не е така. Грях номер едно на безнадеждно пристрастения — отричането. Та нима той не бе пристрастен? Не можеше да изтърпи и една пресечка, без да я целува. Не би могъл да издържи и три парчета по радиото (101,6 FM — Музиката, която те открива), без да прокара ръце по тялото й.

— Малко по-бавно — каза тя, когато стигнаха до началото на Шосе 8Е и свиха към Мидълбрук Паркуей. Обръщаше се към шофьора, но можеше със същия успех да го каже и на него, защото ако не намалеше темпото, като едното нищо можеше да прегрее — една от онези нещастни жертви, които срещаш по магистралите на път към нещо много важно.

— Не искам да ме оставяш пред къщи — каза тя. — Съпругът ми си е у дома.

— Но къде е къщата ти?

— През няколко къщи. Тук е добре.

Спряха на ъгъла на Юклид авеню — на името на дърво, което вече не съществуваше на Лонг Айланд.

— Утре ще се видим във влака — каза Лусинда.