Джеймс Сийгъл
Извън релси (10)

Извън релси 7.

— Добре, добре — каза Уинстън. — Седем играчи с четиридесет или повече точки и с единадесет букви във фамилното име.

— Ястржембски. — Чарлз веднага си спомни за местната звезда, израснала във ферма за картофи на Лонг Айланд.

— Добре. Дотук един.

Уинстън Бойко. От куриерския отдел. Запален почитател на бейзбола. Ненадминат бърборко. Започна да идва в офиса на Чарлз, откакто го бе забелязал да носи избелялата си тениска на „Янките“.

Чарлз го бе попитал иска ли нещо и той бе отвърнал: „Да, какъв беше съставът на «Янките» от 1978, включително и хийтърът“. Чарлз се сети за всички с изключение на Джим Спенсър (първа база) и това сложи началото на приятелството им. Или на нещо като приятелство.

Чарлз нямаше никаква представа къде живее Уинстън, какво е бащиното му име, нито дори дали има жена или гадже. Приятелството им се ограничаваше до бърборене за бейзбол и до десетте минути на ден, през които Уинстън му донасяше пощата — веднъж сутрин и веднъж следобед.

В момента бе сутрин и Уинстън се беше ухилил, защото Чарлз изпитваше трудности да се сети за някой друг, освен за великия Яс.

Кайлебрю — не става, осем букви.

Петрочели — добър опит, още една буква.

— Дай ми време до следобеда — помоли Чарлз.

— За да можеш да ги потърсиш в интернет и после да ми твърдиш, че си се сетил сам?

— Да.

— Добре — каза Уинстън. — Няма проблем.

Уинстън не се вписваше в представата за типичен куриер. На първо място, беше бял. А и беше достатъчно умен, за да има изкарана диплома.

Чарлз неведнъж се бе чудил как ли е опрял до куриерското място, но така и не го попита. Не бяха чак толкова близки приятели.

От друга страна, никога не можеш да си сигурен. Да не би Уинстън да се взираше в него с поглед, в който се четеше искрена загриженост?

— Добре ли си, шефе? — попита той.

— Супер съм.

Само че не беше така. Току-що бе получил задача за някакво болкоуспокоително от Елиот — неговият шеф и предател. Съпроводена с бележка. „Докато не изскочи нещо по-добро“, пишеше най-отдолу. Интересно кога ли щеше да стане това?

Освен това си мислеше какво ще прави през обедната почивка. За онази, с която щеше да обядва. Жената с блестящите очи.

„Никога не съм мамил Диана — помисли си Чарлз. — Нито веднъж.“

Не че не бе имало моменти, в които да се изкушава. При това силно — понякога изпитваше и физически симптоми, напомнящи симптомите на наближаващ инфаркт — леко изпотяване, тъпа болка в гърдите, леко гадене. Всеки път, когато възнамеряваше да направи следващата стъпка, изпитваше едно и също.

Сега беше по-зле.

Проблемът бе, че гледаше на изневярата по същия начин, по който предполагаше, че гледа и Диана — не просто като на забежка, а като на предателство. А предателството бе постъпка, заради която те отлъчват или екзекутират. Освен това бе сигурен, че обича жена си. Или че обича поне неподвластната й на времето и промените същност.

Но пък това бе преди животът да предаде него. Преди да започне да мечтае за живот в един по-приятелски настроен свят.

— Май си болен — каза Уинстън. — Да не е нещо заразно?

— Не е. „Не би могъл да схванеш какво имам предвид, нали?“

— Същото казал и Дик Лембер.

— Дик Лембер ли? Този пък кой е?

— Сега — никой. Мъртъв е.

— Много ти благодаря. Успокои ме — каза Чарлз.

— Ще ти подскажа — каза Уинстън.

— Ще ми подскажеш ли?

— За останалите шестима играчи. Трима от тях играят в Американската лига.

— Защо не каза от Националната?

— Хей, бива си те.

Уинстън можеше да има остър като бръснач ум, но тялото му бе на бачкатор. Изглеждаше така, сякаш може да те ступа както и когато му се хареса. Имаше татуировка над лакътя на лявата ръка. „АБ“.

„Направих една глупост“ — бе обяснил на Чарлз.

„Че си се татуирал ли?“

„Не. Че ходех с Аманда Барнс. Татуировката си ми харесва.“

Уинстън понечи да си тръгне.

— Между другото, не съм сигурен дали бяха седем играчи с по единадесет букви или единадесет играчи с по седем букви. Някакъв тип ми го каза в един бар към два през нощта, така че един дявол знае.

 

 

Срещнаха се в италианския ресторант на пресечката на Петдесет и шеста и Седмо авеню. Носеше му се репутацията, че в него често се отбивал Франк Синатра.

Лусинда бе облечена така, че да постигне успех — ако успехът се състоеше в това да накара очите на Чарлз да се изцъклят и да го възбуди като гимназист. Копринена блуза с дълбоко деколте, което не показваше, не загатваше, нито скриваше. Направо те сграбчваше.

Разбира се, може би бе просто нервен. Сякаш имаше обяд с доставчик — никой не знае какво точно очаква другият.

Така че Чарлз я попита онова, което би попитал всеки познат колега. Какво прави мъжът й.

— Играе голф — каза Лусинда с възхитителните очи.

— Професионално?

— Надявам се, не.

— А откога сте…

— Женени? Достатъчно дълго, за да ти се наложи да се позамислиш. А ти и жена ти?

— От осемнадесет години — отговори Чарлз. Не му се наложи да се замисли за това. Всъщност не искаше да мисли. От друга страна, нали разговорът за половинките означаваше, че не правят нищо нередно, че всичко си е съвсем невинно?

— Преди осемнадесет години бях в гимназията — каза Лусинда.

Зачуди се на колко ли години е всъщност. Може би някъде малко над трийсет.

— Е — обърна се към него Лусинда, — има ли още неприятности за съобщаване?

— Ами, имам нова поръчка.

— Така ли?

— За аспирин. Предписван от докторите два пъти по-често, отколкото всеки друг аспирин.

— Това е чудесно.

— Само дето докторите вече не предписват аспирин. Но ако го правеха…

— И какво смяташ да правиш?

— Не зная. Ще си докарам главоболие.

Лусинда се разсмя. Имаше тънки китки и пръсти, с които отметна кичур от тъмната си коса от очите си — всъщност от едното си око. Той си помисли за Вероника Лейк в „Оръжие под наем“.

— А как се захвана с…

— С рекламата ли? Никой не знае как точно се е захванал с рекламата. Това е същинска мистерия. Най-неочаквано се оказваш вътре.

— Нещо като брак, а?

— Като брак ли? Не схванах.

— Ами, ако искаш вярвай, но аз всъщност не помня да съм искала да се омъжвам. Дори не си спомням да съм казала „да“. Е, явно съм го направила.

Докосна с палец пръстена си — с диамант — сякаш да се увери, че наистина е на ръката й. Че наистина всъщност е омъжена. Може би чарът на Чарлз я беше накарал да забрави?

— А мъжът ти? В Тексас ли се срещнахте? — попита той.

— Не. Там пушех трева. И висях на последните чинове.

— Да бе… забравих. Тогава си била млада бунтарка.

— В Амарило го наричаха „същинска напаст“. Ами младият Чарлз? Що за птица е бил той?

— О. Май бях пръв зубрач. — Младият Чарлз четеше книга след книга и си предаваше домашните винаги навреме.

— Вярно бе… ти беше онзи, с когото всички се подигравахме.

— Да. Аз съм.

 

 

Чарлз се наслаждаваше на спомените от обяда.

За съжаление, трябваше да започне и с папката, върху която пишеше „Общ преглед на поръчката“.

Рекламата на болкоуспокоителни не беше нещо, което си длъжен да приемеш. Болкоуспокоителни, препарати за миялни машини, дезодоранти. Това бяха указателите към пета глуха. „Оттук — надолу по спиралата.“ Тези реклами съществуваха на места, на които никой не ги забелязваше. Може би с изключение на самите рекламодатели. И те карат да правиш опити, промени и нови опити. И ако накрая нещата потръгнат, резултатът неизменно е домакиня, която държи продукта пред камерата и твърди, че й е променил живота из основи.

Освен че наследи поръчката, бе наследил и реклама, която явно бе доста напреднала в предпродукционния процес. С други думи, опитите, промените и новите опити вече бяха направени и бяха отправени искания за оферти към три продуцентски къщи. Едната от тях — „Хедкуортърс Продъкшънс“ — бе препоръчана от агенцията. Познаваше представителя им — Том Муни. Старомоден досадник. Същинско изкопаемо.

Изпълнителната директорка на поръчката Мери Уиджър му бе пратила предварителна версия за преглед. Оказа се, че не бе домакиня, държаща хапчетата пред камерата и твърдяща, че са й променили живота. Бе домакиня, държаща хапчетата пред камерата и твърдяща, че са променили живота на съпруга й.

Обади се на Дейвид Франкел — продуцент от агенцията, с когото не бе работил никога — Дейвид се занимаваше с рекламите, с които досега не бе имал удоволствието да се сблъсква.

— Да — обади се Франкел. — Кой се обажда?

— Чарлз Шайн.

— О, здравей, Чарлз.

— Ще се наложи да работим заедно.

— Крайно време беше — каза Дейвид. Чарлз се запита дали това е израз на приятелско отношение, или просто на задоволство от факта, че се е сгромолясал в страната на аналгетиците.

Избра приятелското отношение.

Работа на продуцентите бе да движат нещата, да нагласят числата така, че всички да са доволни и накрая да излязат с теб и да снимат.

— Тази поръчка изглежда малко скъпичка — каза Чарлз. Имаше предвид цената на офертата, изписана на ръка в дъното на страницата и вече изпратена за одобрение на клиента — с всичките му редакции, музики и разходи за постпродукция. В това число и комисионата за агенцията.

Деветстотин двадесет и пет хиляди долара за двудневна работа.

— Винаги плащат някъде толкова — каза Дейвид.

— Добре. Просто ми изглежда малко скъпичко за двама актьори и шише аспирин.

— Това е цената — с хладен глас отговори Дейвид.

— Чудесно. — Не беше работа на Чарлз да се вълнува от парите — стига естествено това да не вълнуваше и клиента. А според Дейвид те нямаха нищо против.

Но въпреки това изглеждаше скъпо.

— Защо не се срещнем следващата седмица и да прегледаме нещата? — каза Чарлз.

— Ще чакам с нетърпение — каза Дейвид.

Май в края на краищата не ставаше дума за приятелско отношение.

 

 

Вторият им обяд отново беше повече обяд, отколкото истинска среща. Все още бяха двама души, които намираха другия за интересен, но нищо повече.

Когато сервираха десерта — две бишкоти и капучино — тя каза:

— Спомена за дъщеря си. Що за дете е?

— Като всички.

— Като всички ли?

— Да.

— Сериозно? Виждала съм разтапящи се родители…

— Груба. Намусена. Изнервена, че съм й баща. Като всички.

Разбира се, не трябваше да й разказва защо дъщеря му е груба и намусена през повечето време.

Но тя го гледаше с такова изражение, сякаш го укоряваше. Така че го направи.

— Болна е.

— О.

— Детски диабет. И не е просто да вземаш инсулин и всичко е наред. Не и в нейния случай.

— Съжалявам — каза тя.

— И аз.

Лусинда беше първокласен слушател.

Разбра го десетина минути по-късно, докато изговаряше почти непрекъснатия си монолог, обясняващ колко много съжалява. Как преди осем години двамата с Диана бяха завели малкото си момиченце — момиченце като всички — в спешното отделение и го бяха оставили на грижите на други хора. Дете, на което трябваше да бият инжекции по два пъти на ден и непрекъснато да се следи да не изпадне в хипогликемичен шок. Дете, за което трябваше да купува специален инсулин, получен от свински клетки, защото тя реагираше единствено на него, но въпреки това общото й състояние се влошаваше. Такова дете.

Неговото дете.

Слушате го със съчувствие и симпатия. Клатеше глава, въздъхваше и вежливо задаваше въпроси за нещата, които не разбираше: „Защо точно инсулин от свиня?“.

Той й обясняваше, доколкото можеше, и когато най-накрая престана да излива душата си, тя не реагира с някаква изтъркана баналност. Беше й благодарен за това.

— Не зная как успяваш да се справяш — каза тя. — Просто не зная. А самата Ана?

— Справя се чудесно. Дава се под наем като игленик.

Разбира се, това беше един от начините, по който той се справяше. Плоска шега, изхабено остроумие, смях пред лицето на бедата.

— А как ти се отразява това на теб? — попита Лусинда, когато той спомена за „дупченето“ на Ана и инсулиновите инжекции в точно определен график.

— Кое? — направи се на тъп Чарлз.

— Нищо — каза Лусинда. — Няма значение.

 

 

За какво говориш, когато не можеш да говориш за бъдещето?

За миналото.

Изреченията започват с „Помниш ли, когато…“ или „Днес минах покрай старата детска градина на Ана…“ или „Мислех си за ваканцията, когато ходихме във Върмонт…“.

След като двамата с Диана прекараха вечерята със спомени за ледената хижа в Стоув, когато шишето с мляко на Ана бе замръзнало, след като приключиха яденето и събраха чиниите, след като Чарлз се качи горе и провери краката на Ана, показа му ги крайно неохотно, си легнаха на включен телевизор.

След това стана така, че ръката й докосна неговата. Кракът му се качи върху нейния. Сякаш крайниците го правеха сами, сякаш телата им искаха да кажат: „Стига, студено ми е. Самотен съм“.

Само че някъде по средата на пътя да станат любовници станаха непознати. Странно как се случи. Докато се наместваше отгоре й и започваше да прониква в нея, устните му затърсиха нейните — внезапна проява на несръчност в движенията им. Бяха като две парчета от пъзел, които не съвпадаха — както и да ги обръщаш. Тя се придърпа към гърдите му, той излезе от нея, той се помъчи да я целуне, тя обърна глава настрани. Тя му се усмихна окуражаващо, той отново проникна в нея, тя замръзна, той се отдръпна и възбудата му изчезна.

Двамата бавно се освободиха от обятията си и се преместиха в противоположните страни на леглото. Никой не каза лека нощ.