Джералд Даръл
Златни прилепи и розови гълъби (4)

Кръглият остров

В отличие от повечето тропически морски експедиции нашето пътуване до Кръглия остров беше неоспорим успех, ако се абстрахираме от факта, че Уахаб го хвана морска болест, Дейв получи топлинен удар, а аз се опитах да завоювам златен олимпийски медал за най-дълго и болезнено пързаляне по лакти, пробвано някога на този остров.

Да станеш в четири часа сутринта в непознат хотел, е винаги отрезвяващо, особено ако от горчив опит в други части на света подозираш, че си единственият член на експедицията, достатъчно глупав да се яви навреме или изобщо да се яви. Когато се събудя много рано в някой хотел, винаги изпитвам чувство на вина и се старая едва ли не да пълзя, за да не обезпокоя по-малко ексцентричните пребиваващи. Но вървенето слепешката по непозната територия е съпроводено с трудности. В този конкретен случай се започна с търсене на ключа за осветлението и събаряне на нощната масичка с цялата й украса от голяма кана за вода, чаша, будилник и три брошури за фауната на Кръглия остров. След това капакът на тоалетната чиния падна с трясък, наподобяващ канонада, изстреляна по леглата на всички спящи. Последва дрънчене като от мускети — всъщност от тръбите за вода, примесено с оглушителен шум от душа, който в този час прозвуча като изригването на вулкана Кракатау през 1883 г. От цялото грозно представление извлякох едно-единствено удоволствие — мисълта, че събуждам спътниците си, които би трябвало вече да са на крак.

Накрая сънливи се събрахме в колата, напълнена с чудновато оборудване за залавяне на животни — торби за змии, мрежи, бутилки, връв, фотоапарати и бинокли, и потеглихме по лъскавия, мокър от нощния дъжд път, ограден от шепнещи захарни тръстики, надолу към яхтклуба, на чийто пристан трябваше да се срещнем с останалите. Някъде на половината път се разминахме с колата на Дейв, който караше в обратна посока с голяма увереност и умение. За щастие, той ни видя, обърна колата и се присъедини към кавалкадата. Скоро след това срещнахме Уахаб, който чакаше в колата си под едно дърво, за да ни покаже пътя. Широката му, блестяща момчешка усмивка бе така палава и нетърпелива, че не само моментално ни внуши увереност в успеха на експедицията, но и твърдо ни убеди, че ставането в четири часа заради нея е истинско удоволствие.

Пристигнахме в яхтклуба и паркирахме колите под дърветата. С надеждата, че никой от пазачите на градината не ни вижда, ние с Джон отчупихме клони от бугенвилията, за да направим пръчки за гущери. После с пълни торби храна и екипировка отидохме на пристана да разгледаме кораба си.

Той приличаше на малък катер с миниатюрна предна палуба, покрит капитански мостик и помпено отделение в трюма, обградено с полирани дървени пейки и закрито с навес, който обаче го оставяше незащитен от природните стихии, очакващи ни вероятно по пътя. Предната му част бе заоблена и му придаваше важен и непохватен вид, който някак си ми вдъхна увереност в мореходните му способности. Според месинговата табела той беше на почти двадесет години и бе построен не другаде, а в Колчестър. В началото на живота си бе носил донякъде хулиганското име „Корсар“, но сега бе прекръстен на „Златна“.

На борда вече имаше значителен човешки товар: освен изключително елегантния капитан с островърха шапка там бяха и помощник-капитанът, който приличаше на Хайле Селасие на млади години, един дребен като орех водолаз (може би в случай, че потънехме), един добродушен адвокат мюсюлманин, приятел на Уахаб, Тони Гарднър с трима лесничеи (също така присъединили се към Уахаб), един странен, обемист господин и сънливата му, пълничка съпруга, както и още две спътнички от женски пол, облечени така безупречно, че по-скоро подхождаха на регатата в Хенли^[1], отколкото на тежките условия на Кръглия остров.

Когато Уахаб, Тони и аз се присъединихме към тях, неволно си помислих, че доста приличаме на странния, разнороден екипаж, събран от Звънаря за лова на Снарк^[2].

След известно време, прекарано във викане, спорене и разместване на хора и принадлежности, както винаги става при подобни случаи, и ние, и багажът бяхме настанени на сигурно място в трюма. Събрахме въжетата и „Златна“ се понесе по черното, кадифено море, осеяно с отраженията на избеляващите звезди. На изток небето вече просветляваше. То бе покрито с множество малки, тъмни кълбести облаци, подобни на пасящо стадо къдрави черни овце върху сребърна ливада. Морето бе невероятно спокойно, а вятърът топъл и приятен. Тези от нас, които бяха изпитвали някакви опасения за мореходните способности на вътрешните си органи, видимо се отпуснаха.

Първо минахме отляво на един остров, наречен Клинът на артилериста поради приликата си с триъгълното като парче кашкавал дървено трупче, използвано за подпъхване под оръдието, с цел да му придаде необходимото вертикално насочване и траектория. Докато пъхтяхме покрай него, ми хрумна, че всъщност той прилича повече на пробития Титаник, преобърнат надолу и с потъваща кърма. Междувременно зората бе пребоядисала небето от сребърно в жълто. Кълбестите облаци на хоризонта станаха катраненочерни, поръбени със златиста светлина, а стадото, което пасеше по-нагоре из небесното пасище, изглеждаше сиво-синьо с нежни пурпурни точици и ивици. В далечината се виждаше Плоският остров, който, ако не се смята издатината в единия му край, отговаряше напълно на името си. Следваше Ile aux Serpents, или Змийският остров, подобен на обърната наопаки форма за пудинг, и накрая — нашата дестинация — Кръглият остров. От този ъгъл той съвсем не изглеждаше кръгъл, но с помощта на въображението човек можеше да си го представи до известна степен като костенурка, легнала на морската повърхност и подала глава от черупката си.

— Можеш ли да ми кажеш — попитах Тони, тъй като както зооложката, така и географската терминология понякога изискват обяснения — защо имената на тези два острова са такива аномалии?

— Кои острови? — запита той, като пускаше кълба ароматен дим от лулата си.

— Кръглият и Змийският — отвърнах аз.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза озадачен Тони.

— Ами, Змийският остров е кръгъл и без никакви змии, а Кръглият остров не е кръгъл и на него живеят два вида змии.

— Да, това наистина е любопитно — каза Тони. Моето собствено мнение е, че са объркали островите, когато са правели картите. Знаеш, че и това се случва.

— Напълно го вярвам — казах аз. — Веднъж имах официална карта на Камерун, която не само че бе смалила един град в село, но и го бе преместила двеста мили на север.

Постепенно цялото небе стана светлосиньо с оттенъци като розови мидички, а облаците избеляха, изгладиха се, и се натрупаха на хоризонта като покрити със сняг дървета. Внезапно слънцето изскочи подобно на тигър иззад гората от облаци и през морето се спусна блестяща пътека от светлина, която, въпреки ранния час сякаш хвана „Златна“ в ноктите на горещината.

С приближаването до Кръглия остров теренът му изглеждаше все по-неприветлив. Слънцето изгряваше почти директно зад него, така че го виждахме като издигащ се отвесно над морето силует с опърпан бордюр от палми покрай част от върха. „Златна“ си проби път през една синя вълна, която макар и не заплашителна демонстрираше отпуснатите си мускули, и подобно на полузаспала синя котка създаваше впечатление за огромна сила.

— Радвам се, че морето е така тихо — каза Тони. Всъщност никога не съм го виждал такова. Понякога да слезеш на острова, отнема цял час. Често пъти се налага да се пусне котвата по течението, в случай, че се закачи за някой от подводните рифове.

— Знам за това — казах аз. — Четох с уважение и страхопочитание как Никълас Пайк описва пребиваването си на Кръглия остров. Разказът за първото им слизане на суша дава храна за размишления.

— Наистина, забележителен човек — каза Тони.

Пайк бе един от онези неуморни викториански изследователи, комуто съвременните естествоизпитатели и зоолози дължат толкова много. С изключително неподходящи одежди, но с будни, ярки, всепоглъщащи умове и неутолима жажда за знания те обикаляли света, каталогизирали всичко видяно и записвали всичко чуто. Повечето от тях били надарени със странен, архаичен стил на писане и с чувство за хумор, срещащо се в старите броеве на „Пънч“. Техните описания на видяното и колекционираното от тях притежават свежест, ентусиазъм и притегателна сила, които обикновено не присъстват в блудкавите книги за пътешествия, натрапвани ни в наши дни от пътешествениците — естествоизпитатели от висшето общество. Ето как Никълас Пайк описва първото слизане на Кръглия остров:

„Веднага разбрах, че приказките за трудно слизане не са били преувеличени. За щастие, рибарите от нашия екипаж бяха много умели. Пуснаха лодката да се носи по течението на няколко метра от плоската скала, където трябваше да слезем и където се разбиваше прибоят.

Сега трябваше да чакаме и да наблюдаваме за удобен момент някой да скочи на брега с въже, за да може лодката да се задържи с носа напред. Когато това стана, въжето бе здраво привързано за железните пръстени, поставени там преди години точно с такава цел, и след това прехвърлихме на брега провизиите, водата и всичко останало.

Когато товарът бе в безопасност на брега, всеки от нас зачака момент, в който лодката ще се надигне, и скочи на скалата с опънати докрай нерви, защото да се приземиш успешно върху хлъзгавия камък, се изискваха точен поглед и сигурна стъпка.

Ако нашата малка лодка, която се издигаше и спускаше от около три метра височина, бе ударила предната си част в острия риф, тя заедно с всичко върху нея би била запратена към гроба си на морското дъно само за няколко секунди. Водата тук е дълбока около четири клафтера^[3]“.

Сега, когато „Златна“ се издигаше и спускаше върху лъскавите дълги вълни, разбрах какво е имал предвид Пайк. Оглеждайки приближаващите скали, не можех да открия нито едно местенце, което да е подходящо за спускане на брега на живо същество, по-малко подвижно от дива коза.

— Къде е мястото за слизане? — попитах Тони.

— Ей там — той посочи неопределено към скалата, която изглеждаше отвесна. — Плоската скала там. Там е слязъл и Пайк.

След напрегнато взиране едва успях да различа една плоска издатина в скалата, не по-голяма от маса, в която синьото море се удряше многозначително.

— Там ли? — попитах недоверчиво.

— Да — отговори Тони.

— Не искам да прозвуча прекалено критично — казах аз, — но ми се струва, че човек трябва да е кръстоска между гущер гекон и шерп, за да може да скочи там.

— Не се безпокой, Джери — ухили се Уахаб, — само веднъж се умира.

— Известно ми е — казах аз, — затова не ми се ще да пропилея преживяването, като го използвам преждевременно.

— Най-спокойният ден, който съм виждал. Няма да имаме никакви проблеми — каза Тони сериозно.

На предната част на катера настъпи раздвижване; котвата издрънча през борда и цопна в дълбоката над дванадесет метра прозрачна като джин вода.

— Това е пещерата, където Никълас Пайк се подслонил по време на циклона — Уахаб посочи към една вдлъбнатина с формата на полумесец в скалата отстрани на мястото за спускане.

— Покривът е пропаднал, но все още се виждат очертанията й — додаде Тони.

Взрях се в издълбания в канарата полукръг, украсен с групичка блестящи черни подскачащи по калта попчета — поведение, съвсем нетипично за риби — и множество алени и пурпурни раци и в паметта ми изплува описанието на Пайк, от което побиваха тръпки. С благоговение разбрах, че това е точното място, където той едва не си загубил „тези-които-не-се-споменават-и-шепнешком“:

„Бяхме много заети, но природните стихии набираха сила още по-енергично. В шест и половина морето изведнъж се разбушува и много скоро плоската скала, където бяхме слезли преди два часа, започна да се залива от вълни, високи три-четири метра. Те отнесоха буретата ни с вода, които се намираха на близо двадесет метра от брега и на височина над осем метра; не след дълго водата нахлу в пещерата и почти стигна мястото, откъдето я наблюдавахме поразени. Пътят за отстъпление бе прекъснат.

Веднага щом забеляза рязката промяна във времето, капитанът вдигна котва, корабът се понесе по вятъра и скоро се загуби от погледите ни сред огромните вълни.

Сега насочихме всички усилия да привържем притежанията си по най-здравия възможен начин; когато привършихме, нощта преваляше и цялото небе бе покрито с гъсти облаци. Планината трепереше от екота на гръмотевиците, а от време на време ярките светкавици осветяваха разпенените, кипящи води под нас, които лудешки се блъскаха в скалите и ни мокреха до кости с пръските си.

След това към тревогите ни се прибави и пороен дъжд. Не след дълго спускащият се по склоновете потоп, под формата на широк няколко метра водопад, започна да се излива над покрива на нашата пещера, като носеше различни по големина камъни. Те се удряха в дъното на пещерата с огромна сила, преди да отскочат в морето, и понякога ни нанасяха силни удари. Останахме на това място, все повече и повече изтиквани назад от водата, докато накрая трябваше да се сгушим в самия ъгъл и да се хванем, за да не бъдем отнесени. Положението ставаше твърде драматично, за да е приятно; разбрахме, че се налага да положим усилия и да се избавим от опасността, която ни застрашаваше.

Предния ден бяхме завързали здраво отгоре за скалата едно дълго въже, чийто край висеше над пропастта. За нещастие, то бе в долната й част, където се стичаше най-много вода. Но въжето беше дълго и моят приятел се измъкна от скривалището, и намери удобен момент да го хване; стискайки го, сякаш от това зависеше животът му, той успя да го придърпа настрани от водопада и по такъв начин то се закачи за издадената част на скалния масив, който се издигаше перпендикулярно на около десет метра височина. Никога не съм наблюдавал по-смела и по-рискована постъпка: една-единствена стъпка накриво и нищо не би го спасило. Дори така той получи сериозна контузия на главата и гърба от падащ камък.

Без да се уплаши, този смелчага — най-дребният и най-лекият измежду нас — първи се изкатери по въжето; признавам си, че времето, докато чакахме неговия сигнал за успешно пристигане, беше изпълнено с ужасно напрежение. Истински риск бе дали въжето ще издържи и дали той ще успее да се пребори с вятъра и силния дъжд.

Най-накрая през грохота на стихиите за голяма наша радост чухме: «Всичко е наред!» Следваше моят ред и като свалих от себе си всичко, освен старата синя риза и панталоните, се хванах за въжето, увиснах под издадената скала и започнах да се катеря педя след педя. Нервите ми се късаха да вися така във въздуха между живота и смъртта, защото всяко подхлъзване щеше да ме запрати в зеещата пропаст отдолу. Скоро се издигнах достатъчно да се подпра с крака на скалата и да чуя как приятелят ми ме подканя нагоре с глас, долитащ сякаш от облаците. Когато стигнах върха, бях пълен с благодарност въпреки раздраните си и кървящи длани и крака и цялото си насинено тяло, да не споменавам загубата си на по-голямата част от «тези-които-не-се-споменават-и-шепнешком»“.

Нашето слизане на Кръглия остров бе значително по-малко драматично от преживяното от Пайк. В мига, когато котвата докосна морското дъно, Тони и водолазът, хванали въжета, се плъзнаха през борда като две видри и скоро бяха на брега. Както пая кът изпуска копринена нишка, чака я да се закачи за нещо и след това я използва като въже над пропаст, така и тези две въжета щяха да бъдат нишките, по които да придърпаме и насочим малката лодка на катера към мястото за спиране. Натоварихме кошниците с храна и екипировка, качихме се и ние, и лодката бе изтеглена към брега.

Когато наближихме, туловището на острова закри блясъка на слънцето и за първи път можахме да видим какво интересно геоложко образувание е той. Целият остров се състоеше от туф, шуплеста мека варовита скала, която вятърът и дъждът бяха изгладили и оформили на плисета и фестони, така че като цяло той наподобяваше гигантски каменен кринолин, захвърлен на повърхността на морето. Тук-там върху него като парчета съдран брокат стърчаха кулички, арки и подпори, издялани от природните стихии. Със съжаление видях, че единственото що-годе равно място беше скалата, използвана за слизане от лодките. Цялата останала повърхност на острова се извисяваше стръмно и изглеждаше непостижима за изкачване.

Нямаше обаче време да се безпокоим за това, какво ни очаква, защото настъпи моментът на рискованото слизане. То изобщо не приличаше на трудностите, преживени от Пайк на същото това място, но въпреки че денят бе най-спокойният, за когото присъстващите можеха да си спомнят, прибоят повдигаше и спускаше лодката почти на метър и когато тя допря скалата, носът изскърца и от него полетяха трески. Слизането се оказа като да се прехвърлиш от гърба на дървено конче обратно на масата в детската стая; самият факт обаче, че очевидно слабото вълнение успя да разбие носа на лодката о скалата, ясно показваше какви ужасни последици може да има, ако човек случайно стъпи накриво и кракът му попадне между лодката и брега. Така или иначе, и ние, и снаряжението се спуснахме долу без премеждия. Събрахме кошниците и торбите, и последвахме Тони и Уахаб нагоре по склона между странните скални кулички.

— Какво ще кажете за скалите? — изпъшка Дейв. Не са ли най-идиотското нещо, което сте виждали? Нещо като Гранд Каньон на Кръглия остров.

Над главите ни закръжи тропическа птица с бяла опашка, наподобяваща малтийски кръст от слонова кост. Сърдито запищя, а Дейв се спря да изтрие потта от челото си и й отговори с дъжд от ругатни на собствения й език. Стресната, птицата се плъзна по вятъра и изчезна.

— Не са ли това най-красивите дяволски птици, които сте виждали? — попита Дейв.

Не отговорих. Натоварен като хладилник с ледени напитки и в добавка цял асортимент фотоапарати и бинокли, дъхът не ми стигаше да се преструвам, че говоря. Чудех се как успява Дейв. Повърхността на скалата изглеждаше гладка, но на места бе покрита с тънка коричка, която всеки момент можеше да се обели — подобно на кожата на гърба на някой прекален ентусиаст за слънчеви бани. Другаде пък бе обсипана с фини гранули. Ако човек стъпеше непредпазливо върху тези две повърхности, се подхлъзваше и или губеше метър от изкачването, или съвършено неграциозно и с все по-увеличаваща се скорост се понасяше право към морето под себе си. Въпреки че беше едва седем часът, въздухът бе топъл, влажен и лепкаво солен, така че се потяхме обилно. С всяка крачка товарът ни се струваше все по-тежък, а склонът все по-вертикален. Вървящият напред Уахаб спря да почине, погледна назад, усмихна се широко и изтри потта от бронзовото си лице.

— Вече не е далече — извика той. — Ето го дървото за пикник.

Погледнах, накъдето ни сочеше. Висока и недостижима над нас като самия връх Еверест, странната ветрилообразна корона на панданата ни махаше сякаш със зелени ръце. Стори ми се цяла вечност да стигнем до дебелите й, подобни на нозе корени. С благодарност спряхме под разхвърляната сянка, сложихме храната на най-сенчестото място и подбрахме оборудването, което щеше да ни е нужно за лова. Докато се занимавахме с това, сякаш призовани от флейтата на някой невидим магьосник, изпод ъгълчета и пукнатини изневиделица наизскочиха множество големи, дебели, лъскави гущери сцинки с блестящи интелигентни очи.

— Вижте! — прегракнало извика Джон със запотени от вълнение очила. — Само погледнете! Телфери!

— Да — каза Уахаб, като се наслаждаваше на очевидната възбуда на Джон, — много са кротки. Винаги се присъединяват към пикника под дървото. После ще им дадем да ядат.

— Виждали ли сте нещо толкова дяволски сладко? — попита Дейв. — Погледнете само тези негодници. Кротки са като зайци в зайчарник.

Това бяха красиви гущери с тежки, ъгловати тела, къси крака и дълги опашки. Дойдоха при нас с грациозни, плъзгащи се движения и високо вдигнати глави и започнаха да се катерят по купчините багаж. Бяха оцветени в сериозни, но приятни оттенъци на сиво и кафяво, ала когато слънчевите лъчи ги осветяваха под определен ъгъл, гладките им люспици избухваха в пурпур, зелено, пауновосиньо и златно, подобно на мозайка, или пък се разлагаха като дъга от маслено петно в локва. Именно тези гущери, наричани още телфери, бяха един от видовете, заради които бяхме дошли толкова отдалече. Те не само че не изглеждаха плашливи, а напротив — цял един комитет по посрещането разучаваше багажа ни старателно като отряд елегантни митничари.

Тъй като те очевидно горещо желаеха да бъдат хванати, решихме за по-разумно да се концентрираме върху другите два вида, които ни интересуваха. Единият беше геконът на Гюнтер, за когото се смяташе, че на острова са останали само около петстотин броя, а другият — дребен вид сцинк, който според окуражаващата информация на Тони и Уахаб населявал единствено върха на Кръглия остров. Тони предложи първо да започнем от гекона на Гюнтер, защото той обитавал разпръснатите палми по западния склон, където слънцето все още не бе достигнало максималната си сила.

Преди да потеглим, Уахаб с размах извади от една чанта сламените шапки, специално подбрани за всеки от нас. Повечето бяха широкополи и той ги остави за нас, гостите. В резултат за него остана единствено клошираната пурпурно бяла шапка на жена му с розова панделка за връзване под брадичката. Сложи си я с най-голяма сериозност и като че ли се изненада от нашия смях.

— Слънцето е много силно — обясни той, — необходима е шапка.

— Много добре изглеждаш, Уахаб — каза Ан. — Не им обръщай внимание. Чисто и просто ревнуват, защото не са толкова хубави като теб.

Успокоен от тези думи, Уахаб ни дари с широката си като прожектор усмивка и до края на деня не се отказа да носи смешната шапка.

Мястото, където слязохме от катера, се намираше по-близо до източния склон и затова се насочихме по възвишенията към северния връх. Тук-там по голите хълмове растяха разпръснати палми и горички от пандани. В мекия туф по дължина се бяха оформили гънки и изпъкнали вени. Зимните дъждове и последният циклон (с нежното и неподходящо име Жервез) бяха изровили дълбоки пукнатини, започващи от стръмните части на хълмовете и стигащи чак до морето. По тях се спускаха лавини от големи камъни и от малкото останала повърхностна почва. Някои от тези дерета стигаха три до пет метра дълбочина и тринадесет до седемнадесет метра широчина. Придвижвах се запъхтян по изгарящите скали и с горчивина си мислех, че този лунен пейзаж бе създаден с човешка намеса.

Едва бяхме изминали стотина метра в разгърнат строй, надничайки с надежда под всяко палмово листо, когато Уахаб извика, че е открил един от търсените гекони. Задъхвайки се, изкачихме напечените скали. На всяка крачка се препъвахме в нисък, приличен на поветица бурен, на места образуващ туфи от бледи лавандулови и розови цветчета, който правеше храбри, но самотни усилия да задържи почвата в противовес на зайците, дъжда и вятъра. Стигнахме до Уахаб и той ни посочи дръжката на едно панданово листо. Изтрих потта от очите си, напрегнах взор и най-накрая забелязах полегналия с разперени крайници гущер, приличен на петно върху кората със своята пъстра сива и шоколадова кожа. Беше дълъг около двадесет сантиметра — едър за гекон, с големи златни очи и плоски образувания около пръстите на краката си, съдържащи засмукващите възглавнички, които му позволяват да се задържа върху гладки повърхности с ловкостта на муха. Гущерът стоеше върху дървото, уверен в добрата си маскировка, и спокойно ни разглеждаше с големи, златни, напръскани с кафяви точици очи с вертикални зеници, които му придаваха странна прилика с котка.

— Погледнете само! — задъха се Дейв. — По дяволите, не е ли това най-грамадният гекон, който сте виждали! Великолепен екземпляр!

След известен спор решихме, че честта да извърши първия улов принадлежи на Дейв. Той стъпи на сигурно място и замахна напред с бамбуковата пръчка, от върха на която висеше и проблясваше на слънцето като люспа на риба найлонова примка. Молех се тази искрица светлина да не подплаши гущера, ала той изобщо не помръдваше и само ни разглеждаше благосклонно. Всички затаихме дъх, докато Дейв местеше напред примката сантиметър по сантиметър. Накрая тя увисна точно пред носа на гекона. Настъпи критичният момент, защото сега той трябваше да я спусне върху главата му и без да го изплаши, да я щракне около дебелия му врат. Безкрайно бавно Дейв плъзна найлона по кората на палмата. Когато той почти докосна носа на гекона, животинчето вдигна глава и го погледна с интерес. Ние замръзнахме по местата си. Изминаха няколко секунди и след това милиметър по милиметър, така леко, сякаш галеше паяжина, Дейв нахлузи примката около главичката. Пое си дълбоко дъх и с рязко движение пристегна примката около врата. Геконът се хвана още по-здраво за клона и изглеждаше като залепен за него; без да изпуска здравата си хватка, започна да разтърсва глава и да се опитва да се освободи от найлона. Задачата сега бе да го хванем, преди да се е борил толкова много, че найлоновата нишка да е протъркала нежната кожа на шията. Тук на помощ ни дойде близо двуметровият ръст на Джон. Той припряно сграбчи основата на палмовото листо и го наведе надолу, а с другата ръка свали оттам гекона.

— Хванах го! — изцвърча от удоволствие той.

Внимателно разхлабихме примката от мекия като кадифе врат на гущера и го поставихме в платнена торба. Продължихме пътя си и установихме, че тези влечуги са доста по-многобройни, отколкото смятахме преди. Тази страна на острова със своите сравнително добре залесени склонове очевидно им бе любима, тъй като осигуряваше сянка и храна, всъщност толкова сянка и храна, колкото позволяваха спартанските условия на Кръглия остров. В продължение на час предпазливо избирахме пътя си през проломи и мъчителни склонове, където всяка невнимателна стъпка предизвикваше подскачащи и разбиващи се надолу из пропастите камъни, които повличаха лавини от сух туф. Много често изпод краката ни се разбягваха пъстри зайци. Откривахме също така изобилни доказателства за разпуснатия им на чин на живот.

Вече бяхме обходили около четвърт от обиколката на острова. Слънцето, което в началото бе скрито зад масива му, сега се издигаше над него и усещането можеше да се сравни с внезапно озоваване пред отворена врата на фурна. Въздухът ни се струваше плътен и труден за дишане, почти като супа от влага, изобилно подправена със сол. Марсианският пейзаж трептеше в горещината, сякаш се намирахме под вода.

Интересно бе да наблюдавам спътниците си. Ан се беше отдалечила и така бяхме само мъжка група. Със смешната си широкопола шапка Уахаб се взираше напрегнато нагоре към палмите, нещо си тананикаше и от време на време вадеше от джоба си кесия с лепкави бонбони, които предлагаше на всички. Джон, висок и дългунест, с почти винаги напълно запотени очила, трепереше от възбуда и решимост да не пропусне и една секунда от времето, прекарано в този рай на влечуги, за който бе мечтал и говорил толкова дълго. След това идваше Дейв, въодушевен и нетърпелив, с глас като тромпет, готов да пуска духовитости със скоростта, с която се пукат пуканки. Той лееше суперлативи като реклама на холивудски филм, при това изпъстрена с повече животински звуци от необходимото. Следваше Тони, облечен в избеляла зелена риза и панталони цвят каки, сливащ се с пейзажа като хамелеон и отговарящ на всяко запитване с отривист поток от информация — най-спокойният и организиран от всички нас. Във всеки един момент успяваше да извади от миниатюрната си кошница всевъзможни неща като горещ чай или сандвичи със сладко от портокали, студено къри с ориз или портокалов сок. Бях впечатлен от това вълшебство и твърдо вярвах, че ако го помолехме, Тони би могъл да извади маса, многосвещник, покривка, кърпи и фракове, за да можем да седнем на мрачния склон на Кръглия остров и да се насладим на храната по традиционния начин, който според митологията англичаните съблюдават на тропиците.

Няколко часа по-късно бяхме уловили всички гущери, които ни се дадоха, и седнахме в горещината върху миниатюрния сенчест килим под група палми. Джон успя да открие около шестнадесет нови стави в тялото си и да се свие на кълбо върху площ, което би било непостижимо и за чихуахуа. Уахаб се облегна на една палма и започна да раздава лепкави сладки, от които още повече се ожадняваше. Тони клекна с гръб към една обрасла с поветица скала и се загуби на фона й; от време на време стряскащо се появяваше като Чешърския котарак и ни предлагаше оранжада или сандвич с портокалово сладко. Дейв се просна между три късчета сянка с големината на чиния за супа и проведе дълъг и остър разговор с тропическите птици. Уахаб ни демонстрира как, размахвайки нещо бяло — кърпичка, торба за змии или риза, човек може да ги накара да се спуснат към него. Тази новост в комбинация с неспирната врява от размяната на остроумия, в която се бе включил Дейв, скоро докара при нас двадесет-тридесет птици, които кръжаха, стрелкаха се и писукаха, наподобяващи бяла пяна на фона на синьото небе.

— А сега — каза Джон, започнал отново да трепери от нетърпение след кратката ни почивка, — сега какво ще правим?

— Ами — каза появилият се от фона Тони, — ако искате да хванем някои от по-малките сцинки, трябва… хм, те обикновено живеят на върха на острова и по-добре да тръгваме направо натам.

Той размаха палец някъде зад нас. Помислих, че се шегува. Досегашният склон бе страшно стръмен и на човек му се струваше, че би било по-добре единият му крак да е метър по-дълъг от другия. Обаче това, което се извисяваше зад нас, бе чудовищно, недружелюбно и опасно на вид като Юнгфрау по време на необичаен пек и доколкото можехме да видим, бе напълно лишено от всякакви опори за краката и ръцете.

— Бях започнал да те харесвам, Тони — казах аз, но наистина би трябвало да се опиташ да озаптиш това зловещо чувство за хумор, което притежаваш. Ако някой те вземе на сериозно, например някой с моите пропорции и на моята възраст, лесно би могъл да получи инфаркт, размишлявайки върху шеговитата ти забележка.

— Не се шегувам — каза Тони. — Това е най-добрият път нагоре и е съвсем лесно, ако се върви на зигзаг.

— Зигзаг — каза Дейв, — що за дяволска глупост е това? Да се изкатериш на зигзаг нагоре ще трябва да си дива коза с лепенки на копитата.

— Уверявам ви, че съвсем не е така трудно, както изглежда — Тони беше непреклонен.

— Забравихме кислородни маски — каза Уахаб, така че по-добре ще е да не дишаме до върха.

— Изобщо не знам защо ви слушам всичките казах аз. — И също така не знам защо бях толкова глупав, че изобщо да дойда на това място.

— Не би пропуснал такова нещо, нали? — попита недоверчиво Джон, сякаш бях изрекъл богохулство.

— Не — признах аз, като станах и вдигнах фотоапарата. — Вероятно не бих го пропуснал. Казват, че няма по-голям глупак от стария глупак.

И така, променихме курса в посока към стръмнината. Макар и с нежелание да го признавам, установихме, че Тони е прав и че това, което отдолу изглеждаше непосилно, се оказа в по-голяма или по-малка степен възможно при условие, че се движехме на зигзаг като пияни стоножки. От време на време ни стряскаха високи, войнствени, като че ли издавани от вещица крясъци, долитащи от недрата на острова. Всъщност издаваха ги тропически птици с червени опашки, които седяха в пукнатините си за гнездене под плочите от лава и се опитваха да ни прогонят. Бяха като дребни чайки с глави на рибарки, големи затрогващи очи и яркочервени като восък за печат човки. Перата по главите, гърдите и крилата им бяха оцветени в нежно и блестящо бледорозово, сякаш някой ги бе потопил в буре с ефирна боя. Когато маниакалните им крясъци не успяха да ни изплашат и пропъдят, те просто останаха на местата си и ни загледаха. Именно този глупав навик да стоят неподвижни и да приемат съдбата си е главната причина за тяхното изтребване, защото ги прави лесна плячка за рибарите, които идват на Кръглия остров, убиват ги и ги продават на китайските ресторанти на Мавриций.

Върхът изглеждаше недостижим. Всеки път, когато достигахме билото на някой склон и си мислехме, че това е върхът, срещу нас се изправяше нова стена от скали. Накрая наистина стигнахме една напълно гладка повърхност, покрита с разпръснати, сякаш небрежно нахвърляни от небето плочи. Тук бе много по-горещо, отколкото по скалните склонове, тъй като не растеше нищо, освен редки снопчета поветица между скалите и нямаше дори едно рехаво панданово дърво за сянка. Тук не живееха гекони, а вместо тях имаше малки, достигащи десетина сантиметра сцинки с дълги опашки и заострени глави и толкова къси крачета, че почти приличаха на змии. Плъзгаха се подобно на капки живак и окото не можеше да проследи бързите им като на колибри движения.

— Вижте ги само! Вижте ги само! — задъхано изрече Дейв. — Нали са най-мъничките дяволски създания, които сте виждали? Нали са най-сладките?

Малките сцинки с блестящи очи, подвижни и бързи като водни капки по стъкло на прозорец, не спираха припрените си движения, без да се интересуват от щедрите похвали по свой адрес. На слънчевата светлина гладките им, лъскави бледозелени и кафяви люспици блещукаха. Гущерчетата нито за миг не се отклоняваха от сериозната задача да търсят храна, освен когато пътищата им се пресичаха и те се хвърляха едно към друго в шеговит двубой. Дейв изтри ръце в панталоните си, хвана здраво пръчката с примката и се приближи към един доста едър и добре сложен сцинк, който разучаваше пукнатината в една скала с увлечението на детектив от Скотланд ярд. Ефикасността и пълната му отдаденост биха му спечелили похвала от всеки полицейски началник. Той изобщо не обърна внимание, когато Дейв се надвеси над него.

— Хайде, мъничък, ела тук — започна да напява Дейв и очаквателно заклати примката, — ела ми тук.

Разклати примката пред гущера и той забеляза блясъка на найлона. Спря се, вдигна глава и тогава Дейв сръчно нахлузи примката около врата му, затегна я и го вдигна. Все едно че се бе опитал да хване дъгата. Найлонът се плъзна по гладката повърхност на излъсканите люспи и под тежестта на гущера главата му се изхлузи от примката без никакво затруднение. Повдигнато и изпуснато от двадесетина сантиметра, животинчето беше съвършено необезпокоено от този кратък полет. То се спря, внимателно облиза устни и след това продължи лова си на насекоми, сякаш нищо не се бе случило. Още на два пъти Дейв мушна примката върху главата му, но и двата пъти тя се изплъзна, като че ли сцинкът бе намазан с масло.

— По дяволите, малките негодници са хлъзгави като буре с мас — каза Дейв, бършейки лицето си. Виждали ли сте някога нещо толкова идиотски подвижно? А малките негодници не се и боят. Страх ли те е, малък мошеник такъв? Ще позволиш ли на Дейв да те хване, а, мъничък?

Замолен по такъв начин, гущерът спря, облиза устни, прозина се право в лицето на Дейв и продължи своя чевръст, развълнуван лов на шестоноги хранителни припаси. Дейв се опита да го улови още четири пъти, но и четирите пъти не успя. Смешното беше, че гущерът забравяше напълно за кратките си пътешествия във въздуха: всеки път, щом се измъкнеше от примката и тупнеше на земята, продължаваше лова си несмутен и с неугасващ ентусиазъм.

В края на краищата стана очевидно, че примката не действа при подобни хлъзгави екземпляри и Джон го хвана с ръка. Бяхме единодушни, че това е най-добрият, макар и най-изтощителен начин. Занимавахме се с това от известно време, когато забелязах почти пълната липса на каквато и да е сянка на върха. Тук не растяха дървета и единствено разпръснатите скали хвърляха някакви сенки. Наближаваше обаче пладне, слънцето бе почти вертикално над главите ни и сянката не се усещаше. Започнах да се безпокоя за торбите, пълни със скъпоценни гекони, затова решихме аз да оставя компанията да продължи лова и да се върна при дървото за пикник, където щеше да има достатъчно сянка за безценните ни екземпляри. И така потеглих, като се стараех да държа торбите в собствената си сянка. Оставих другите да обикалят като хрътки горещия сух терен и да се провикват един към друг: „Внимавай! Ще се мушне ето там!“; „Бързо! Бързо! Бъди отсреща, когато излезе!“ и „Проклятие! Не мога да претърколя идиотския камък!“

Проправяйки си бавно път между пръснатите морени, аз се спуснах по хребета на острова, докато ми се стори, че се намирам приблизително срещу площадката с дървото за пикник. Приближих се до стръмния склон и потърсих да открия ориентира си „Златна“. През времето, когато ние глупашки бяхме зарязали сигурността на катера и се блъскахме на слънце заради няколко гущера, компанията от Регата „Хенли“ не си бе губила времето. Бяха отишли до един риф на половин миля оттук и се бяха насладили на прохладата на подводното плуване и риболов. Когато погледнах надолу към морето, видях „Златна“, бяла и кокетна, не по-голяма от кибритена кутия, да се приближава към мястото за слизане. Спуснах се на известно разстояние по склона и намерих младо палмово дърво с нещо като сянка. Там клекнах, криейки от слънцето скъпоценния си товар, и зачаках „Златна“ да хвърли котва, за да мога да се ориентирам по нея. От върха на острова всичко изглеждаше съвършено различно и изобщо не виждах дървото за пикник. Нямах желание в тази адска жега да ходя повече от необходимото, затова реших да чакам „Златна“ да ми послужи за ориентир. Не след дълго тя премина от кралскосиньото и виолетовото на дълбоките води в синьото като крило на сойка и нефритенозелено на плитчините и аз смътно дочух котвата й да издрънчава през борда. Изтрих лице, вдигнах фотоапарата на рамо, взех торбите с гекони и потеглих надолу към морето.

Скоро установих, че ми е точно толкова трудно да постигна целта си, колкото на Алиса в градината на Огледалния свят. Обикновено целта се набелязва по-лесно отвисоко, отколкото от същото ниво, на което е и тя, но на Кръглия остров беше различно. Както вече казах, островът прилича на каменен кринолин, захвърлен върху морската повърхност; на което и „плисе“ да се намира човек в даден момент, почти е невъзможно да обгърне с поглед останалата част от дрехата. След като на два пъти загубих лодката, а три пъти ми се наложи да се върна или да променя курса, защото достигах такива стръмни скали, по които би било неразумно да продължа (освен ако не се стремях да си счупя крака), изведнъж зърнах алено петно далеч под мене. Това беше една хавлиена кърпа, която бях донесъл със себе си и с която бях загърнал резервните филмчета и някои храни под дървото за пикник, с цел да им осигуря по-добра сянка. Ето това щеше да ми е за ориентир.

Хлъзгах се и падах по пътя надолу, но се стараех да не губя от поглед малката червена точка. Втората ми почивка беше под неголяма група панданови дървета с оръфани листа, които нервно се блъскаха едно в друго. Внимателно опипах геконите в торбите, за да проверя, дали пътуването не им се отразява зле. Усетих болезнено ухапване, което ме убеди, чете го понасят доста по-добре от мен. Потях се страшно обилно и ми се струваше, че ако загубя още чашка течност, ще се превърна в троха от меденка и вятърът ще ме отнесе. Единствено мисълта за ледените напитки, очакващи ме под дървото за пикник, ми даваше сили да продължа.

Неумолимо нарамих товара си и наново се затътрих. Скоро стигнах грамадна, почти отвесна скала, украсена в горната си част с кичур от подобен на поветица бурен, изпъстрен с бледорозови цветчета. За да стигна процепа, който водеше към долното ниво, трябваше да премина тази опасна скала. Реших, че голата част може да е хлъзгава и че по-добре ще е да вървя по килимчето от бурени. Тръгнах бавно, като опипвах с крак опората за всяка следваща стъпка. Тъкмо се поздравявах с катераческите си умения, когато кракът ми попадна в една естествена примка от бурена, аз загубих равновесие и паднах тежко на гърба си. Фотоапаратът весело заподскача надолу, а аз вдигнах високо торбите, за да не ги смачкам под себе си.

Бях паднал по гръб с такава сила, че чух целия си гръбначен стълб да пука, сякаш изпълняваше някакъв бърз ритъм с помощта на карибски ударни инструменти. Върху голата скала нямаше за какво да се заловя, за да спра движението си надолу, така че продължих да се пързалям по гръб с все по-голяма скорост, увличайки със себе си порой от раздробен туф и изключително остри късчета лава. Скоростта се увеличаваше и тялото ми започна да се завърта; разбрах, че скоро ще се озова по корем. Ужасявах се от мисълта, че при извиването мога неволно да се претърколя върху торбите с гущерите, които все още стисках здраво. Не смеех да ги пусна, защото, ако останеха върху тази негостоприемна канара, най-вероятно нямаше да мога да се изкатеря обратно и да си ги върна.

Единственото нещо, което можех да сторя, бе да използвам лактите си за спирачки. С благодарност установих, че изпитаната болка не е напразно. Не само останах по гръб и върху раздраните си лакти, но успях и да намаля скоростта на спускане и най-накрая да спра. Останах неподвижен за миг, наслаждавайки се на раните си, после започнах да експериментирам и да помръдвам различни части на тялото си, за да проверя дали не са счупени. За голямо учудване нямаше нищо счупено, само дясната ми ръка кървеше доста повече, отколкото бих могъл да очаквам от подобни рани. Изпитвах силна болка, но пропълзях странично по скалата и достигнах фотоапарата, който се оказа невредим. След това поех през пролома, където бе по-лесно да се ходи. Когато стигнах до първата група палми, седнах, уверих се, че геконите и фотоапаратът не са пострадали и избърсах кървящите си лакти. След кратка почивка станах на крака и потърсих червения ориентир край морето.

Нямаше го никакъв.

Бе изчезнал не само ориентирът, но и „Златна“ не се виждаше никъде. Теренът пред мен не приличаше на нищо, което бях видял или обходил през целия ден. Ако кажа, че това ме подразни, ще бъде твърде меко: умирах от жега и жажда, бях изтощен, цялото тяло ме болеше и ме цепеше глава. Макар и да знаех, че това не е истина, спокойно бих могъл да се намирам в центъра на Австралия или на петдесет мили северно от Лхаса, или върху някой от най-недружелюбните кратери на Луната. Изругах собствената си глупост да падна по такъв идиотски начин и продължих надолу през пролома, надявайки се да съм уцелил посоката. Цялата тази местност бе съвършено лишена от палми и в един момент се принудих да клекна и да отдъхна в нищожната сянка, хвърлена от могилка върху страничния склон на пролома. Продължих да се тътря примирено и най-накрая с радост дочух гласове и разни морски шумове, които ми показаха, че не съм далече от мястото за слизане. Нямах представа колко далече, докато не заобиколих едно скалисто хълмче и се озовах практически на брега. Високо над мен се виждаха дървото за пикник и червената кърпа. Някак си бях преценил слизането погрешно и в резултат сянката, студените напитки и мехлемът за многобройните ми контузии се намираха на около осемдесет метра над мен.

Това последно изкачване беше най-тежко. Кръвта пулсираше в ушите ми, главата ме болеше и често се налагаше да спирам. Накрая със залитане изкатерих последното възвишение и се строполих в парцаливата сянка на дървото за пикник. Няколко минути по-късно дойде и Дейв. С удоволствие забелязах, че изглежда също така разнебитен като мен. Когато можах да проговоря, го попитах как е слязъл и той призна, че няколко пъти припадал от жегата. Наистина изглеждаше блед и разчорлен. Скоро той ми разказа приключенията си. Най-лошият момент бил, когато Джон Хартли го видял полегнал и се опитал да му съживи духа, но вниманието му било отвлечено от голям телфер и група гекони, застанали наблизо. След като ги заловил и не намерил в какво да ги постави, той незабавно и безмилостно реквизирал фланелката и кърпичката на Дейв и триумфално потеглил, като оставил Дейв да се оправя сам. По този повод Дейв смяташе, че Джон няма голям шанс да спечели състезание за добър самарянин.

— Просто ме изостави там — сподели Дейв с прегракнал глас. — Офейка и ме остави, ненужен като цици на шопар и още по-неприятен за гледане. Казвам ти, този Джон не е човек. По дяволите, можеш ли да разбереш някой, който би оставил човешко същество да умре заради гекон?

Той все още описваше неволите си, като ги украсяваше с предсмъртни хъркания, крясъци на птици и злоради звуци на бездушни гущери, когато и останалите се довлякоха до дървото за пикник. Всички бяха в различни степени на изтощение, с изключение на Тони, който, ако това бе възможно, изглеждаше още по-свеж и чист, отколкото на тръгване. Другите се хвърлиха към сянката и студените напитки, а Тони клекна под палещото слънце и с няколко фокуснически движения произведе от въздуха чаша с димящ чай и няколко лепкави, но несъмнено хранителни сандвичи с чътни.

След като малко се посвестихме, се заехме с последната задача — да хванем сцинки-телфери. Наоколо имаше толкова много от тях, че човек трябваше да внимава къде сяда и къде оставя чашата или храната си. Сандвичът с фъстъчено масло, непредпазливо оставен от Дейв на скалата до него, докато той пиеше, беше конфискуван и оспорен от два едри гущера, преди той да може да си го вземе обратно. Изчезна надолу по хълма като спорна топка при ръгби. Друг голям гущер докопа обелка от банан и с високо вдигната глава затича по скалата като знаменосец, следван от цял отряд възбудени сцинки. Той достигна група палми на известно разстояние от нас, без да изпусне трофея си, но когато напускахме острова половин час по-късно, собствеността върху него все още енергично се оспорваше.

Сцинките се държаха едва ли не като домашни животни и не бе никак трудно да си седиш, да избереш екземпляр и просто да му нахлузиш примката върху главата, докато изучава термоса, някой сандвич или бутилка кока-кола. Понякога около нас имаше толкова много животинки едновременно, че по грешка хващахме не тази, която искахме — например мъжки вместо женски гущер. В такъв случай го пускахме и след като ни отвърнеше с мигновено и възмутено ухапване, той продължаваше да разучава вещите ни, сякаш нищо не се бе случило.

Най-накрая имахме необходимата бройка от тези очарователни питомни същества и събрахме багажа си, за да напуснем Кръглия остров. Бяхме уморени, с мехури от слънцето и всичко ни болеше, но за нищо на света не бихме пропуснали преживяното. Не видяхме нито един от двата вида змии (което не бе изненадващо предвид на ограничения им брой), нито пък хванахме нощни гекони, но торбите бяха издути от гекони на Гюнтер, малки лъскави сцинки и телфери и това напълно ни задоволяваше.

Понесохме се по синьото, леко полюшващо ни море и оставихме зад себе си Кръглия остров в пламъците на залязващото слънце. Отдалеч изглеждаше още по-мрачен и безплоден, но вече знаехме, че растящите на групи палми и проломите със стръмни стени осигуряват благословена сянка, че ерозиралият от ветровете туф дава подслон на тропически птици с червени опашки, че по палмовите листа пълзят гекони и че голият, горещ купол на острова оживява от подвижните, блестящи форми на дребни сцинки. Знаехме, че под дървото за пикник „комитет“ от развълнувани елегантни телфери очаква и се готви за посрещането на следващото човешко посещение. За нас островът вече не беше само купчина безплодни вулканични отломъци, напечени от слънцето, отмивани от морето и брулени от вятъра, а живо същество, също толкова важно, дейно и интересно като човешко поселище, населявано от чаровни и беззащитни животинки, приветстващи с желание хората на своя горещ и негостоприемен остров.

Морето бе тихо, а по небето не се виждаше и най-малкото облаче. Залязващото слънце лежеше на хоризонта като светещо кюлче злато. Постепенно с изчезването на слънцето хоризонтът избледня до зелено. По-голямата част от компанията спеше. На Уахаб, който беше изял един ананас, краставица и известно количество студено къри, му се доповръща и лицето му позеленя, което предизвика множество расистки вицове. Той се сви като котка на кълбо и заспа.

Колата измина дългия и неравен път до Черната река и там оставихме торбите с ценния товар върху хладния под на свободната стая на Дейв. Легнахме си изтощени. На следващата сутрин разопаковахме улова и за голямо облекчение установихме, че никой от пленниците ни не бе пострадал при пренасянето. Кадифените гекони на Гюнтер със заплашителен като на самия Чърчил поглед равнодушно влязоха в клетките. Дребните сцинки нетърпеливо заприпкаха около новия си дом — пъргави и будни, сякаш всеки един от тях бе Продавач на годината. Телферите проявиха същото любопитство по отношение на новото си местожителство — един богато украсен птичарник. Пуснахме ги от торбите, те започнаха да изследват всяко кътче и ниша и след пет минути изглеждаха удовлетворени от условията. Приближиха се към нас и като че ли прекарали в пленничество целия си живот, полазиха по скутовете ни и по най-доверчивия и ласкателен начин започнаха да приемат от пръстите ни тлъсти черни хлебарки и вкусни бананови късчета.